Васил Захариев 1895 - 1971

·                                

Васил Захарев Стоянов е български график и изкуствовед, считан за основоположник на българската графика.

Художникът е роден на 8 юни 1895 г. в град Самоков. През 1911 г. постъпва в Художественото индустриално училище в София, където завършва през 1919 г., след дълго прекъсване (1912 – 1913 г. и 1915 – 1918 г.) по време, на което взима участие във войните, в специалностите Декоративно изкуство и Графика при проф. Цено Тодоров, проф. Харалампи Тачев и проф. Стефан Баджов. През 1921 г. за кратко време учителства в Самоков, а между 1922 и 1924 г. специализира в Държавната академия за графично изкуство в Лайпциг при проф. А. Колб и проф. Х. Мюлер. От 1924 г., след завръщането си в България, е преподавател по графика и декоративно изкуство в Художествената академия, от 1929 г. – извънреден професор, а от 1934 до 1945 г. – редовен професор. Васил Захариев в ректор на Академията между 1939 и 1943 г. Негови ученици са Георги Герасимов, Здравко Александров, Веселин Стайков, Преслав Кършовски, Васил Стоилов и други. През 1928 г. инициира обявяването в Държавен вестник на списък на архитектурни и художествени паметници от национално значение, които да станат обект на закрила от Закона за опазване на народните старини. Захариев е и сред хората, допринесли най-много за музейното дело в родния му град Самоков. В периода 1959 – 1961 г. работи към БАН в Института за изобразителни изкуства, където е ръководител на секция за приложни изкуства. Той участва активно в художествения живот на страната – членува в Дружество „Съвременно изкуство“, Дружество „Родно изкуство“ (, на което е и председател), Дружество на независимите художници.

През 1920 г. осъществява в София своята първа изложба, на която показва различни живописни и графични творби, именно през 20-те години на ХХ век художникът формира своя стил в духа на националната традиция, но със съвременно виждане и майсторство. Автор е на литографии и черно-бели и цветни гравюри на дърво и линолеум. Захариев работи основно в областта на приложната графика – екслибриса, оформяне и подвързия на книги, художествени адреси, пощенски марки, банкноти и други, вмъквайки народни декоративни елементи. Той е първият български художник, чиито творби са изложени на международна изложба на библиотечния знак (през 1929 г. в Загреб).  Негови произведения са притежание на български и чуждестранни галерии.

Захариев участва в почти всички общи художествени изложби и в изложби на Дружество "Родно изкуство", но особено голямо е участието му в много международни общи и графични изложби в чужбина: Загреб (1927), Венеция (1928, 1942), Варшава (1929, 1936), Лос Анжелос (1934), Чикаго (1937), Париж (19З7), Ню Йорк (1938), Атина (1940), Берлин (1941-1942), Будапеща(1934), Прага (1947), Лугано (1954), Любляна ([955), Лондон (1955, 1965), Москва (1958), Сан Паоло (1963) и др.

Едновременно с творческата и педагогическата си дейност художникът се занимава и с научноизследователска работа, дори има периоди (1937 – 1948 г.), когато се отдава на изкуствоведеска дейност. В проучванията си проявява особен интерес към възрожденското, приложните изкуства и по-специално илюстрацията и украсата на книгата. 

Васил Захариев е носител на много награди – За графични изкуства от МНП (1936 г.), Сребърен медал за изкуство на Международното изложение в Париж (1937 г.), награда "Кирил и Методий" за изкуство от БАН (1941 г.), орден "Кирил и Методий" - I ст. (1965 и 1970), орден "Червено знаме на труда" (1970 г.) и др.

Починал на 29 ноември 1971 г., в град София.

