Джовани Маради

Едва петгодишен, Джовани тръгва по стъпките на баща си – Алфредо Маради като започва да се занимава с музика. Семейството му се мести от Италия в Бейрут, Ливан, където на баща му е предложена изключителна добра работа като диригент. На 8 години, Джовани започва да учи композиране под ръководството на Михаил Ческинов в руската консерватория в Бейрут.

“Ческинов беше класически пианист. Спомням си, че имаше само трима ученика и обикновено не приемаше някой по-млад от 30 години. Но заради баща ми направи изключение и ме пое. Беше изключиетлно взискателен учител и ме караше да се упражнявам по осем часа на ден. С годините останах единственият му ученик и учех по този начин до самата му смърт. Дължа му толкова много”, казва Джовани.

След Бейрут, Джовани започва да обикаля от град на град из Европа в търсене на работа. Понякога се чувства като циганин, който се мести от едно място на друго без да припечели почти нищо. Но когато сяда на пианото, независимо дали в луксозен хотел или малък, затъмнен бар, той чувства, че изпълнява своята мисия…да предаде своята музика на хората. А когато те отвръщат с усмивка и ръкопляскане, той знае, че е избрал верния път, макар и неравен.

Въпреки че се наслаждава да разглежда чудесата на всеки град и да се среща с много, интересни хора в Европа, целта му, желанието му е да се премести в Съединените щати. Така в края на 1984 г., най-накрая осъществява бленуваното си желание и става американски гражданин.

“Беше като да спечелиш Оскар. Толкова се гордея, че живея в тази страна, защото това е страната на възможностите.”

С абсолютна отдаденост и с помощта от новия си приятел – Франк Синатра, Джовани Маради започва да свири в хотел Цезар Палас в продължение на повече от 11 години.

“Франк идваше да ме слуша как свиря през цялото време. Разказах му за мечтите и надеждите си, че някой ден хората ще слушат музиката ми, той ме погледна и каза: “Ще го направиш. Виждам го в очите ти.” Освен всички други таланти, изглежда, че Франк Синатра е притежавал и пророчески такъв.

И успехът за музиканта наистина идва –

Пълни зали в Лас Вегас и 120 хиляди компакт диска, продадени само за 2 часа!

Ричард Клайдерман

Клайдерман - принцът на Романса

Наричан от световните медии "Принцът на романса", Ричард Клайдерман каза във Варна, че е истински перфекционист пред рояла. Не случайно обича сериала „Монк” – самият той се отъждестява с главния герой. За ужас на мнозина акордьори, той непрекъснато почиствал с кърпичка всеки клавиш на пианото, непосредствено след дългото и мъчително настройване на класическия инструмент. За пианата, на които свири виртуозът споделя, че не придиря каква ще е точната марка. Уважава много световно признати марки и за него е важно да са добре акордирани. За него наши съвременници твърдят, че е направил за популяризирането на пианото повече от всеки друг музикант от Бетовен насам. Неговата запазена марка е New Romantic стилът, който смесва по брилянтен начин класическо и поп звучене. 
Свидетелства за огромната популярност на музиканта са неговите 276 златни и 70 платинени аблума. Разкривайки нежната душа на пианото, всеки концерт на Клайдерман се превръща в преживяване, което остава романтични спомени за цял живот. Никога не си позволява да импровизира златните класически музикални шедьоври. 

Носителят на вълшебните пръсти, покорили поколения любители на класическата и филмова музика е роден във Франция с името Филип Паже (Philippe Pages) на 28 декември 1953. Среща се с пианото още в началото на живота си. Баща му е негов пръв учител. Говори се, че на 6 години Клайдерман е можел да чете музика по-добре, отколкото текст на родния си френски. Дванайсетгодишен е приет в Парижката консерватория, където на 16 години печели първа награда. Имиджмейкърът му го посъветва по-късно да смени името си на Ричард(Ришар), защото звучало по-звездно. 
Името Филип Паже се променя на Ричард Клайдерман като той приема фамилията на своята прабаба, за да избегне грешно произношение на истинското си име извън Франция. Сингълът, който го прави популярен е „Балада за Аделина”. Той изстрелва Клайдерман на върха, като продава зашеметяващите 22 милиона копия в 38 страни

Ричард Клайдерман е получил досега от фенове 50 000 букета и над 3000 рози. Легендарният пианист, когото ще чуем отново на 16 декември в зала 1 на НДК, е обиколил 70 пъти земното кълбо  и е изминал 9 пъти разстоянието между Земята и Луната, което е 3 милиона километра. Пресметнато в превозни средства, това прави пътуване с над 5000 самолета, 30 000 автомобила, 400 влака, 10 различни кораба и 4 хеликоптера. Виртуозът с над 2000 концерта в 35-годишната си кариера ще достави наслада и на почитателите си във Варна на 14 декември в Двореца на културата и спорта.

