ВАСИЛИЙ ВЕРЕЩАГИН 1842-1904

Василий Верешчагин е роден на 14 октомври 1842 г. в  град Чириповец (Новгородска губерния, Русия). Постъпва през 1853 г. в Морския кадетски корпус. След завършването му напуска военната служба. Следва живопис с в Петербургската художествена академия (1860-1863). През 1864-1865 г. учи в Париж (Ecole des beaux-arts). Пътешества и пребивава в  Кавказ,Европа,Азия. Художествените си произведения създава върху основата на ескизи от действителността и обикновено ги обединява в цикъл. По-известните са:

• Отечествената война 1812 г.
• Индийска серия
• Туркестанска серия 1871 - 1874 г.

По време на Руско-турската война (1877-1878) е доброволец. Участва в борбата за овладяване на р. Дунав. Ранен е при атаката на миноносеца "Щега". Участва в атаките срещу Плевен, в бойните действия на Западния руски отряд (генерал-лейтенант Йосиф Гурко, зимното преминаване на Стара планина). От скиците направени по време на войната създава в Париж през 1878-1879 г. "Българска серия". По различни данни е между 13 и 25 картини. Показани са на изложби в големите европейски столици. Автор на пътеписи и спомени „Воспоминания о Руско-турецкой войне 1877-1878 г.г. художника В. В. Верешчагина, СПб., 1902“. Отказва присъденото му през 1874 г. звание професор.

Участва в  Руска-японската война от 1904-1905 година и рисува от натура случващото се на фронта. Загива във войната, при потъването на руския  броненосец "Петропавловск".

Автор е на повече то 800 картини, които се съхраняват в най-големите световни музеи. Скъсва с академичната традиция в баталната живопис. Решителен привърженик на реализма в изкуството. Един от най-видните творци на изобразителното изкуство от края на XIX-и век. Цялото му творчество е насочено срещу войната, заради което към края на живота му е наричан "апостол на мира". Намира възторжен прием в демократичната общественост в Русия и Европа.

Творчеството на Василий Верешчагин е от особена документална стойност за България тъй като рисува серия платна, свързани с  Освобождението Най-известните са:„

       Шипка — Шейново“

• „В окопите на Шипка“ („На Шипка всичко е спокойно“)
• „Панихида“
• „Мародери“
• „Превързочен пункт край Плевен“
• „Пред атака“
• „В атака“

      „След атаката “ и др.

ИЛЯ РЕПИН 1844-1930

Иля Ефимович Репин  е руски художник, живописец, майстор на портрети, исторически и битови сцени. Той е една от водещите фигури в движението Передвижници.

Репин е роден на 5 август 1844 г. в град Чугуев Харковска губерния. От 13-годишна възраст учи живопис в Чугуев при И. Бунаков. През 1863 г. постъпва в Художествената академия в Петербург. Учи успешно и през 1869 г. е награден с малък златен медал за картината "Йов и неговите приятели". През 1872 г. получава голям златен медал за програмата "Възкресението на дъщерята на Иаир".

По време на своето пътешествие по Волга през 1870 г. рисува много етюди и ескизи, по някои от които рисува за великия княз Владимир Александрович картината "Бурлаки на Волге", завършена през 1873 г. Тази картина, изобразяваща тежкия труд на бурлаците, влачещи баржа, прави силно впечатление на публиката и критиците. Създал най-много портрети на Лев Толстой-12бр.-"Толстой на оран","Толстой бос","Толстой в раб.кабинет под сводовете","Толстой в кресло с книга в ръка"...

В периода 1894—1907 г. той е професор-ръководител на майсторския клас в Художествената академия.