Хайнрих Хайне 1797 - 1856

Хайнрих Хайне (1797–1856) е може би най-сложното явление на немския литературен небосклон, най-обичаният и най-мразеният поет на XIX век. Роден е в Дюселдорф в семейството на обеднял търговец-евреин. Хари — така е истинското му име — следва търговски науки във Франкфурт на Майн и после в Хамбург при чичо си, банкера Саломон Хайне, в чиято дъщеря безутешно се влюбва. С пари на чичо си захваща търговия, отваря магазин за текстил, но начинанието скоро фалира. Младият поет вече е създал цикъла с песни и романси „Юношески страдания“ (1817–1821), но решава да стане юрист — записва право в Бонския университет. Хайне следва и в Гьотинген, от там прекосява пеш планината Харц, за да се представи на обвеяния със световна слава Гьоте във Ваймар. (На въпроса на застаряващия Олимпиец: „Какво пишете?“ Хайне отвръща: „Един нов «Фауст»“ — това слага край на отношенията им.)

В Гьотинген Хайнрих Хайне става доктор на юридическите науки и преминава от юдейската към протестантската религия, за да си осигури гражданско поприще. Тогава публикува своята „Книга на песните“ (1827), която му донася огромна популярност и малко пари. Хайне тръгва да странства из Германия, в Мюнхен напразно се опитва да получи място в университета. Неспокойният дух на вече болния поет (сифилис) го отвежда в Лондон и Италия, а през май 1831 г. — в Париж. Там се сближава с Пиер Беранже, Жорж Санд, Виктор Юго, Балзак и др. и започва да публикува остросатирични политически стихотворения и статии срещу деспотизма в родината си. В 1835 г. германския парламент забранява творчество му и — изправен пред материални затруднения — Хайне приеме отпуснатата му от френското правителство „Почетна пенсия за немски политически емигранти“. В Париж поетът написва голямата си теоретическа книга „Романтическата школа“ (1836), а повлиян от приятелството си с Карл Маркс, създава стихотворния епос „Германия. Зимна приказка“ (1844). Последното десетилетие от живота си Хайне прекарва на легло, полусляп, разяждан от напредващата болест. Погребан е на парижкия хълм Монмартър, където и до днес гробът му е обсипван с цветя и оскверняван от неофашистки надписи.

В младежката си поезия, на която главно дължи литературната си слава, Хайне възпява любовта, русалките, старинните немски замъци, славеите и залезите над Рейн. Сред полуискрената-полутеатрална „мирова скръб“, която вее от стиховете му, звучи лекият и прост напев на народната песен, често пречупван от неочаквана иронична поанта. В годините на националсоциализма Хайне е забранен в Германия, всички негови паметници са разрушени, а „Лорелай“ е обявена за творба на безименен автор. Пенчо Славейков още в 1911 г. изрича за него: „Тоя поет, тъй омразен на мнозина, е създал неща, които ще живеят и дотогава, когато от Немско и немци може би не ще има и помен дори.“ В чест на поета са учредени две литературни награди „Хайнрих Хайне“ — през 1956 г. от Министерството на културата на ГДР и през 1972 г. от родния му град Дюселдорф.

ЛОРЕЛАЙ
Не зная какво означава,
Но мъчи ме смътна тъга;
Легенда прастара не дава
Покой на ума ми сега.

В прохлада денят си отива,
А Рейн в полумрака мълчи;
Планинският връх се облива
В сетните ярки лъчи.

Там чудно красиво момиче
Върху канарата седи,
Ликът й е в злато обкичен
И златни коси тя реди.

Разресва ги с гребена златен
И песен запява в нощта;
Звукът й е сладък и властен,
Най-дивният на света.

Лодкаря, замаян от грижа,
Изпълва тя с дива печал;
Скалите подводни не вижда,
А гледа върха онемял.

И вярвам, вълните поглъщат
Каика с лодкаря накрай;
Това с песента си могъща
Е сторила Лорелай.

1823

* * *

Ах, ти си като цвете,
Тъй чиста, нежна, жива;
Поглеждам те и скръбно
Сърцето ми се свива.

