Джоакино Росини 
(1792-1868)

Джоакино Росини 

Джоакино Антонио Росини (Gioachino Antonio Rossini) е италиански композитор, автор на 39 опери, църковна и камерна музика, виолончелист, готвач и гастроном. Неговата работа обхваща различни музикални жанрове, но е най-известен като един от големите създатели на опери. Първите от тях са “Танкред” и “Италианката в Алжир” (1813), „Севилският бръснар“, „Вилхелм Тел“, „Отело“, „Пепеляшка“, „Семирамида“, „Аленият Войник“.

Със своето творчество Росини поставя нов етап в развитието на италианската опера. Той създава първата си опера, когато е едва 14-годишен, но след това като че ли в живота му започва нов етап – изоставя театъра, изпада в депресия и се оттегля в спокойната парижка провинция Паси.

Джоакино Росини е роден на 29 февруари 1792 година в малкия италиански град Пезаро. Баща му, Джузепе, наричан Виваца, е ревностен поддръжник на Френската революция. Роден в Луго, Равена, той е професионален музикант в оркестъра на родния си град и свири в група, подкрепяща френската окупация. Майка му, Анна Гуидарини, е певица, родена в Урбино. Малкият Джоакино израства в музикална среда и рано проявява своя талант. Поради политическите убеждения на неговия баща, семейството е принудено да се мести често от град в град. Сериозните занимания на бъдещия композитор започват, когато семейството му се установява в Болоня. Тогава той е дванадесетгодишен и взема първите си уроци по музика при падре Матей. Подготовката, която получава, е толкова добра, че само две години по-късно, че след две години постъпва в Болонския лицей по филхармония. Учи композиция и е привлечен от произведенията на Хайдн, Моцарт и Чимароза. Междувременно дирижира оперни спектакли. Не след дълго обаче решава да прекъсне обучението си убеден, че е получил достатъчно образование, за да може да пише опери.

Най-големият му успех идва през 1816 година, с постановката му в театър “Арджентина” в Рим, когато е представена неговата опера “Севилският бръснар“. С нея той опиянява публиката и му е устроено факелно шествие. Същата година в Неапол е представена операта “Отело”. Малко след това Росини подписва договор с импресариото Барбая който му предлага добро годишно възнаграждение. По този начин композиторът се ангажира всяка година да му представя две нови опери. По това време в ръцете на импресариото били не само неаполитанските театри, но също Миланската скала и Италианската опера във Виена.

През 1821 година Росини се жени за певицата Изабела Колбран. Две години по-късно по покана на директора на Лондонския Кралски театър той отива във Великобритания, където получава много добро заплащане. До 1822 година Росини в Италия, след което в продължение на около две години посещава някои европейски градове, сред които Виена и Лондон. Славата му е изключително голяма и може да се сравни с тази на Бетховен. От 1824 се установява за постоянно в Париж и през 1824 е назначен за директор на Италианския театър. Но тъй като не разполага с организаторски качества, за две години театърът запада и виконт Ларошфуко, със съгласието на самия Росини, го назначава за главен интендант на кралската музика и за главен инспектор по пеене. Въпреки че Юлската революция го лишава от тази добре платена длъжност, той си осигурява добра пенсия. В продължение на дълъг период от време (от 1829 до смъртта си) Росини създава само химна „Стабат Матер“ (1832), а през 1841 година го разширява. Пише и няколко църковни композиции и кантати, но не написва нито една опера. Така след „Вилхелм Тел“ творческият му процес се преустановява. Оттегляйки се от социалния живот, Росини продължава да композира само за себе си и за приятели.

През 1845 умира неговата съпруга Изабела. Две години след това композиторът се жени за Олимпия Пелисие. През 1855 отново се установява в Париж, правейки дома си един от най-модерните музикални салони. Умира на 13 ноември 1868 година в Паси, близо до Париж. През 1887 останките му са пренесени във Флоренция.

