Гласът на Испания

„Идвам от Испания, испанка съм, родена съм в Испания и тук ще умра” – пее Монсерат Кабайе. Ако до 1987 г. по света е имало хора, които да не знаят името й, то след тази година може да се твърди, че тя е една от най-популярните певици. Защо? Защото тогава се появи „Барселона” – абсолютният хит на Монсерат Кабайе и Фреди Меркюри, обичан и от ценителите на операта, и от рок маняците.Откакто е на сцената за 40 години Кабайе е играла в над 3 800 представления. Критиците я наричат „несравнимата”. Огромният й репертоар включва творби от барока до веризма, белкантото, Вагнер, романтизма, сарсуелите, безброй песни и много дуети с едни от най-известните попизпълнители. Тя е сред най-издаваните певици в наше време.Ето какво си спомня певицата: „Фреди Меркюри беше влюбен в операта и почти не пропускаше спектакъл. След поредната премиера нахълтваше ентусиазиран в гримьорните и ни целуваше всички поред. И когато през 1987 г. трябваше да подготви концерт и албум за предстоящата олимпиада, не се поколеба да ме покани за съвместна работа. Така се роди хитът „Барселона”. Идеята му беше да направим нещо, което да стане химн на младежите. И наистина се получи.” Тази песен е изпълнена и през 1992 г. на Летните олимпийски игри в Барселона. „Извън сцената Фреди беше изключително внимателен и обикновен. Не се държеше надменно, въобще не се изживяваше като звезда, какъвто всъщност беше.”Като следствие от срещата й с Фреди е албумът с дуети с едни от най-популярните попизпълнители от 1997 г. Friends for Life – Брус Дикинсън, Стив Лий, Вангелис. Две години по-рано Вангелис и Кабайе работят за музиката за филма „Ел Греко” посветен на прочутия художник.Иначе биографията на певицата може да се събере в няколко изречения: Родена е в Барселона на 4 април 1933 г. Там завършва Консерваторията в класа на Еухения Кемени. Дебютира на оперната сцена в Базел с ролята на Мими от операта „Бохеми”. Годината е 1957. Един сезон е в състава на театъра в Бремен, където натрупва репертоар и опит. През 1962 се завръща в Барселона и дебютира в театър „Лисео” в „Арабела” от Рихард Щраус. На 3 януари 2012 тя отпразнува 50 годни на сцената на този театър.За онези първи години на учене Монсерат си спомня: „Това беше през 1952 г. Бях на концерт на Кирстен Флагщад. Беше нещо, което никога няма да забравя. Тогава моята учителка Еухениа Кемени ми каза, че не трябва да се сравнявам с нея. Това е една от най-изключителните певици и че това, което трябва да направя аз, е да изчакам докато стана на 25 години и да завърша вокалното си обучение, за да може гласът ми да се разгърне изцяло…”Точно това и прави младата Кабайе. Изчаква звездния си миг. Той настъпва през 1965 г., когато младата певица получава предложение да замести своя колежка в не тъй често поставяната опера „Лукреция Борджия” на Доницети. Това се случва на сцената на Карнеги хол, Ню Йорк.Белкантовите роли остават нейна запазена марка, но освен това тя е пяла в почти всички опери на Вагнер. „Пях Ирена в „Риенци”, Сента от „Летящият Холандец”, Елза от „Лоенгрин”, Елизабет и Венера от „Танхойзер”, дебютирах в Скалата като едно от момичетата цветя на „Парсифал”, Зиглинда от „Валкюра”, Гудрун и Брунхилда от „Залезът на боговете” и Изолда в „Тристан и Изолда. За да пееш Вагнер трябва да знаеш как, изисква се подготовка и специфична теситура… През 80-те със Зубин Мета записахме диск с Вагнерови арии, който стана много хубав и съдържа най-емоционалните моменти създадени от великия германец” – споделя певицата.Една от специалните й грижи е била да открива нови музиканти или непознати творби от известни композитори: „Наистина това беше важно през цялата ми кариера, затова имам толкова богат репертоар. Исках за откривам опери, които никой не беше изпълнявал, както и непознати композитори, най-вече романтици.” Някои от последните й ангажименти са точно такива, абсолютно непознати творби – през 2002 дебютира като Катрин Арагонска от операта „Хенри VIII” на Сен-Санс, а през 2004 за пръв път изпълни главната роля в „Клеопатра” от Масне.Друга нейна характерна черта е ангажираността й с различни благотворителни каузи – създала е фондация в Барселона за деца, нуждаещи се от подкрепа, участва в акция, подпомагаща парижкия институт „Луи Пастьор”, тя е посланик на добра воля на Юнеско. Монсерат Кабайе е омъжена за тенора Бернабе Марти, дъщеря й Монсарат Марти също е оперна певица, а съвместното им турне преди години възбуди духовете на меломаните, които сякаш останаха малко разочаровани от факта, че дъщерята не притежава огромния талант на майка си.