Златю Баяджиев 1903-1976

Златю БОЯДЖИЕВ  е български художник, живописец. (ПонякогаЗлатьо Бояджиев) Златю Бояджиев е сред интересните и търсени български художници. Творчеството му се разделя на два коренно различни периода вследствие на инсулт и частичната парализа на дясната половина през (1951 г.).  Първият период се характеризира със стилови влияния, типични за холандската живопис от XVI-XVII в. Вторият период се отличава с експресивен маниер на живописване, съчетан с приказни, често символични образи и композиции от селския бит. Златю Георгиев Бояджиев е роден на 22 октомври 1903 г. в Брезово (Пловдивско). Завършва  Живопис  в  Художествена  академия - София (1932 г.), при проф. Цено Тодоров. През първия период Златю Бояджиев създава най-ценните си платна, повечето от тях в големите държавни музеи. Това е висока европейска живопис приложена към нашата действителност. Сякаш някой от най-големите европейски художници е ходил по нашите земи и е рисувал българския бит. "Брезовски овчари" (1941), "На нивата" (1943)",Свинарка" (1945), "Мини Перник" (1945), "Бригадири" (1947) и др. Портретите на Златю Бояджиев се отличават с точен и стегнат рисунък, плътна моделировка на формите и дълбоко вникване в характера на портретувания: "Портрет на бащата на художника" (1940), "Майката иа художника" (1940), "Семеен портрет" (1941), "Портрет на младо момиче" (1941) и др. Вследствие на инсулт Златю Бояджиев се парализира и дълго време не рисува. След това започва да живописва с лявата ръка коренно различни произведения. Създава стотици композиции, портрети и пейзажи с подчертана експресия и драматизъм. Някои от творбите му привличат със своята сюжетна занимателност, други са изпълнени съе странни образи, често криещи в себе си символичен смисъл: "Село Брезово" (1959), "Към кланиците”. Организира самостоятелни изложби в София и Пловдив. Носител на наградата на Съюза на българските художници „Владимир Димитров - Майстора“.  Най-много картини на Златю Бояджиев (71) има в Галерия Златю Бояджиев в Стария Пловдив.  Златю Бояджиев преживява през 1951 г. тежък инсулт. Повече от 10 дни се бори на границата между живота и смъртта. Върнал се в Пловдив уморен от Димитровград, където рисувал голямо платно за Химкомбината. Вкъщи му прилошава и е откаран в болницата. Така за Златю и семейството му започва ходенето по мъките. След дълго лечение му остава пареза на дясната ръка и труден говор. Синът му Георги, който също е художник, си спомня, че и тогава Златю не изневерява на своя работохолизъм. След нещастието бавно, но уверено, Бояджиев започва да рисува с лявата ръка. Подвиг, който не е по силите на всеки. Някои от неговите шедьоври като: "Родопска сватба", "Априлското въстание", "Завръщане от лов" и "Апокалипсисите" - в различните им варианти - са сътворени тогава. "В ателието пристигаше към 6,30 - 7 часа - разказва за баща си Георги. Работеше докъм 11,30 часа, вземаше рейса от хотел "Марица" и отиваше да обядва във вегетарианския ресторант. Следобед отново идваше в ателието, дремваше малко и продължаваше да работи докъм 4 ч. После отсядаше вкъщи”.  Умира на 2 февруари 1976 г. в Пловдив.  След 10 ноември Златю Бояджиев се превръща в мания за колекционерите и е най-често фалшифицираният български художник. Според някои вестници, до Пловдив има цяла фабрика за негови произведения. Обикновено се имитира вторият период на Бояджиев, защото художественото майсторство в първия е недостижимо за фалшификаторите. 

ПЪРСИ БИШ ШЕЛИ 1792-1822

В историята на английския романтизъм блести едно име на велик поет, на чист като кристал благороден човек, на нежен мечтател и смел борец, на остър изобличител на пороците на аристократи и капиталисти, на неукротим бунтовник срещу английската реакция Пърси Биш Шели.

Той е роден на 4 август 1792г. в Хоршъм, Великобритания, в аристократично семейство. Негов баща е Тимъти Шели, втори баронет на Кесъл Горинг.

През 1810г. Шели постъпва в Оксфордския университет. От млади години той се интересува много от философия, изучава произведенията на английските просветители и на френските материалисти от осемнадесети век. Под тяхно влияние той формира своите възгледи на борец срещу религиозните предразсъдъци и още като студент публикува брошура със заглавие Необходимостта от атеизъм, заради която на 25 март 1811г. го изключват от университета. След намесата на баща му, той има възможност да се върне, ако се отрече от обявените в нея възгледи, но той отказва да предаде принципите си.

Четири месеца след изгонването му от университета, деветнайсетгодишният Шели заминава за Шотландия с шестнайсетгодишната ученичка Хариет Уестбрук, дъщеря на Джон Уестбрук, собственик на кафене в Лондон. На 28 август 1811г. те сключват брак. Изгонването му от университета и изборът му за съпруга от долен произход, възмущават семейството му и стават причина той да скъса връзките си с него.