Йохан Щраус – баща 
(1804—1849)

Йохан Щраус 

Йохан Щраус (Johann Strauss) е австрийски композитор, цигулар и диригент, считан за основател на музиката на династията Щраус. Неговите трима сина – Йохан, Йозеф и Едуард също стават известни композитори. Наследството Щраус се състои от 251 произведения, като в това число са включени 152 валса. Неговите творби са грижливо запазени от сина му и през 1889 година са публикувани в Лайпциг.

Йохан Батист Щраус е роден на 14 март 1804 година в местността Леополдщат, предградие на Виена. Според католическия обичай получава кръщение още същия ден. Неговият прадядо, Йохан Щраус Майкъл е унгарски евреин, който през 1762 година приема католицизма, за да се ожени за християнка в катедралата Свети Стефан. През 1797 година вторият му син, Франц Боргиаз Щраус, се жени за Барбара Долман. След смъртта на Йохан Майкъл младото семейство взема една кръчма, която се посещава предимно от моряци, пътуващи по река Дунав. В семейството се раждат шест деца, но от тях оцеляват само две – Йохан и по-голямата му сестра Еместин. Детството им е трудно. Майка им умира от треска през 1811 година. Една година по-късно баща им се жени за Катарина Фелбергер. Потънал в големи дългове и в отчаяние, той се самоубива на 52-годишна възраст, хвърляйки се в река Дунав.

Катарина се омъжва повторно. Новият й съпруг, Голдър, обожава дете деца. Още когато е съвсем малък Щраус често взема в ръка цигулката и безпогрешно възпроизвежда чутите мелодии. Поради тази причина за празника Свети Йоан Голдър подарява на своя заварен син първата цигулка. Оказва се, че за момчето музикалният инструмент е повече от обикновена играчка. Те не одобряват пътя, който се очертава да избере и безуспешно се опитват да го пренасочат към търговията. Когато навършва 12-годишна възраст, го изпращат като чирак при един книговезец, откъдето Йохан се опитва да избяга. Започва да взема първите си уроци по музика. Петнадесетгодишен се присъединява към известния танцов оркестър на Майкъл Памър. Запознава се с цигуларя Йосеф Ланнер. Заедно с Ланнер и с двамата братя бохеми Карл и Йохан Драхенек образуват квартет и привличат общественото внимание. Групата се радва на голям успех и скоро прераства в оркестър. Щраус иска да се отдели и да създаде своя група, но след като разбира, че годеницата му е бременна, отлага.

През 1832 година във Виена пристига младият Рихард Вагнер. След като чува Щраус, в своя дневник описва личното си възхищение и опиянението на публиката. На следващата година започва триумфалното шествие на музиката на Щраус в Европа. Композиторът е първият, който представи на света танцувалната музика – до Щраус, тя не се е възприемала като изкуство. Първият валс, написан от Йохан Щраус старши, звучи като произведение на Йозеф Ланер. Успехът, който има, му придава увереност в собствените сили – той събира своя оркестър и изпод перото му, както от рога на изобилието, се изсипват валсове, полки, галопи… Но въпреки всичко първоначално Щраус непрекъснато е сравняван с Ланнер. Пеещата и танцуваща Виена е разделена на два лагера – почитатели на Щраус и почитатели на Ланер. През септември 1825 година се слага край на приятелството му с Ланнер и двамата професионалисти се разделят. Същата година Щраус се жени за Анна Стреим. Първият им син, Йохан, се ражда на 25 октомври, а след него се раждат Йозеф (1827), Анна (1829), Тереза (1831) и Едуард (1835). Фердинанд умира след раждането си (1834).

През 1833 година Йохан Щраус решава да напусне Хабсбургската столица и да направи първата си обиколка. Предприема пътуване до Будапеща, Дрезден, Лайбцих, Берлин, а през следващата година прави друго турне в Берлин, Липсия, Прага и Париж. На 28 юни 1837 година се провежда коронацията на кралица Виктория. Събитието оказва голямо влияние върху бъдещия успех на композитора. Той взема участие в тържеството и получава всички почести от английската аристокрация. Дава 72 представления в Лондон, Бирмингам, Глазгоу и други центрове. През октомври 1837 започва своето най-важно турне. Първо отива в Париж, където сред публиката присъстват композиторите Адам, Обер, Берлиоз, Керубини, Майербер и Паганини. Въпреки амбициозните проекти и желанието му да пътува в чужбина, Щраус е принуден да изостави всичко, тъй като след посещението му във Франция получава инфаркт и трябва да остане във Виена, докато се възстанови.