Проф. Дечко Узунов 1899 - 1986

Приживе на Дечко Узунов на мода излезе версията за неговата вечна младост. Тъй като беше най-възрастен от “старците на съвремието”, повтарянията за неувяхващата му творческа жизненост умиляваха публика и обкръжение, предизвикваха съсловна възхита и режисирани реакции относно артистизма, виталността и ненаситната му продуктивност.

Всеобщата безкритичност към изкуството и личността му започна да звучи като сквернословие и ме принуди веднъж с младежко безочие да го включа в списъка на “свещените крави” – група привилегировани художници, негласно обявени за неприкосновени.

Всъщност Дечко Узунов си беше старец по възраст, открай време и подсъзнателно вкопчен в епикурейската философия, от която изтръгваше не само творчески импулси, но и практически поуки за справяне с живота. Несъпротивление на обстоятелствата за него означаваше умение да подмине онези конфликти в обществената действителност, които другиму биха разбили живота. От разговорите ни през последните му години /от 1979 до 1986-та/ се убедих, че той действително е роден художник, тъкмо защото силата на изразните му възможности не беше словото. Лаконично, а не красноречиво, с лекота и разговорно той изричаше разтърсващи истини – за изкуството и за себе си. Като жив човек и органичен художник, Бай Дечко бе изтъкан от такива несъвършенства и компромиси, за които си даваше сметка с присъщата му самоирония. Веднъж изказаха възхищение от рядката му трудоспособност, а той отвърна безцеремонно: “Рисувам, постоянствам, откакто остарях…А преди! Стоя пред статива и с четири очи гледам някой да се обади и да ме покани да изляза…”

Всеизвестно е , обаче, че истината за художника не е неговата истина за себе си, а едва ли версията на изкуствоведа-изследвач, който често има претенцията да олицетвори самосъзнанието на твореца, може да бъде приета за единствена и неотменима. Истината се избистря във времето, което в своя неумолим ход отсява трайното..

Дечко Узунов бе не само дълголетен, но и рядко продуктивен автор, при който обилното наследство не е съпътствано с фатални несполуки и творчески падения. Оказа се, че само в колекцията на дарението, направено от неговите наследници, има над 200 творби на маслената живопис, повечето от които са “оцелели” от естетическа гледна точка, преодолели са изпитателния срок на историята. Наред с известните платна, излагани многократно и популярни сред ценителите /”Автопортрет със светци”, монументалните композиции с “космически” мотиви, показвани в Есенния салон в Париж, образите на светите братя Кирил и Методий и последвалите ги живописни интерпретации с глаголически знаци, етюдно-артистичните голи тела от 40-те години, ранните “декадентски” композиции от мюнхенския период и пр./, пред нас се разкри неосветената страна на един художник чрез напълно неизвестни произведения. Тези творби Дечко Узунов е оставил за себе си, не защото е бил несигурен в художествената им значимост или не е могъл обществено да ги реализира. Това са знакови произведения, опори на една меняща се естетика, която без предрасъдъци и скрупули извежда личният, постоянен път на художника в изкуството, наречен стил. Неизвестните маслени творби на Дечко Узунов проследяват в годините неговия паралелен свят, интимен и неприкосновен. Те са неговите “неоскърбени светове”/заимствам заглавието на стихосбирката на Павел Матев, която Дечко Узунов така ценеше и към която направи едни от най-добрите си илюстрации/.

