Цанко Лавренов - 1896-1978

Цанко Лавренов е роден на 24 ноември 1896 г. в Пловдив. Дядо му Лаврентий бил книжовник, преписвач на католически ръкописи. Преписал е и католическата преработка на Паисиевата история. Цанко Лавренов завършва Френски колеж в Пловдив и частно художествено училище във Виена (1921-1922). През 1925 г. пътува до Италия да се запознае с изкуството на италианските художници. Като самоук художник утвърждаването му сред възпитаниците на Художествената академия е свързано с много разочарования. По повод негова изложба, за едни и същи картини в пресата се появяват и възторжени и отрицателни отзиви. Оценили неговия изключителен талант, някои видни български творци му оказват безкористна подкрепа. Помагат му да отиде до Атонските манастири, където художникът навлиза надълбоко в света на старобългарското и византийско изкуство. Там преоткрива нови истини за българската история.

Своеобразието на неговото светоусещане и пресътворяване го откроява сред многобройните представители на канона. През 1963 г. е удостоен със званието "Народен художник". Цанко Лавренов е инициатор на битката за спасяването на старинната част на Пловдив. В колектив с други български художници допринася за повишаване равнището на Пловдивския мострен панаир. Печели конкурси за емблема на панаира и за оформление на българския павилион на Световното изложение в Париж през 1937 година. Заедно с Данаил Дечев и Витко Бабаков урежда шест съвместни изложби (1926-1929) - още при първата от тях картината му "Иконописецът" е откупена за градската художествена галерия. Това е първото му официално признаване (1926) и важен етап в творческото му развитие. През следващите години той създава редица от най-хубавите си творби в подчертан български национален стил. Основна тема на творчеството му са старите градове и манастири, като изключително място в него заемат пейзажите и композициите от Пловдив.

Цанко Лавренов твори и в областта на графиката - известни са неговите 12 "пловдивски пощенски карти гравюри ("Старият Пловдив, Хисар капия, "Ламартиновата къща, "Кулата на Сахаттепе, "Джамбазтепе, "Имарет джамия, "Новият мост на Марица и други). От 1933 година името му неизменно е свързано с оформлението на експозициите в Международния панаир, за целта една година по-късно заедно с Данаил Дечев и Златьо Бояджиев създават специално ателие. Лавренов сътрудничи на независимия информационен вестник "Победа (1930-1936) и с илюстрации на списание "Детски живот (1930-1947). Изявява се като художествен критик и изследовател на изкуството, автор е на монографията "Златьо Бояджиев" (1958) - художник, с когото го свързва близко приятелство.

Лавренов живее в Пловдив до 1940 година, след това се установява в София. Умира на 16 декември 1978 г. в София. Днес Художествената Гимназия в Пловдив носи неговото име.

Марио Жеков - 1898-1955

Името му е Марин Жеков Тодоров. Живее 57 години. Две трети от тях преминават в пътуване и творчество. Създава стотици картини и остава Сред четирите най-големи майстори на морския пейзаж. Десетилетия наред името му е по-известно в чужбина отколкото в България. Съдбата на Марио Жеков е изцяло свързана с изкуството.

Роден на 16.10.1898 г. в Стара Загора.

Тук получава средното си образование, тук прави и първите си стъпки в света на изкуството. Наставник в него е вуйчо му - художника Васил Маринов. Чрез него открива светлината и звучността на цвета, влечението към рисуване сред природата. През 1917 год. постъпва в Държавното художествено индустриално училище в София /сегашната Художествена академия/. През следващата година е мобилизиран и изпратен на фронта. Няколко месеца след това попада в плен край Дойран. Случайността го изправя пред един френски офицер, който вместо в лагер го изпраща да учи живопис във Франция. През 1919 год. Марио Жеков постъпва в Парижкото рисувално училище. Времето му тук е поделено между ателиетата по живопис и галериите с картини на импресионистите. Един малък гваш от следващата година - "Зимна нощ" ясно разкрива борещите се у него влияния на импресионизма, експресионизма и символизма. Това съжителство на трите тъй характерни за времето художествени явления ще продължи близо година и половина. През 1921 год. заминава със свой приятел за Турция, където слага началото на първия си цариградски цикъл. Акварелите, гвашовете и маслените му картони от Босфора, крепостта, гробищата, пристанището и околностите на града подсказват за все по-ясно пробуждащият се интерес към играещите цветове и отблясъците по водата. Още в тези ранни творби техниката му на живописец е завидна, а усещането за светлина, въздух и пространство - впечатляващо. Обича залеза - мистиката на неговите силуети и дългите сенки. Най-чувствен е обаче, когато слънцето запалва цветовете.

През 1923 год. се завръща в България. Отбива военната си служба. Организира първата си камерна изложба в Пловдив и постъпва в Дружеството на южнобългарските художници. През лятото на 1925 год. заминава отново за Цариград, а от там - за Франция. Във вторият си парижки цикъл Марио Жеков развива по-осезаемо усещането си за материалност. Липсва му обаче силното слънце и играта на водата. Почти цялата 1926 год. прекарва в Цариград. През 1927 г. се връща в България. След кратък престой в родния град заминава за Черноморието. Там, сред скалите и самотните плажове, сред уличките на Созопол и Несебър открива неповторимостта, безкрайните превъплащения на морето.