Междувременно Ланнер умира от тиф (1843). След неговата смърт Йохан Щраус се оказва без съперник и има абсолютната власт на Виенската музикална сцена. Но наред с творческите му успехи, нарастват проблемите в семейството му. Анна все по-често критикува съпруга си за използваните от него методи при музикалното обучение на техните синове, но основната причина за разногласията им е друга. Щраус в действителност има две семейства – официалното с Анна и тайното с Емили Трамбуш, с която се е запознал във Виена през 1833. През периода между 1835 и 1844 година с Емили имат шест деца. Пренебрегвана от дълго време, Анна принуждава Йохан да избере едно от двете семейства. Той я напуска и намира утеха в другото си семейство.

Йохан Щраус умира от скарлатина едва 45-годишен (на 25 септември 1849) във Виена.

Жозеф-Морис Равел

Жозеф-Морис Равел 
(1875 -1937)

Морис Равел – снимка Уикипедия

Жозеф-Морис Равел(Joseph-Maurice Ravel) е френски композитор и пианист. В много отношения той е неокласически музикант. Като композитор използва техники и композиционни структури, които обикновено са традиционни и диатонични, с такава математическа точност, че не може да не предизвика възхищение, но същевременно предлага и свои иновативни хармонии. Първото впечатление е, че е бил бил повлиян от Дебюси, но в действителност е вдъхновен от руската и испанската музика, както и от джаза в Съединените щати. Самият той се смята за импресионист като Дебюси, но имитира и стила на други композитори.

Морис Равел е роден на 7 март 1875 година в Сибур, близо до Биариц, във френския баски регион на границата с Испания. Баща му, Джоузеф Равел (1832-1908), е строителен инженер от швейцарски и савойски (Ravex) произход. Едновременно с това той е страстен любител на музиката. Майка му, Мари-Делуар Равел (1840-1917) е от баски произход, потомка на старо испанско семейство (или Делуарт или Елуарт). Жозеф-Морис има брат, Едуард Равел (1878-1960), с когото през целия живот запазва силна емоционална връзка.

На седемгодишна възраст младият Морис започва да учи пиано при Анри Гиз, а пет или шест години по-късно започва да композира и да се занимава с хармония при Шарл Рене. Родителите му го насърчават в тази дейност и през 1889 година го изпращат да учи в Консерваторията в Париж. Първоначално учи в общия профил, а по-късно става студент пиано. По време на обучението си в Париж той се среща с много млади и иновативни композитори (Les Apaches), които водят много бурен живот и са известни с голямата си склонност към консумацията на алкохол. По време на неговото обучение много му помага Шарл дьо Берио, известен на времето пианист. Голямо влияние върху него оказва запознаването му с работата на ексцентричния композитор Ерик Сати, както и личната среща с композитора и пианиста Рикардо Винесом. Именно след това се ражда голямата страст на Равел към съчиняването на музика.

През последните години от обучението си в консерваторията Морис Равел учи музика при големия френски композитор Габриел Форе. По негова инициатива той съставя цикъл от произведения с испански мелодии. Съвместната им работа продължава през следващите четиринадесет години. След завършването на Консерваторията младият композитор съчинява голям брой произведения (1900-1914). През този период няколко пъти се опитва да спечели престижната Римска премия, но без резултат. Поради възрастовото ограничение за участие в конкурса Равел се подготвя много добре за последния си опит. През 1905 година той вече е широко известен в Париж, но дълго време новаторското му творчество не е било признато в професионалните академични среди. За допускането му в конкурса му съдейства Габриел Форе. Четвъртият му пореден опит за номинация прераства в известния „скандален случай Равел“, едновременно с което славата му нараства още повече.