Отношението към акварела предопределя и възгледа на живописеца за маслената живопис. През 1979 година Дечко Узунов ми каза: “Аз по натура съм повече лирик. Затуй и моят акварел е по-душевен и непосредствен – като изписано любовно писмо…В същото време някак свързвам музиката с живописта. Има някакъв синтез между изобразителното изкуство и музиката – по ритмика, чувствителност, абстрактност – макар таз дума да е “фатална”…”

Четири години по-късно, през 1983-та той лаконично самоопредели характера на маслената си живопис. Говорехме за неговата серия “Олимпийско неспокойствие”, в която вплиташе митологичните образи на Леда, Фрина, кентаврите и безкрилата Нике от Самотраки . Той каза :”…направих сума голи тела с маслени бои, но както стават по акварелите. Искам да получа оная нежност и оная чувствителност, която се съдържа в акварела. Да мога да го направя и в маслената живопис.”

Умението му да изгражда знакови композиции, с пестелива палитра да постигне сложни хармонии, дарбата му да оцени “празния такт”, у някои непосветени създават впечатление за ескизност и недовършеност. Този подход живописецът е култивирал във времето и проследявайки хронологично неговата маслена живопис, се убеждаваме, че той съществува не само в последните му творби. Налице е както в натюрмортите и портретите от 30-те години, така и в интериорната композиция от “Св.Александър Невски”, изобразяваща поклонението пред тленните останки на цар Борис ІІІ, или в по-късните варианти на “Вършитба” от началото на 50-те. Завършеността на едно живописно произведение е проблем, чието разрешение издава опита и културата на вкуса у автора му.

Маслената живопис във фондовете на ателието, наподобява интимния дневник на художника, търсения, експерименти, блестящи образци, които той е оставил за себе си. Разгръщайки ги, ние правим нов, по-различен прочит на художника и човека, разкриващ неговата съкровена същност. Той е неуморим търсач на състояния и форми и неслучайно в годините работи и постоянно се връща към няколко основни теми – голото тяло, националните мотиви, “космическите” композиции, които наричаше “Над земята”, митологичните теми, портретите на хора от неговото обкръжение.

В последните години разказваше:”Да покажа пространството в живописта – това ми е целта…Излизаш от един стар музей – например от Прадо или Амстердам и изведнъж искаш да фиксираш онуй, което си усетил непосредствено…Извикваш старото, за да го видиш по новому…и се получават едни пространства. Като погледнеш старите ми работи, ще видиш, че има връзка със сегашното. С чистотата на “Детски портрет” /притежание на НХГ –б.а./ полека-лека съм тръгнал насам…Трябва да се пазиш да не плесенясаш…,че и кристалната вода като се застои се вмирисва.”

Маслената живопис от различните периоди на творчеството на Дечко Узунов го разкрива като рядък рисувач, владеещ натурата, художник който по естествен път е стигнал до големите обобщения на нефигуративната живопис.Често говореше за педантичните уроци на проф.Петко Клисуров в Рисувалното училище и ги оценяваше с думите :”И благодарение, че беше педант ни научи много строго да рисуваме.” В Мюнхен, той не се застоява в ателието на Карл фон Маар, а обикаля галериите, за да се срещне с голямото изкуство на Рембранд, Тициан, Тинторето и Веласкес. Неизбежно се увлича от модата на времето. От този период в колекцията на ателието е бележитата му творба на самотен мъж, в духа и стилистиката на Едвард Мунх. Но тя ще остане единична в цялостното жизнелюбиво творчество на художника. Дечко Узунов, който със самоирония твърдеше, че е от времето на Щук, Либерман и Хаберман, се среща през 1937 година с модерното изкуство. На изложението в Париж за първи път вижда произведенията на Дюфи, Брак, запознава се с Миро и Пикасо. Потресен е от могъщото звучене на “Гуерника”.

