петък, 22 февруари 2013 г.

Проф. Дечко Узунов 1899 - 1986


Приживе на Дечко Узунов на мода излезе версията за неговата вечна младост. Тъй като беше най-възрастен от “старците на съвремието”, повтарянията за неувяхващата му творческа жизненост умиляваха публика и обкръжение, предизвикваха съсловна възхита и режисирани реакции относно артистизма, виталността и ненаситната му продуктивност.

Всеобщата безкритичност към изкуството и личността му започна да звучи като сквернословие и ме принуди веднъж с младежко безочие да го включа в списъка на “свещените крави” – група привилегировани художници, негласно обявени за неприкосновени.

Всъщност Дечко Узунов си беше старец по възраст, открай време и подсъзнателно вкопчен в епикурейската философия, от която изтръгваше не само творчески импулси, но и практически поуки за справяне с живота. Несъпротивление на обстоятелствата за него означаваше умение да подмине онези конфликти в обществената действителност, които другиму биха разбили живота. От разговорите ни през последните му години /от 1979 до 1986-та/ се убедих, че той действително е роден художник, тъкмо защото силата на изразните му възможности не беше словото. Лаконично, а не красноречиво, с лекота и разговорно той изричаше разтърсващи истини – за изкуството и за себе си. Като жив човек и органичен художник, Бай Дечко бе изтъкан от такива несъвършенства и компромиси, за които си даваше сметка с присъщата му самоирония. Веднъж изказаха възхищение от рядката му трудоспособност, а той отвърна безцеремонно: “Рисувам, постоянствам, откакто остарях…А преди! Стоя пред статива и с четири очи гледам някой да се обади и да ме покани да изляза…”

Всеизвестно е , обаче, че истината за художника не е неговата истина за себе си, а едва ли версията на изкуствоведа-изследвач, който често има претенцията да олицетвори самосъзнанието на твореца, може да бъде приета за единствена и неотменима. Истината се избистря във времето, което в своя неумолим ход отсява трайното..

Дечко Узунов бе не само дълголетен, но и рядко продуктивен автор, при който обилното наследство не е съпътствано с фатални несполуки и творчески падения. Оказа се, че само в колекцията на дарението, направено от неговите наследници, има над 200 творби на маслената живопис, повечето от които са “оцелели” от естетическа гледна точка, преодолели са изпитателния срок на историята. Наред с известните платна, излагани многократно и популярни сред ценителите /”Автопортрет със светци”, монументалните композиции с “космически” мотиви, показвани в Есенния салон в Париж, образите на светите братя Кирил и Методий и последвалите ги живописни интерпретации с глаголически знаци, етюдно-артистичните голи тела от 40-те години, ранните “декадентски” композиции от мюнхенския период и пр./, пред нас се разкри неосветената страна на един художник чрез напълно неизвестни произведения. Тези творби Дечко Узунов е оставил за себе си, не защото е бил несигурен в художествената им значимост или не е могъл обществено да ги реализира. Това са знакови произведения, опори на една меняща се естетика, която без предрасъдъци и скрупули извежда личният, постоянен път на художника в изкуството, наречен стил. Неизвестните маслени творби на Дечко Узунов проследяват в годините неговия паралелен свят, интимен и неприкосновен. Те са неговите “неоскърбени светове”/заимствам заглавието на стихосбирката на Павел Матев, която Дечко Узунов така ценеше и към която направи едни от най-добрите си илюстрации/.

Отношението към акварела предопределя и възгледа на живописеца за маслената живопис. През 1979 година Дечко Узунов ми каза: “Аз по натура съм повече лирик. Затуй и моят акварел е по-душевен и непосредствен – като изписано любовно писмо…В същото време някак свързвам музиката с живописта. Има някакъв синтез между изобразителното изкуство и музиката – по ритмика, чувствителност, абстрактност – макар таз дума да е “фатална”…”

Четири години по-късно, през 1983-та той лаконично самоопредели характера на маслената си живопис. Говорехме за неговата серия “Олимпийско неспокойствие”, в която вплиташе митологичните образи на Леда, Фрина, кентаврите и безкрилата Нике от Самотраки . Той каза :”…направих сума голи тела с маслени бои, но както стават по акварелите. Искам да получа оная нежност и оная чувствителност, която се съдържа в акварела. Да мога да го направя и в маслената живопис.”

Умението му да изгражда знакови композиции, с пестелива палитра да постигне сложни хармонии, дарбата му да оцени “празния такт”, у някои непосветени създават впечатление за ескизност и недовършеност. Този подход живописецът е култивирал във времето и проследявайки хронологично неговата маслена живопис, се убеждаваме, че той съществува не само в последните му творби. Налице е както в натюрмортите и портретите от 30-те години, така и в интериорната композиция от “Св.Александър Невски”, изобразяваща поклонението пред тленните останки на цар Борис ІІІ, или в по-късните варианти на “Вършитба” от началото на 50-те. Завършеността на едно живописно произведение е проблем, чието разрешение издава опита и културата на вкуса у автора му.