Морис Равел не е допуснат в конкурса с официалното извинение, че кандидатурата му е отхвърлена е заради неговата възраст. Но истинската причина е, че според комисията неговата дейност е „разрушителна и антимузикална“. Импресионистичната естетика на забележителните му произведения обаче вече се радват на успех и недопускането му до участие в конкурса води до голямо възмущение и протести сред музикантите и в печата. Скандалът придобива особено остър и „антикорупционен“ характер, когато става ясно, че абсолютно всички кандидати, допуснати за участие в конкурса през 1905 година, са били студенти на един и същи преподавател – Шарл Ленев.

Този факт предизвиква огромното възмущение на композитори, писатели, артисти и почитатели на музиката. Скандалът получава широка публичност и рязко повишава авторитета и популярността на Равел. Въпреки че не участва в конкурса, сред интелектуалното общество победителят е той и това спомага още повече за неговата известност. Творбите му започват да се търсят още повече.

Морис Равел е бил повлиян от различни стилове музика от различни части на света – американски джаз, азиатска музика и традиционни народни песни от цяла Европа. Морис не е религиозен, а вероятно е бил атеист. Религиозните теми не са го привличали, за разлика от други композитори като Рихард Вагнер например. За вдъхновение предпочита да използва класическата митология. Той никога не се е женил, въпреки че е имал няколко дългосрочни връзки. Бил е известен и като постоянен посетител на публичните домове на Париж.В началото на Първата световна война Равел е мобилизиран в армията. Въпреки доброто му здравословно състояние обаче, медицинската комисия не го одобрява за никой вид войска. Причината е твърде ниският му ръст, който не отговаря на военните стандарти. В продължение на три години обаче той продължава да настоява и използва всички средства, за да влезе в армията. През октомври 1917 успява да стане доброволец и в продължение на малко повече от три години е шофьор – първо в пехотен полк, а след това в авиационен.

След края на войната Морис Равел се премества в Париж. Отдава се на композиране и предприема редица турнета. През 1928 година посещава Съединените щати и Канада с влак. Изнася концерти за пиано в големите концертни зали от двадесет и пет града. Сред неговите ученици са Морис Делаж и Ралф Вон Уилямс.

През 1932 година Равел претърпява сериозна автомобилна катастрофа. Получава тежка мозъчна травма, след което артистичната му продукция намалява значително. Претърпява инсулт в лявото полукълбо на мозъка, след което не може повече да чете музика, но е в състояние да продължи да дирижира оркестъра си. Поради атрофия на мозъка, състоянието му се влошава много до 1937 година. На 18 декември е опериран, но операцията се оказва без успех и Равел умира десет дни след това. Погребан е в гробището на парижкото предградие Левалоа-Пере.

Джордж Гершуин

Джордж Гершуин 
(1898-1937)

Джордж Гершуин 

Джордж Гершуин(George Gershwin) е американски композитор, пианист и диригент. Композира както класическа музика, така и за Бродуей. Неговата работа е в диапазона от класическа музика до джаз. Считан е за основател на американския мюзикъл. Някои от неговите композиции в джаза стават стандарти и до днес се използват в музикалното образование.

По време на кратката си кариера (Гершуин умира на тридесет и осем години) създава 33 музикални пиеси за театър, 15 класически опери, 7 филм-мюзикъли (три от които са публикувани посмъртно) и повече от 700 незабравими песни, извлечени от мюзикълите, направени индивидуално или заедно с брат му Айра Гершуин, който пише текстовете. Почти всички тези песни са се превърнали в стандарти и с осъвременени аранжименти са използвани от певци и джаз музиканти като Луис Армстронг, Ела Фицджералд, Джуди Гарланд, Франк Синатра, Дженис Джоплин, Мадона и Стинг.

Джордж Гершуин е роден на 26 септември 1898 година в Бруклин, Ню Йорк, в еврейско семейство от руски произход. Баща му сменя името си малко след като емигрира от Санкт Петербург. Четири години по-късно той среща руската емигрантка Роза Брускин и се жени за нея. Фамилното име на родителите му е Гершовиц, а истинското име на композитора е Янкел. Той е второто от четирите деца в семейството. Първата в семейството, която започва да се занимава с музика е Франсис, сестрата на Джордж и Айра, но тя оставя бъдещата си музикална кариера, тъй като се омъжва и решава да се посвети на семейството си. По това време все още се счита непристойно за една омъжена жена да се занимава с развлекателна дейност.