Интересен за изследвача е периодът на творчеството му по времето на т.нар.”социалистически реализъм”. Оказва се, че независимо от темата или въпреки нея, автентичният талант успява да реши своя пластически проблем и от тематична, поръчкова картина да изгради произведение със свой самостоятелен живот и идеологическа необвързаност. В колекцията на ателието са запазени десетки творби от това време, които удостоверяват ,че творческата същност на художника остава неуязвима, стига той да съумее да отвоюва своята духовна автономия. “Важно е как е направена една картина – дали с умисъл или така, спонтанно.” – обичаше да повтаря.

В последните си години Дечко Узунов започна да “шекспиризира”, дълбоко навлезе в драматизма, предизвикан от житейската зависимост на изкуството. Все по-често се вглеждаше в старческия си лик, търсеше отговор на въпроса за преходното и вечното. Той – всепризнатият и уважаван доайен на художническото съсловие, чиято популярност отдавна бе прехвърлила границите на националната култура, бе раздиран от противоречия и тревоги. И в тези свои съмнения той отново показа широките мащаби на своята творческа личност – боязънта му бе колкото за съдбата на изкуството, толкова и за съдбата на света. Сякаш предчувстваше трагизма на последвалите събития и нарисува своята “Тревога”, братоубийствената сцена на “Каин и Авел”. Ескизи на тези произведения са запазени във фонда на ателието.

В последните документирани записи, запазени в личния ми архив, той се пита на глас какво остава от живота :”…нещо предметно, нещо в изкуството и поколението…Туй преходното е много страшна работа! Аз вече взех да се оглеждам – туй дето съм направил ще доживее ли или няма да доживее…Ако едно произведение продължи да живее и след…, то можем да си мечтаем само. Де да можех отдалеч да видя какво съм направил…”

Изкуството на Дечко Узунов “доживя” до днес, съхранявано в десетки галерии в страната, пазено като съкровено богатство във фонда на неговото ателие, дарен на държавата от наследниците му. Маслената живопис в него е показателна за творческия размах и ненаситност на този бележит живописец, който вярваше в силата на изкуството и чиито последни думи бяха : “Ще се издържи и това време, дето иде…”

БИСЕРА ЙОСИФОВА

Йоханес Вермеер ван Делфт 1632 - 1675

Йоханес Вермеер ван Делфт  (Johannes Vermeer van Delft), известен още като Йоханес Вермеер, Вермеер ван Делфт или като Ян Вермеер (Ian Vermeer) е художник, майстор на битовата живопис и жанровия портрет, който наред с Рембранд ван Рейн и Франс Халс днес е смятан за един от най-великите холандски живописци. Особеното в неговото творчество е майсторството му да предава светлината. Доказано е, че е автор на 35 запазени произведения. Рисува предимно жанрови картини и портрети, с изключение на два градски пейзажа.

За живота му се знае малко. Единствените източници на информация са няколко записа и официални документи, както и коментарите от други художници. Точната дата на раждането на Йоханес Вермеер не е известна, но се знае, че е кръстен на 31 октомври 1632 година в протестантската църква в Делфт. Баща му, Рейниер Вермеер е роден в Антверпен. Произхожда от средната класа и е бил предприемач и тъкач на коприна, занимаващ се с продажбата на произведения на изкуството. През 1615 година Рейниер се жени за Дигна, а през 1641 година закупуват един хан, „Мехелен“, който носи наименованието на известната кула в Белгия и е бил разположен близо до централния площад в Делфт. Йоханес е второто дете и единственият син на родителите си. Момчето прекарва целия си живот в своя роден град. След смъртта на своя баща наследява „Мехелен“ и става негов съдържател. Както всички холандски художници о това време, така и Вермеер се занимава с търговията на произведения на изкуството.