По- късно, недоволен от почти тригодишния си брак, Шели често посещава дома и книжарницата на прогресивния философ Уилям Годуин в Лондон. Там той среща и се влюбва в Мери, високо интелигентната дъщеря на Годуин. През юли 1814г. Шели се развежда със съпругата си и заминава с Мери и доведената й сестра в Европа.

През декември 1816г. Хариет, първата съпруга на Шели, се самоубива, разочарована от новата си любов. На 30 декември Шели и Мери Годуин се женят. До някаква степен целта на бракът им е да се осигури на Шели попечителство над децата му от Хариет, но въпреки това те са дадени от съда на приемни родители. Този брак предизвиква ярост сред английската аристокрация и срещу Шели започват такива интриги и злостни действия от страна на лицемерното английско висше общество, че той напуска родината си и завинаги се преселва отначало в Швейцария, а после- в Италия.

В емиграция той се свързва в близка дружба с великия поет Байрон, който му е близък по жизнената си съдба на изгнаник и на бунтовник срещу вековните предразсъдъци на английското висше общество.

На 8 юли 1822г., по- малко от месец преди тридесетия си рожден ден, Шели се удавя при внезапна буря, докато пътува с шхуната си Джон Хуан от Ливорно за Леричи. Корабът, построен специално за него в Генуа, потъва без да се преобърне. Две седмици по- късно тялото на Шели е изхвърлено на брега, познават го по двете книги, намерени в джоба му- Есхил и сборник със стихове на Кийтс. Тялото му е кремирано на плажа край Виареджо. По някаква случайност сърцето му остава здраво, извадено е от погребалната клада и е пазено от Мери Шели до смъртта й, а другите останки са погребани в протестантското гробище в Рим. За него Шели е казвал, че е най- хубавото място, където човек би желал да почива след смъртта си. И до днес показват гроба му като една от забележителностите на вечния град. Върху надгробната плоча пише:

П Ъ Р С И  Б И Ш  Ш Е Л И

С Ъ Р Ц Е НА С Ъ Р Ц А Т А

А отдолу са издълбани Шекспировите стихове:

НИ ЕДНА ЧАСТИЦА ОТ НЕГО НЕ УВЯХНА;

ТЪЙ КАКТО МОРЕТО СЕ МЕНИ, ТАКА И ТОЙ СЕ ПРЕВЪРНА

В НЕЩО БОГАТО И СТРАННО

Едва ли авторите на този надгробен надпис са съзнавали колко верен ще излезе той

Оцелялото от огнените пламъци сърце на Шели, дава повод на много писатели, между които и нашия Пенчо Славейков, да напишат редица произведения, пропити с тайнствена романтичност или пък с чисто индивидуалистични идеи за великата, издигната над живота личност.

Автор: nanev

   ФИЛОСОФИЯ НА ЖИВОТА 

         Потоците се вливат във реката,

реките пък моретата намират,

а ветровете горе в небесата

във сладостно вълнение се сбират

И всички те се търсят и обичат,

от обич няма кой да ги лиши

Душите на нещата се привличат —

        защо не нашите души?

Виж как върхът целува синевата,

вълна вълната гони и прегръща;

прокълнато е цветето, когато

на любовта на брат си не отвръща

И милва слънцето земята росна,

до океана, месецът трепти

Но всички тия ласки за какво са,

        ако не ме целуваш ти?

1820

ОБЛАКЪТ

Зажаднели цветя, аз ви ръся с вода

от реки и морета незнайни!

Зашумели листа в полусънна мечта,

аз ви нося прохлади омайни!

Изпод моите крила пак росата преля

и събуди от сън семената.

Тихо те ще растат върху майчина гръд,

затанцува ли в слънце земята.

Често долния свят аз обстрелвам със град

и полята навред побелявам;

после пак изведнъж ги обливам със дъжд,

и сред гръм, и сред смях, отминавам.

Връх премина ли в бяг, аз засипвам го в сняг

и отдолу застенват горите;

нощем чака ме сън, на постеля навън,

до гърдите на бури сърдити.

Тук в най-тъмния кът окован е гърмът

и ту в ярост реве, ту замира,

а над мен ден и нощ моят пламенен вожд,

мойта мълния, в пътя се взира.

