Николай Павлович е роден в Свищов на 9 декември 1835 година. Син е на видния възрожденски деец
Христаки Павлович, който освен, че остава в историята ни като един от големите
просветни дейци на ранното Възраждане, успява да възпита и по един отличен
начин сина си. Той от своя страна от малък започва да развива таланта си,
русивайки илюстрации към книги на доктор Петър Берон. От тях успява да
припечели и някой лев и в крайна сметка събира необходимата сума, за да следва
илюстрации във Виена. Продължава образованието си в Мюнхен, където завършва
Академията за изобразителни изкуства. Допирът му с немската школа повлиява на
професионалното му развитие и той става поклонник на детайла в
живописа. Така портретите му имат фотографска точност, но в същото време
са пропити с обаянието на хората, което художникът долавя безпогрешно. Той умее
да пресъздава спецификата на всеки характер и това му носи предложения за
работа, които са твърде изгодни финансово.
Любовта към България обаче предопределя бъдещето на
художника. Вместо да остане в Германия, където е щял да се наслаждава на
спокоен и сигурен живот, Никола Павлович решава за да се завърне в родината,
казвайки:
“Исках
да дам на народа си, колкото силите ми позволяват, нещо от моето занятие – пише
той в едно писмо от 1860 г. – ще гледам да представям в картини славните дела
на нашите царе .”
По този начин Павлович става първият майстор на историческия
жанр в България. По-късно той заявява, че чрез картините си не е искал само да
буди възхищение, но и да въздейства на хората, да ги накара да обикнат още
по-силно България. Започва да помага чрез таланта си и на
националноосвободително движение - заминава за Белград, където се среща с
Георги С. Раковски и илюстрира книгата му „Няколко речи о Асеню първому”.
Раковски остава силно впечатлен от таланта и любовта към България на
Павлович и в писмо до близък приятел казва:
“Запознах се с един българин, завършил цял курс обучение по живопис в
Германия. Той е младеж с отличен дух и най-накрая и ние, българите, можем да
кажем, че имаме наш изряден художник!”
След Освобождението Николай Павлович не се възползва от
връзките си с революционните среди и отказва да вземе участие в управлението на
държавата. Вместо това става учител и преподава на едни от бъдещи художници на
България. Не остава безучстен къмесправедливите условия на Берлинския договор
обаче и решава да се включи като доброволец в Сръбско-българската война.
Умира на 13 февруари 1894 година.
Няма коментари:
Публикуване на коментар