Въпреки протестантското си вероизповедание на 20 април 1653 година ЙоханесВермеер се жени за една млада католичка, Катерина Болнес, родена в околностите на Делфт. Нейното семейство не се съгласява момичето да се омъжи, ако преди това Вермеер не приеме римокатолицизма. Бракът им не е щастлив, защото освен религиозните им различия, семейството на Катерина е по-богато от неговото. През 1660 година двойката се премества при майката на Катерина, Мария Тинс, богата вдовица, която живее в католическите квартали на града. Остават е нейния дом до края на живота си, като се възползват от нейната финансова помощ. Имат четиринадесет деца, три от които умират рано.

Не е известно къде и при кого се е обучавал Вермеер. Предполага се, че заниманията му датират от 1647 година и водят началото си от ателието на Карел Фабрициус (ученик на Рамбранд) или първите му уроци са били при Леонаерт Брамер. Върху работата му оказва голямо влияние холандският майстор по живопис Питър де Хох, който през 1652-1661 живее в Делфт. Впоследствие неговият стил намира развитие в картините на Вермеер.

На 29 декември 1653 година Йоханес Вермеер става член на гилдията на Свети Лука. Според условия за членство в организацията е било необходимо май-малко шестгодишно обучение по живопис. От регистрите на гилдията става известно, че първоначално младият художник не е имал финансовата възможност да заплати таксата си за членство, което навежда а мисълта, че е имал сериозни икономически затруднения. С течение на времето положението му се подобрява, тъй като се издига и се утвърждава като художник. Негов покровител става един от най-богатите граждани, Питер ван Ройвен, който купува много от неговите картини. Голяма част от неговите произведения са закупени също от Яков Дисиус. През 1682 година неговата колекция е съдържала около 19 картини на художника. Не е известно дали те са били резултат от конкретни поръчки или клиентът е имал предимство при покупката на готовите произведения.

Поради нахлуването на французите в холандската република, в страната настъпва тежка финансова криза и през периода 1672-1679 търсенето на луксозни стоки спира. Дейността на художниците замира. Вермеер е принуден да продава своите произведения на много ниски цени, но и да прибегне към търсенето на заеми, за да издържа многобройното си семейство. През около 1663-1670 година той е избран за декан на гилдията и така се превръща в неин ръководител.

Вермеер е бил известен експерт по въпросите на изкуството. Така например той е бил един от художниците, които трябвало да установят автентичността на колекция от римски картини, предложени за продажба на Фридрих Вилхелм I. През 1672 година художникът пътува до Хага, за да даде мнението си. Отрича автентичността на произведенията и определя реалната им цена.

През 1675 година Йоханес Вермеер се разболява и няколко дни по-късно, на 15 декември, Вермеер умира в Делфт. След смъртта му неговата съпруга е принудена да се откаже от наследството, за да се разплати с многобройните кредитори. Сравнително краткият живот на Вермеер и необходимостта да се занимава с редица дейности, за да издържа семейството си, както и изключителната му прецизност като художник обясняват малкия брой картини, които оставя.

Анри дьо Тулуз-Лотрек 1864- 1901

Тулуз-Лотрек 

Анри Мари Реймон дьо Тулуз-Лотрек-Монфа (Henri Marie Raymond de Toulouse-Lautrec-Monfa) е известен френски график и художник от втората половина на XIX век, представител на постимпресионизма. Със своите произведения изобразява теми от всекидневния бохемски живот на Париж. Творбите му се отличават с особена живописна техника, при която се използват силно разредени с терпентин маслени бои и платно или картон. Творческото му наследство включва около шестстотин картини и над триста литографии, но също и много плакати, платна и разнообразни рисунки.