Известно е, че Гершуин чува джазова музика, когато е 6-годишен. Сериозен интерес към музиката проявява когато е на десетгодишна възраст. Започва да свири на пианото на по-големия си брат и в продължение на две години взема уроци по пиано. Опитва се да възпроизвежда мелодиите, които чува на оркестровите концерти и изучава класическия метод на големите европейски майстори. През целия си живот не престава да се учи и да усъвършенства своята техника. По време на обучението си се запознава с известния американски композитор Хенри Коуел и с руския професор Шилингер, известен със своя подход за съчиняване на музика от математическа позиция, опитвайки се да разработи универсален алгоритъм.

Петнадесетгодишен, Джордж Гершуин напуска училище и намира първата си работа – свири на пиано и пише песни за Jerome H. Remick and Co., процъфтяваща музикална нюйоркска индустрия, известна тогава като Tin Pan Alley. Печели по 15 долара седмично. Успява да привлече вниманието на известни продуценти и режисьори. През 1916 година, едва 18-годишен, Гершуин е назначен за композитор за големи мюзикъли на Бродуей и започва да получава 35 долара на седмица. Успехът идва постепенно. Междувременно пише пиеси за пиано, използвайки различни псевдоними, докато накрая се спира на “Джордж Гершуин”. През 1920-1924 година създава десетки произведения.

Истинският му успех като композитор на Бродуей идва с мюзикъла „Lady, Be Good!“, който е първата съвместна работа с неговия брат. Айра пише либретото за техните произведения и през следващото десетилетие сътрудничеството им се оказва най-продуктивното в Бродуей и им носи огромна популярност. Най-успешното им шоу е „Of Thee I Sing“ (1931), за което получават премията Пулицър, присъдена за първи път за музикална постановка. Най-мащабната и амбициозна работа в творчеството на Гершуин е „фолклорната опера“ „Porgy and Bess” (1935). Тя все още се счита за една от най-големите американски творби на ХХ век не само заради качеството на представените песни, но и поради своята иновативност (почти всички герои са чернокожи). Основната причина, поради която композициите на Гершуин не губят популярност, се дължи на съчетаването на елементи, които показват големи познания на класическите техники.

Гершуин получава само една номинация за Оскар за една песен, написана заедно с брат му Айра – They Can’t Take That Away from Me. През 1936 година той се премества в Холивуд, за да композира филмова музика. Неговата слава достига нивото на такива велики негови съвременници като Коул Портър и Ървинг Берлин.

В началото на 1937 година Гершуин започва да изпитва симптомите на това, което ще се окаже мозъчен тумор – ужасно главоболие и постоянно чувство за миризма на изгоряла гума. На 11 юли припада на снимачната площадка. Умира в болницата след спешна операция, която обаче се оказва безполезна. По ирония на съдбата неговият идол Морис Равел умира няколко месеца по-късно, по време на подобна операция на мозъка.

Леонардо да Винчи 1452-1519

На 15 април 1452 г. е роден Леонардо ди сер Пиеро да Винчи - знаменит италиански архитект, изобретател, инженер, скулптор и художник от епохата на Ренесанса. За него се казва, че е синтез на ренесансовия творец и всеобхватен гений.

Леонардо е прочут с картините си, най-известните от които са „Тайната вечеря“ и „Мона Лиза“. Той е известен също и с многобройните си изобретения, изпреварили времето си, но останали само на хартия. Допринася също така за развитието на анатомията, астрономията и инженерството.

Ранни години

Роден е като извънбрачен син на нотариуса Сер Пиеро да Винчи. Майка му Катерина произхожда от селско семейство. Малко след раждането на Леонардо връзката им приключва и не след дълго Катерина сключва брак с Акатабарига ди Пиеро дел Вака от Винчи, който притежава собствена грънчарница и на когото ражда още пет деца.