В нея грей любовта, нея води страстта

към подморските духове черни,

над земи и моря ни за миг тя не спря

да ми сочи пътеките верни.

И в безкрайния ход по небесния свод

вечно с тази любов е щастлива;

над реки, планини, над поля, долини,

тя сърцето си ярко разкрива.

Горе нежни лъчи галят моите очи.

Долу тя в дъждове се излива.

Звездоока зора с метеорни пера

ме догонва в просторите ясни

и додето с ръка милва мойта снага,

на небето Зорницата гасне;

сякаш е златни крила, на висока скала,

горе там, на върха в планините,

е застанал орел, и прекрасен, и смел,

в миг запрял, озарен от лъчите…

А когато блести и със жар ми шепти

кървав залез за сласт и отмора,

и покрий вечерта с наметало света,

и помръкне лазурът просторен —

в моя нощен кафез, без посока и вест,

като гълъб се свивам аз, морен.

Тази бледна жена, назована луна,

оградена с огньове студени,

бавно в мрака пълзи там над моите коси,

от среднощния полъх развени.

И нозете й тук, доближили без звук,

някой път моя покрив пробиват,

и стотици звезди, невидени преди,

ту надничат оттам, ту се скриват;

та когато се взра в тази тяхна игра

и ми спомнят пчели позлатени,

и разпоря разсмян моя шатър тъкан,

то морето прилича под мене

на парче от небе, що захвърлено бе

долу, в рой от лъчи посребрени.

Денем слънцето сам аз обвивам във плам,

нощем с бисери кича луната;

и вулканите спят, и звездите мъждят,

мойто знаме щом вихър размята.

От земя до земя аз вися във тъма

и под мене вълните не спират.

Като мост вледенен, като покрив втвърден

планини ме отдолу подпират.

А отпред закове ли в безброй цветове

свойта арка победна дъгата,

с урагана сърдит, в лед и пламък обвит,

аз минавам, превзел небесата.

Отстрани висини и искрят светлини.

Долу влажна се смее Земята.

Аз съм вечно дете на Земя и Море,

своя дом във Небето намирам.

През мъгли, ветрове, през води, брегове,

аз меня се, но без да умирам!

Затова след дъжда, щом дори и следа

не остане от мене отгоре,

и лъчите блестят и строят в своя път

свода син на безкрайни простори,

в моя тих саркофаг тихо смея се пак,

пак отдолу след миг изпълзявам,

като призрак-беглец, прероден младенец

— и отново лазура стъмнявам!…

1820

          ЛЕКА НОЩ

Ти „лека нощ“ ми каза, мила,

но лека ли ще е нощта?

Щом двама ни е разделила,

        тогава ще е тежка тя!

Макар душата ти любяща

да чака края на нощта,

ти с „лека нощ“ не ме изпращай,

        защото ще е тежка тя!

Блазе на тез, които знаят,

че двама ще са през нощта!

Те „лека нощ“ не си желаят,

        но винаги е лека тя!

1821

          НА НОЩА

Ела, обгърни тез небесни простори,

дух на нощта!

Излез, напусни пещерата зловеща,

где скучният ден те беше затворил.

В нея ти сънища странни посреща:

със тях и желана, и страшна си ти.

Ела, долети!

Обвий си снагата във мантия сива,

обляна в звезди.

Деня ослепи със своите коси;

срази го с целувка, която опива …

Над земя и вода се за миг понеси

и на всички, навсякъде с жезъла свой

дарявай покой.

Щом заран разбуден аз зърна зората,

за тебе копнея!

Когато лъчите росата стопят

и пладне щом легне върху дървесата,

когато безсилен заспива денят

като гостенин, който при чужди се грее —

за тебе копнея!

Сестра ти — Смъртта, се надвеси над мен

„Зовеш ли ме вече?“

Сънят, твойто мило дете, долетя;

замоли ме плахо със взор замъглен:

„Пусни ме при тебе да се приютя!

Не ме ли желаеш?“ Отвърнах с тъга:

Не бива сега.

Ще дойде Смъртта, но — след твоя чар

Тъй малко остана!

Ще дойде Сънят, но ти ще си вече умряла

Не искам от тях аз скъпия дар,

единствена ти би ми го дала,

о Нощ! Приближи се с луди крила!

Ела! Ела!

 1821