Тулуз-Лотрек е роден на 24 ноември 1864 година в дома на леля си в Алби. Баща му граф Алфонс дьо Тулуз-Лотрек произхожда от благородническо семейство, а майка му графиня Аделаид Тапие дьо Селейран, е от семейство, историята на което датира от XIII век. Поради заболяване, получава възпитанието си у дома, под ръководството на частен учител. Още от малък рисува прекрасно. Първите си уроци по рисуване получава от чичо си Шарл, а през 1872 година постъпва в лицея “Фонтен” и се отличава като най-добрия ученик.

Съдбата на Тулуз-Лотрек обаче е трагична. Той вече страда от костно заболяване, когато на 30 май 1878 пада в салона у дома и си счупва лявата бедрена кост. На следващата година през август, докато са на почивка с майка си, пада отново и си счупва и десния крак, което го прави инвалид за цял живот. Въпреки съдействието на най-добрите лекари, лечението не дава желания резултат. Костите му се срастват неправилно и той остава на инвалидна количка. Костите на краката му спират растежа си и като възрастен Лотрек е висок само 1.52 метра – тялото му се развива като на възрастен, но краката му остават като на дете (0.70 м). Изкуството се превръща в единственото му убежище.

След като завършва лицея (1881), Тулуз-Лотрек решава да се отдаде на живописта. На следващата година през март посещава студиото на известния художник Леон Бон. Той обаче скоро прекъсва работа и Лотрек продължава обучението си под ръководството на Фернан Кормон. Младият Анри обожава да рисува коне, тъй като в детството си е мечтаел да стане ездач. И както самият той е остроумен и саркастичен, такова е и неговото изкуство. С времето се утвърждава като майстор на гротеската.

През 1884 година Тулуз-Лотрек се установява в бохемския парижки квартал Монмартър. Превръща се в редовен посетител на нощните увеселителни заведения в Париж – кафенета, кабарета и публични домове, като албумът му със скици е винаги с него и всички с охота му позират. Успява да пресъздаде атмосферата на града и изобразява неговите обитатели. Сприятелява се с артиста и съдържател на кабаре “Мирлитон” Аристид Бриан. Поддържа интимна връзка с известния модел на художници Сюзан Валодон. Предпочита да рисува певци и танцьори, отличаващи се с ярка индивидуалност и талант. Негови любими персонажи са танцьорите Ла Гулю (Лакомницата) и Валантен Безкостния.

През 1886 година Тулуз-Лотрек се запознава и се сближава с Ван Гог, а на следващата година рисува негов портрет. Той мечтае да отвори собствено ателие, но тъй като родителите му първоначално не одобряват намерението му, се налага да работи заедно със свои приятели или в градините на Монмартър. На този етап от своя живот той има собствено ателие, модел и любовница. От време на време кани Сюзан на вечеря в апартамента си, който споделя със съквартиранта си Буже. Две години по-късно участва в изложбата на “Групата на Двадесетте” в Брюксел. Същата година приключва връзката му със Сюзан Валодон, но художникът установява, че е болен от сифилис. От 1889 до 1897 всяка година участва в изложбите на Салона на независимите (с изключение на 1896).

През май 1898 е представена негова изложба в галерия “Гупил” в Лондон. Здравето му продължава да се влошава поради злоупотребата с алкохол. Настанен е в психиатричната болница, но след като се връща в Париж, Тулуз-Лотрек отново започва да води предишния си начин на живот.

Майка му го отвежда от Париж в Малроме, където след дълго боледуване, на 9 септември Тулуз-Лотрек умира парализиран. Въпреки че по време на своя живот не получава признание от съвременниците си, оказва силно влияние върху художниците от XX век.

Едвард Мунк 1863 - 1944

Едвард Мунк

Едвард Мунк (Edvard Munch) е норвежки живописец и график, който живее и твори през периода между символизма и експресионизма. Силно изразителният начин, по който представя страданието, повлиява на развитието на немския експресионизъм от ранния XX век, поради което Мунк е считан за основател на експресионизма в живописта. Неговите произведения получават широка известност през 1890 година и служат за вдъхновение на много млади творци.