Сер Пиеро е нотариус от една от най-важните фамилии в града и упражнява професията си с успех. Той от своя страна е женен четири пъти и има от последните си два брака девет сина и две дъщери. След раздялата с Катерина той приема малкия Леонардо като любим свой син.

Първи период във Флоренция

Сер Пиеро се преселва със семейството си във Флоренция около 1464 г. През 1466 г. Леонардо е даден да се учи при известния флорентински живописец Андреа дел Верокио, чието ателие е смятано за едно от най-добрите в града.

Леонардо оформя при Верокио своите интереси, увлича се по архитектурата, анатомията, математиката. Той получава не само теоретична и художествена подготовка, но научава и разнообразни технически умения в областта на химията, металургията, металообработването, отливането на гипс, обработката на кожи, механиката и дърводелството.

В 1472 г. на Верокио е дадена поръчка да се нарисува картината "Кръщението Христово". Верокио рисувал само очертанията на фигурите, а неговите калфи ги довършвали. На Леонардо се паднало да нарисува ангела и част от пейзажа на долния ляв ъгъл. Когато Верокио го видял, останал толкова изумен, че се заклел повече да не докосва четка.

През януари 1478 г. Леонардо получава първата си самостоятелна поръчка: да нарисува олтарната икона в капелата на кметството Палацо Векио. Работата върви мудно – Леонардо прави многобройни експерименти с бои и нахвърля многобройни скици. През 1483 г. поръчката за иконата е дадена на друг художник.

През 1482 г. Леонардо конструира сребърна лира с формата на конска глава. Лоренцо де Медичи го изпраща да занесе лирата като подарък на миланския херцог Лудовико Моро, след което Леонардо остава в Милано в продължение на години.

Първи период в Милано

За разлика от Флоренция, където са на почит поезията и философията, в Милано с по-голям авторитет се ползват математическите и природните науки. Миланските херцози отделят много внимание на инженерството, на първо място на военното дело.

През 1482 г. Леонардо се обръща към Лудовико Моро с писмо. В него Леонардо описва всевъзможни проекти на подвижни мостове, бойни машини, артилерийски оръдия, като си предлага услугите на архитект, скулптор и живописец. Назначен е в колегията от инженери на херцога. В Милано той се проявява като военен инженер, архитект, хидротехник, скулптор, живописец, но характерно е, че в документите от този период отначало той е наричан „инженер“, а после „художник“.

Още в първите месеци на своето пребиваване в Милано Леонардо се заема непосредствено с всички отрасли на военната техника. Записките и рисунките му от това време са като че ли реализация на програмата, която е изложена в писмото до Лудовико Моро: преустройство на укрепленията на Миланския дворец, обсадни приспособления, подвижни стълби, тарани и т.н.

От първия милански период в живота на Леонардо са датирани редица негови бележки по строителна механика - по теория на дъгите и сводовете. Леонардо теоретично и експериментално разработва въпроси от съпротивление на материалите и в това отношение е предшественик на Галилео Галилей. По-късно той замисля специални трактати за пукнатините в стените и средствата за преодоляването им. Отделя голямо внимание на хидротехническите проекти.

В Милано Леонардо започва да гради първите големи планове за анатомически изследвания, и то в мащаби, които далеч надхвърлят нуждите му на живописец. По това време особено се интересува от нервната система.

Именно през този период да Винчи създава и прочутата си „Тайна вечеря“ в столовата на манастира „Санта Мария деле Грацие“. По време на работата си върху нея той експериментира с боите, което по-късно се отразява пагубно на картината и само след половин век тя започва да се руши.

В Милано окончателно се очертава трагедията в творчеството на Леонардо - несъответствието между грандиозните му замисли и реалните възможности.

Миланският период от живота на Леонардо да Винчи завършва с катастрофа. През лятото на 1499 г. френските войски нахлуват в Миланската област и през есента Милано е превзет. Леонардо напуска града и отива във Венеция, където работи като военен инженер, разработвайки начини за защита на града от морско нападение.

Втори период във Флоренция

Непосредствено след завръщането си във Флоренция, Леонардо да Винчи се установява в сервитския манастир Сантисима Анунциата. Монасите му предоставят жилище и ателие, в което той рисува скицата „Богородица и Младенеца със света Ана и свети Йоан Кръстител“. Тя предизвиква такова възхищение, че „мъже и жени, млади и стари“ се стичат да я видят, „като че ли присъстват на голям празник“.