Маслената живопис във фондовете на ателието, наподобява интимния дневник на художника, търсения, експерименти, блестящи образци, които той е оставил за себе си. Разгръщайки ги, ние правим нов, по-различен прочит на художника и човека, разкриващ неговата съкровена същност. Той е неуморим търсач на състояния и форми и неслучайно в годините работи и постоянно се връща към няколко основни теми – голото тяло, националните мотиви, “космическите” композиции, които наричаше “Над земята”, митологичните теми, портретите на хора от неговото обкръжение.

В последните години разказваше:”Да покажа пространството в живописта – това ми е целта…Излизаш от един стар музей – например от Прадо или Амстердам и изведнъж искаш да фиксираш онуй, което си усетил непосредствено…Извикваш старото, за да го видиш по новому…и се получават едни пространства. Като погледнеш старите ми работи, ще видиш, че има връзка със сегашното. С чистотата на “Детски портрет” /притежание на НХГ –б.а./ полека-лека съм тръгнал насам…Трябва да се пазиш да не плесенясаш…,че и кристалната вода като се застои се вмирисва.”

Маслената живопис от различните периоди на творчеството на Дечко Узунов го разкрива като рядък рисувач, владеещ натурата, художник който по естествен път е стигнал до големите обобщения на нефигуративната живопис.Често говореше за педантичните уроци на проф.Петко Клисуров в Рисувалното училище и ги оценяваше с думите :”И благодарение, че беше педант ни научи много строго да рисуваме.” В Мюнхен, той не се застоява в ателието на Карл фон Маар, а обикаля галериите, за да се срещне с голямото изкуство на Рембранд, Тициан, Тинторето и Веласкес. Неизбежно се увлича от модата на времето. От този период в колекцията на ателието е бележитата му творба на самотен мъж, в духа и стилистиката на Едвард Мунх. Но тя ще остане единична в цялостното жизнелюбиво творчество на художника. Дечко Узунов, който със самоирония твърдеше, че е от времето на Щук, Либерман и Хаберман, се среща през 1937 година с модерното изкуство. На изложението в Париж за първи път вижда произведенията на Дюфи, Брак, запознава се с Миро и Пикасо. Потресен е от могъщото звучене на “Гуерника”.

Интересен за изследвача е периодът на творчеството му по времето на т.нар.”социалистически реализъм”. Оказва се, че независимо от темата или въпреки нея, автентичният талант успява да реши своя пластически проблем и от тематична, поръчкова картина да изгради произведение със свой самостоятелен живот и идеологическа необвързаност. В колекцията на ателието са запазени десетки творби от това време, които удостоверяват ,че творческата същност на художника остава неуязвима, стига той да съумее да отвоюва своята духовна автономия. “Важно е как е направена една картина – дали с умисъл или така, спонтанно.” – обичаше да повтаря.
В последните си години Дечко Узунов започна да “шекспиризира”, дълбоко навлезе в драматизма, предизвикан от житейската зависимост на изкуството. Все по-често се вглеждаше в старческия си лик, търсеше отговор на въпроса за преходното и вечното. Той – всепризнатият и уважаван доайен на художническото съсловие, чиято популярност отдавна бе прехвърлила границите на националната култура, бе раздиран от противоречия и тревоги. И в тези свои съмнения той отново показа широките мащаби на своята творческа личност – боязънта му бе колкото за съдбата на изкуството, толкова и за съдбата на света. Сякаш предчувстваше трагизма на последвалите събития и нарисува своята “Тревога”, братоубийствената сцена на “Каин и Авел”. Ескизи на тези произведения са запазени във фонда на ателието.

В последните документирани записи, запазени в личния ми архив, той се пита на глас какво остава от живота :”…нещо предметно, нещо в изкуството и поколението…Туй преходното е много страшна работа! Аз вече взех да се оглеждам – туй дето съм направил ще доживее ли или няма да доживее…Ако едно произведение продължи да живее и след…, то можем да си мечтаем само. Де да можех отдалеч да видя какво съм направил…”

Изкуството на Дечко Узунов “доживя” до днес, съхранявано в десетки галерии в страната, пазено като съкровено богатство във фонда на неговото ателие, дарен на държавата от наследниците му. Маслената живопис в него е показателна за творческия размах и ненаситност на този бележит живописец, който вярваше в силата на изкуството и чиито последни думи бяха : “Ще се издържи и това време, дето иде…”

БИСЕРА ЙОСИФОВА