Овидий

Публий Овидий Назон е роден през 43 г. пр.н.е. в градчето Сулмон, на 120 км от столицата Рим. Семейството му принадлежало към конническото съсловие.

На 17-годишна възраст бил изпратен в Рим да изучава риторика. Понеже поезията го привличала все по-силно, баща му го изпратил в Атина, тогавашния град на науките. Това обаче не намалило, а подсилило любовта му към музата. Когато след тригодишно отсъствие се завърнал в Рим, низшите съдебни длъжности не го задоволили, напуснал завинаги кариерата на юрист и се отдал на литературна дейност.

Известност му донася още първата му книга „Любовни елегии“. Но истинска литературна слава добива след сбирката си „Любовно изкуство“. Тая книга възбудила гнева на император Октавиан Август, който видял в нея посегателство срещу добродетелите на империята. Предполага се, че тя е послужила като повод за изгнанието на поета, макар че съществените причини и досега остават неизяснени. Така или иначе, Овидий прекарва последните десет години от живота си заточен в Томи, днешна Кюстенджа. Не му помогнали дори похвалните оди към императора, които поетът изпращал от Кюстенджа в Рим. Починал през 18 г. от н.е.

Основно произведение на Овидий си остават „Метаморфозите“ — поетично претворяване на 250 мита за превращения, предимно от гръцки произход. Още през 14–16 в. те били преведени на главните европейски езици и оказали огромно влияние върху литературата и изкуството на поколенията. Като жива поетична енциклопедия на гръцката и римската митология „Метаморфозите“ засенчили всички останали митологически източници и от ръцете на учени и специалисти преминали в съзнанието на народите.

Сътворението

Тегли духът ми да пея как в нови тела се превръщат

формите. О, богове — та нали ги превръщате вие, —

почина мой вдъхновете, водете стиха ми неспирен

до настоящите дни от самото световно начало!

Преди морето, земята, небето, покриващо всичко,

само един бе ликът на природата в тази вселена,

хаос наречен — сурова и неразчленена грамада —

нищо, освен тежина неподвижна и заедно сбрани

кълнове срещуположни на свързани зле елементи.

Още титан над света не кръжеше да праща светлика,

още и лунния сърп не изпълваше с прирасти Феба

и не висеше твърдта сред околния въздух свободно

при равновесно тегло, и не беше протягала още

Амфитрита ръце до далечния край на земята.

Имаше, вярно, и твърд, и море, и не липсваше въздух,

ала нездрава твърдта, неплавателна беше водата,

въздухът беше без зрак. Не запазваше своя лик нищо.

Всяко враждуваше с всяко, защото в отделното тяло

топлото беше в борба със студеното, сухото с влажно,

мекото с твърдо, това, що тежи, с вещество безтегловно.

Тази вражда отстрани бог — природната по-добра сила.

Той от небето твърдта отдели, от твърдта пък водата

и от по-гъстия въздух откъсна небето лазурно.

Щом като всичко разви и от тъмната маса извлече,

свърза неща, по места отделени, в съгласие мирно.

Тъй на небесния свод безтегловната огнена сила

блесна и място избра висината отгоре над всичко,

въздухът по лекота и пространство остана след нея.

По-плътна, земната маса притегли по-грубите части,

стегната от тежестта. Подир всички околната влага

крайното място зае да опаше кръга на земята.

Щом като тъй разположи природата богът безимен,

щом я така раздели, разделеното в слоеве свърза.

И от самото начало заобли земята, да бъде

равна от всички страни, на кълбо с исполински размери.

После разля нашироко морета, от буйните ветри

да се вълнуват, отвред да връхлитат брега на земята.

Извори той, езера и блата необятни придаде,

ограничи с брегове лъкатушни реките, които

в разни посоки текат — от тях някои почвата пие,

други догонват морето, през чисти полета се вливат

в равната, волната шир, за да плискат крайбрежия, не бряг.

И повели да се ширнат поля, долини да се смъкнат,

да зашумят лесове, да се дигнат планински чукари.

Както небесния свод прекосяват два пояса вдясно,

толкова пояса вляво, но има и по-горещи пети,

богът грижовен така раздели обградената тежест

също на толкова дяла: пет пояса стелят земята.

Който заема средата, от жега не се обитава,

двата с дълбок сняг покри, между тях разположи

два други,

даде на тях мекота, като смеси студа с топлината.

Въздухът висна над тях с по-голяма от огъня тежест,

толкова също стои след земята по тежест водата.

Там повели и мъгли, повели да се облаци трупат

с тътнещи гърмове вкуп, за да сепват сърцата човешки,

и с ветровете, които пораждат светкавични бури.

Все пак творецът световен не им позволи да вилнеят,

както си искат, в ефира: и днес те се мъчно удържат,

щом като в разни страни устремяват напора си всички,

да не разкъсат света, че такава е братската свада.

Евър завя към Аврора, към Персия и Набатея,

към върховете, огрени от ранния утринен блясък.

А бреговете, които съгрява вечерното слънце,

близо лежат до Зефира. Към скитите страшен напира

и към Голямата мечка Борей. А земята насрещна

кваси Южнякът безспир с устойчивите облаци тежки.

Горе тогава разся той ефира кристално прозрачен,

без тежина и съвсем от утайките земни пречистен.

Тъкмо на всичко така постоянните слогове сложи,

и по небето навред заблестяха звездите, които

бяха под гъстия мрак спотаявани толкова дълго.

Без живина да не би от вселената кът да остане,

с образи на богове, със звездите насели небето.

Даде вълните за дом на сребристите риби, земята

своите твари прие, пък пернатите — лекият въздух.

Но същество, по-свещено от тях, с по-възвишена мисъл,

нямаше още в света за господство над всички околни.

И появи се човекът — дали от божествено семе

оня творец, първоизвор на свят по-добър, го създаде,

или земята, едва от ефира висок отделена,

свежа, бе скътала кълн от предишното сродство с небето?

Нея примеси синът на Япет с дъжделивата влага,

образа на боговете всевластни така пресъздаде.

Докато другите твари наведени гледат земята,

стори човешкия лик възвисен, за да вижда небето,

и повели на човека да свръща очи към звездите.

Тъй, дотогава сурова, от облик лишена, земята

беше сега променена с незнайните образи хорски.