Но по това време във Флоренция на власт са заможни семейства, противници на Медичите. Леонардо се чувства чужд в тази среда. Той усилено се занимава с геометрия и математически експерименти, почти се откъсва от живописта. Скоро разбира, че трудно ще намери реализация на големите си технически замисли. Вероятно с това се обяснява постъпването му на служба при Чезаре Борджия - херцог на Валентинуа и незаконен син на папа Александър VI.

Като военен инженер Леонардо пътува заедно със свитата на херцога при обиколките му из Италия. Възложено му е да огледа крепостите и укрепленията и „да направи в тях промени и преобразования, каквито той сметне за необходими“. През този период Леонардо съставя редица карти. Те са създадени на първо място със стратегически цели, но на практика се оказват документи с голямо научно значение: наблюдателността на учения и геният на художника тук се сливат в едно органично цяло.

Службата при Чезаре Борджия е сравнително кратка и Леонардо се завръща във Флоренция на 5 март 1503 г.

На 18 октомври 1503 г. Леонардо отново се присъединява към гилдията на художниците и през следващите две години рисува големия стенопис „Битката при Ангиари“ в Синьорията, в съседство с правения по същото време от Микеланджело стенопис „Битката при Кашина“. През 1504 г. участва в комисията, която премества против желанието на автора скулптурата „Давид“ на Микеланджело.

Конструкторските замисли в областта на авиацията, които вълнуват Леонардо през целия му живот, не го напускат и след като се завръща във Флоренция. Към 1505 г. се отнася т. нар. „кодекс на полета на птиците“, който съдържа указание, че Леонардо замислял да извърши първия полет от Монте Чечери около Фиедоле. Особено го интересува по онова време въпросът за реенето във въздуха без размахване на криле и за използването в този случай на силата на вятъра.

Втори период в Милано

Вторият милански период в живота на Леонардо да Винчи е по покана на френския наместник Шарл д'Амброаз и обхваща времето от лятото на 1506 г. до есента на 1513 г. По това време той вече е прочут живописец.

През 1512 г. французите са изгонени от Милано и през есента на следващата година Леонардо напуска града и заедно с учениците си се отправя към Рим.

Рим

Престоят на да Винчи в Рим е свързан предимно с разочарования. Възрастният учен е принуден да преустанови анатомичните си занимания, тъй като те дават повод за клеветнически доноси. Директорът на болницата прекратява достъпа му до труповете и му забранява да прави дисекции.

Въпреки несполуките, около 1514-1515 г. Леонардо създава шедьовърът „Мона Лиза“. Художникът вече е на 63 години, сам и без поддръжка.

Последни години във Франция

През 1516 г. Леонардо напуска Италия и по покана на френския крал Франсоа I се преселва във Франция. Пристига като прочут художник, като „божествения“ Леонардо. Той става законодател на модата в кралския двор. Отново подготвя пищни тържества. В качеството си на архитект прави проект за новия дворец на краля. Въпреки че е с парализирана дясна ръка, продължава да работи до края на живота си.

За отбелязване е, че в живота на Леонардо не присъстват жени. През целия си живот той се обгражда с красиви младежи, а творбите му са пропити от дълбоко преклонение пред мъжката красота. В контраст на това няма данни да е бил интимен, включително в близки приятелски отношения, с която и да е жена. Небрежността му към жените е очевидна и в изобилието му от студии на мъжкото голо тяло, в контраст на такива за женското, малко от които изследват форми от врата на долу, а там, където са изобразени интимните части на тялото, те са неточни и разкривени. Само век след смъртта на Леонардо е признато, че отношенията му към младите мъже имат сексуален характер.

Леонардо да Винчи умира на 2 май 1519 г. в Кло Люсе. Съгласно неговото завещание, ковчегът му е следван от процесия от 60 просяци. Погребан е в параклиса „Свети Юбер“ в кралския замък в Амбоаз.

По материали в интернет