С молитва бих докоснал
Главицата лъчиста,
Бог нека те запази
Тъй жива, нежна, чиста.

1823

* * *

Който люби първи път,
Но нещастно, пак е бог;
А повторно, който люби,
И нещастно, е глупец.

Аз, глупецът, пак съм влюбен
Безнадеждно, безответно!
Слънце и звезди се смеят,
С тях се смея - и умирам.

1823

* * *

През прелестния месец май
Потъва в цвят полето,
И ето, любовта
Разцъфна ми в сърцето.

През прелестния месец май,
Ах, всички птички пеят,
Тогава й признах
Копнежа си по нея.

1822

ВЕЧЕРЕН ЗДРАЧ

Седях на сивия морски бряг

Потънал в мисли и сам.
В заревото слънцето хвърляше
По водата огненочервени бразди,
А белите, далечни вълни,
Подгонени от прилива,
Се пенеха и шумяха все по-наблизо
С някакъв странен звук, шепот и свирене,
Смях и роптание, плач и фучене,
Между тях гальовно приспивно пеене -
Сякаш дочувах потънали легенди,
Прастари, чудни сказания,
Които нявга, като момче,
Слушах от съседски деца,
Когато в летните вечери,
На каменния праг пред вратата,
Се гушехме и тихо разказвахме,
С малки, будни сърца
И любопитни, умни очи;
Догдето големите момичета
Седяха отсреща на прозореца
До ухаещи саксии с цветя,
С лица като рози,
Усмихнати, озарени от месеца.

1825

Ангелина Недин

Николай Павлович 1835-1894

Николай Павлович е роден в Свищов на 9 декември 1835 година. Син е на видния възрожденски деец Христаки Павлович, който освен, че остава в историята ни като един от големите просветни дейци на ранното Възраждане, успява да възпита и по един отличен начин сина си. Той от своя страна от малък започва да развива таланта си, русивайки илюстрации към книги на доктор Петър Берон. От тях успява да припечели и някой лев и в крайна сметка събира необходимата сума, за да следва илюстрации във Виена. Продължава образованието си в Мюнхен, където завършва Академията за изобразителни изкуства. Допирът му с немската школа повлиява на професионалното му развитие и той става поклонник на детайла в живописа. Така портретите му имат фотографска точност, но в същото време са пропити с обаянието на хората, което художникът долавя безпогрешно. Той умее да пресъздава спецификата на всеки характер и това му носи предложения за работа, които са твърде изгодни финансово.

Любовта към България обаче предопределя бъдещето на художника. Вместо да остане в Германия, където е щял да се наслаждава на спокоен и сигурен живот, Никола Павлович решава за да се завърне в родината, казвайки:

“Исках да дам на народа си, колкото силите ми позволяват, нещо от моето занятие – пише той в едно писмо от 1860 г. – ще гледам да представям в картини славните дела на нашите царе .”

По този начин Павлович става първият майстор на историческия жанр в България. По-късно той заявява, че чрез картините си не е искал само да буди възхищение, но и да въздейства на хората, да ги накара да обикнат още по-силно България.  Започва да помага чрез таланта си и на националноосвободително движение - заминава за Белград, където се среща с Георги С. Раковски и илюстрира книгата му „Няколко речи о Асеню първому”.  Раковски остава силно впечатлен от таланта и любовта към България на Павлович и в писмо до близък приятел казва:

“Запознах се с един българин, завършил цял курс обучение по живопис в Германия. Той е младеж с отличен дух и най-накрая и ние, българите, можем да кажем, че имаме наш изряден художник!”

След Освобождението Николай Павлович не се възползва от връзките си с революционните среди и отказва да вземе участие в управлението на държавата. Вместо това става учител и преподава на едни от бъдещи художници на България. Не остава безучстен къмесправедливите условия на Берлинския договор обаче и решава да се  включи като доброволец в Сръбско-българската война. Умира на 13 февруари 1894 година.