За да си осигури съществуването Марио Жеков приема работата на художник-декоратор в Пловдивския театър. За него тя е просто занаят за изкарване на прехраната и нищо повече. Животът му е в живописта, там сред природата, където намира видимия образ на своите чувства. През 1928 год. подрежда изложба в малкия салон на Старозагорския театър. Тя е израз на утвърждаващото се правило да прави изложба-равносметка след всеки цикъл от нови живописни преживявания. Междувременно популярността му расте, но не ще и обръща внимание. Илюстрованите списания печатат репродукции на негови картини, издатели ги включват в луксозните си календари. Застояването на едно място обаче явно не е за него. Непреодолимо е желанието за смяна на пейзажа, на атмосферата, търсенето на нови предизвикателства.

През 1930 год.представя една камерна изложба от ескизи и заминава за Италия и Франция. Пътува на юг. Рисува бреговете и изчезващите в омара скали на Ривиерата. Впечатлен е от излъчващата се интимност, спокойствие и тишина. Показва картините си в редица изложбени салони и галерии. Получава предложение за френско поданство. Отказва го. Завръща се в България през 1932 г. и веднага се озовава на Черноморието. Отново скалите, разбиващите се вълни, заливите със самотни рибарски хижи, опустелите от пладнешкото слънце улици на Созопол, Несебър, Варна и Балчик, зелените тунели на Ропотамо и Камчия. Не му е нужно ателие. Той е пленерист в буквалния смисъл на понятието. С част от тези картини Марио Жеков открива през 1934 г. изложба в София. Възхитата си от нея споделя в списание "Завети" другият, вече утвърден майстор на пейзажа - Константин Щъркелов. И вероятно именно от тази изложба името на Марио Жеков ще се свързва преди всичко с морския пейзаж. На фона на десетките талантливи художници влюбени в природата, малцина са ония - усетилите духа на морето. Жеков е определено сред тях и не случайно пейзажите му от вътрешността на страната остават в сянката на морските сюжети. А по това време той вече е създал десетки платна от Търново и Трявна, Карлово и Пловдив, Стара планина, Родопите и Рила. През 1935-36 год. той отново работи епизодично като художник-декоратор в Пловдивския театър. Картините, които изпраща на международната изложба-конкурс в Лайпциг през 1936 г., са премирани. Втората му софийска изложба в салон "Преслав" предизвиква основателен интерес и за творбите в нея Никола Балабанов ще пише: "Те му определят едно от първите места между художниците и сега и когато нашата съвременност ще бъде включена в историята на пластичните изкуства."

През 1937 год. Марио Жеков заминава за Далмация. Адриатиката го покорява и той остава там близо година и половина. В Дубровник създава най-значимите си произведения. Този град като че ли е създаден за неговата живопис. Тук ярко се проявява усещането му за цвят, светлина и артистичност. Творбите, създадени в и край Дубровник му донасят изключителна популярност. Дори и сега в негово лице градът-легенда вижда един от най-любимите си художници. Картините му се излагат в редица центрове на Хърватско. Възторженият им прием провокира самостоятелни изложби в Прага, Будапеща и Букурещ. С част от тях и няколко творби от българското Черноморие организира свои изложби през 1938 год. в Стара Загора и София. Завръщането му в страната като че ли е окончателно. Установява се в столицата и устройва малко ателие. Използва го рядко, между пътуванията си до морето и Рила. Създава десетки платна и акварели. В тях има и усещането за вода и мирис на море, заспалите в сянка селца и изпепеляващата светлина. Двете години се оказват твърде дълъг период. През 1941 год. заминава за Гърция, за Беломорието и Егейско море. Навсякъде той търси и открива живописния еквивалент на неповторимата атмосфера: лениво полюшващите се гемии и сгушените магазинчето под хилядолетния акведукт в Кавала, съзерцателната тишина на остров Хиос, магнетичната красота на Тасос, спокойната величавост на Самотраки или интимността на Охридското езеро.

През 1943 год. Марио Жеков се завръща в София. С помощта на художника Пенчо Балкански организира най-представителната си изложба. Част от нея показва в Букурещ, а през 1946 год. - в Стара Загора. През тези и следващите смутни години намира усамотение отново там - над разбиващите се в скалите вълни на морето. Създава десетки пейзажи, някои от които няма да завърши. Дошла е левкемията.

Умира на 03.08.1955 г. в София.

Стотици, хиляди художници рисуват морето. Разбрали са го малко: Александър Мутафов, Марио Жеков, Христо Каварналиев, Йордан Кювлиев

Д-р Марин Добрев - изкуствовед

Бончо Асенов

Бончо Асенов е роден през 1950 г. в Кюстендил. В творческата му визитка фигурират награда “Струма” за живопис, участия в Световното биенале на изкуствата в Базел, Швейцария, Златен медал от Салона за изящни изкуства в Марвил, Франция през 2006 г. и участия в повече от 70 изложби в страната и чужбина. По важните от тях са индивидуалните му изяви в Тулуза, Франция – 1990, 1996 и 1999 г., Торонто, Канада – 1992 г., Глазгоу, Шотландия – 1992, 1996 г., Хелзинки – 1994 г., Рио де Жанейро и Ресифе, Бразилия- 2003 г., където вестник “Трибуна дьо Бразил” пише: “Бончо Асенов е едно от най-важните имена на съвременното българско изкуство”. Заслужено признание художникът получава от японските ценители, където най-известните токийски галерии “Такашимая” и “Тобо” откупуват над 100 негови картини. Платна на Бончо Асенов са притежание на частни колекции във Франция, Мексико, Италия, Германия, Швейцария, Финландия, Гърция, Испания, Канада, Япония, САЩ, Великобритания, Кувейт, Южна Корея и др. Живее и работи в София.