Роден е на 12 декември 1863 година в Одалсбрук, Норвегия. Едвард Мунк е второто от петте деца на военния лекар Кристиан Мунк, брат на известният историк П. А. Мунк. Когато момчето навършва пет години, майка му се разболява от туберкулоза и умира, а след това същата участ сполетява и 15-годишната му сестра, Софи, към която Едвард е силно привързан.

Бъдещият художник израства в норвежката столица, като баща му се грижи той да получи добро образование. През 1879 година Едвард Мунк постъпва във висшето техническо училище в Осло, но скоро след това се премества в Държавната академия за изкуства и занаяти. Посещава курсове по рисуване в Кралската школа по рисуване и е силно повлиян от видния норвежки художник Кристиан Крог. Посещава последната изложба на експресионистите (1885), а на следващата година завършва “Болното дете”. Картината представлява портрет на сестра му Софи, чрез който Едвард предава личния си болезнен опит от преживяното. Картината е неговият пръв сериозен творчески успех, въпреки негативното отношение на критиката. Именно с нея художникът скъсва връзката си с реализма и с традициите на Крог.

Ранните творби на Мунк са основани на френския реализъм. През 1889 година той рисува портрет на лидера на столичния бохемски живот, Ханс Йегер. Изобразяването на радикалния анархист се превръща в повратна точка в живота на норвежкия експресионист, както и в източник за вътрешно вдъхновение за него. През есента на 1889 той представя своя изложба в столицата и получава държавна стипендия. Благодарение на нея се връща във Франция. Първоначално живее в Париж, а след това в Сен Клу. В продължение на четири месеца взема уроци по рисуване при Леон Бон, но от по-голяма полза се оказва изучаването на старите и съвременните майстори на живописта.

Работата му по цикъла картини, наречен „Фриц на живота – поема за любовта, живота и смъртта“, който включва негови работи, обединяващи темите за любовта, женствеността, страха, отчаянието и смъртта е свързана с началото на 90-те години. През есента на 1892 година Едвард Мунк представя картините си от своя престой във Франция, след което е поканен да представи работата си и в Берлин. В Германия участва в изложба с местните художници и това му донася огромен, но скандален успех. Славата, която получава, го задържа в Германия. Влиза в обществото на писатели, художници и интелектуалци, сред които има и много представители от скандинавските страни.

Лятото на 1899 година семейството му наема малка къща в Осгордстранде, на брега на Ослофиорд . По-късно Едвард Мунк си купува самостоятелна къща в същия град и през следващите двадесет години прекарва в нея почти всяко лято. Успехът му обаче е съпроводен от лични конфликти. Известна е връзката ма Мунк с една млада и богата норвежка, която в продължение на четири години е била влюбена в него и е искала да се оженят. Но връзката им завършва трагично и в края на 1908 година той получава психическо разстройство. Истинският проблем на Едвард е бил алкохолът, а към него трябва да се добави и общата му психическа нестабилност. Не може да се отрече, че и спомените от драматично завършилата му любовна история, продължавали да го измъчват. Приет е в психиатрична клиника, където прекарва около половин година. През този период продължава да рисува. През следващата година се наблюдават промени в стила му – той става много груб и рязък. В късните му картини изобилстват ярките контрастни цветове.

От 1909 година до смъртта си Мунк живее в Норвегия. Проявява интерес към работническото движение, но въпреки това продължава да рисува. Купува имот в предградието Екели, където живее в изолация, заобиколен единствено от своите картини. Твори усилено и участва в международни изложби. Изработва графики и литографски портрети.

През 1920 година Мунк развива очно заболяване и поради тази причина почти спира да рисува. Страда от маниакално-депресивна психоза. През последното десетилетие от неговия живот творчеството му получава изключително признание и в повечето големи европейски градове се провеждат изложби с неговите творби. През 1933 година става кавалер на Големия кръст на Ордена на Свети Олаф.

Едвард Мунк умира на 23 януари 1944 година в Осло.