Повратната точка в живота на Клайдерман настъпва през 1976-а, когато по телефона му се обажда Оливие Тусен, известен музикален продуцент. Той заедно с партньора си Пол дьо Сеневил търси пианист, за да запише балада за пиано. Сеневил я е композирал в чест на новородената си дъщеря Аделин. 23-годишният Филип Паже, както е рожденото име на Клайдерман, се явява на прослушване с още 20 кандидати. За свое учудване получава работата. "Харесахме го веднага. Неговият особено специален и нежен допир върху клавишите, съчетан с резервираната му личност и добър външен вид, ни впечатлиха. С Оливие  взехме решението си много бързо", казва Дьо Севил.
Оттогава бляскавият изпълнител е свирил на над 4000 пиана пред общо 6 милиона ценители и е раздал над 70 000 автографа. Затова не е чудно, че е продал над 85 млн. албума и в колекцията си има 350 златни и платинени.

Стайо Гарноев

„ЛЕСНА” РАБОТА Е ДА СИ СТАЙО ГАРНОЕВ"

„Лесна” работа е да си Стайо Гарноев.  Трябва само да си се родил в Панагюрище през 1964 г. След това, на 3-годишна възраст,  да паднеш в една варница и... да ослепееш за три месеца. За да прогледнеш отново с... очите на художник. Няма чудо в тази история, има само много ирония и автоирония, които по-късно стават като запазен знак в творчеството на художника. След въпросната злополука баща му започва да го занимава – като му рисува... патки от цифрата 2. По-късно животът ще го срещне с достатъчно патици, но „бялата птица”, която е чест персонаж в картините му е „родом” от двойката на баща му.

„Лесна” работа е. Трябва само да останеш верен на себе си – и тогава, когато  не те окуражават особено много, когато след съобщението, че си художник, питат: „А какво работиш?”... и в казармата, където... рисуваш върху прашния ботуш – единственото налично „платно”. И тогава, когато се разминеш с академичното образование, но не и с душата си, която ...разказва.

Точно това правят живописните му творби – разказват истории: някои удобни, други – не, но винаги през усмивката, през веселието и радостта дори от абсурдите на живота.

Характерно е, че той присъства в повечето – не от самовлюбеност, а за да е съвсем честно, че е участник в събитието и съучастник на душата си.

Съвсем „лесна” работа е да си Стайо Гарноев: достатъчно е да се откажеш от признанието - награда на Панагюрище. Не от признанието и любовта на съгражданите си, а от плика на общината с финасовото измерение на тази награда, защото това е начинът ти на протест. Защото платна на големи български художници /дарение за Панагюрище/ се съхраняват в обидни и престъпни условия, тоест – всъщност не се съхраняват. Това е и една от големите му болки - неразбирането, че управата е мандатна, а изкуството – вечно. Е, за съжаление, тази приказка се опровергава с безхаберието, което прави всичко възможно да съкрати живота на изуството.

Става още по-лесно да си Стайо Гарноев - този път без кавички, когато започват да те забелязват и влизаш в „сезона на изложбите”. Участието в общите няма да изреждаме, но хронологично, самостоятелните му изложби са: 2006 г. – в галерия „Арт спектър” в Пловдив; през 2008 г. – в Етнографския музей в Асеновград; пак там година по-късно гостува с нова изложба, през 2009 г. – в Етнографския музей в Пловдив; през 2010 г. – в Дома на хумора и сатирата в Габрово; същата година – в Плевен, в художествената галерия „Илия Бешков”; през 2011 г. – в Хасково, в рамките на „Южна пролет”; същата година – в Стара Загора, в галерия „Алба - авитохол”.

И ако за него е „лесна” работа да разказва с картините си, ние картините му няма да разказваме. И не бива. Защото варненската публика може да ги види.

Кой знае... след това животът може да се окаже и „лесна” работа.

Камелия Кондова