Art & Poetry: Пиер дьо Ронсар

Пиер дьо Ронсар, френски поет, е роден на 11.09.1524 г. в замъка Ла Поасониер, в долината на река Лоара, като най-малък син в семейството на дворянина Луи дьо Ронсар, военачалник и придворен, участник в битката при Павия, и благородницата Жан дьо Шодрие. Семейството му, по някои сведения, води потеклото си от България, откъдето се преселва във Франция през 14 век. Ранните си години прекарва в родовия замък, учи в Наварския колеж в Париж, става кралски паж, посещава Шотландия, Англия и елзаския град Хагенау като секретар на дипломата Лазар дьо Баиф. Прекарва тежко заболяване, от което започва да оглушава (1540). Дипломатическата кариера е заменена с научни, филологически и поетични занимания - публикува първото си стихотворение през 1547 г. През 1546 г. среща при двора Касандра Салвиати, момиче от знатно флорентинско семейство; любовта му към нея напомня тази на Петрарка към Лаура, Ронсар й посвещава много стихотворения. През 1547 г. постъпва в парижкия колеж Кокре, ръководен от поета Жан Дора. Към него се присъединяват Жоашен дю Беле, Понтюс дьо Тиар, Етиен Жодел, Реми Бело, Антоан дьо Баиф и Дора - бъдещата Плеяда - група от седем френски поети, главна роля в която играе Ронсар. Плеядата реализира идеологическите принципи на хуманизма във френската поезия от средата на XVI в. При създаването на групата Ронсар взема за образец александрийската Плеяда, включваща седем знаменити гръцки поети от епохата на Птоломей II. Обединението, основано върху преклонението пред гръцката, римската и италианската литература, се противопоставя на презрението към родната френска словесност. През 1549 г. разработва - съвместно с дю Беле и Баиф - план за поетична реформа, намерила място в “Защита и прослава на френския език” на дю Беле. В него е издигнато искането да се обогати френският език с благородната латинска и гръцка лексика, отказ от средновековните жанрове (балада, рондо и др.), да се пише, по подражание на римските поети оди, елегии, сатири, а по подражание на италианските - сонети. Прославят го обаче не подражанията на античната поезия, а сонетите му (около 600). През 1550 г. Ронсар публикува първите 4 книги “Оди”, допълнени през 1552 г. с пета книга. Провъзгласява високото предназначение на поезията, разработва учението за поетичното вдъхновение, неизключващо напрегнатия творчески труд на поета, широко използва в одите си опита на античната литература (Пиндар, Хораций). През 1550 г. получава ранг на придворен поет. Издава сборника със сонети и песни “Любовни стихотворения” (1552-1553), “Продължение на любовните стихотворения” (1555), “Ново продължение на любовните стихотворения” (1556), “Химни” (1555-1556). В 1554 г., на традиционния конкурс на поетите в Тулузката академия “Jeux Floraux” получава първа награда. През 1560-1562 г., в периода на религиозните войни, създава политическото стихотворение “Разсъждения за бедствията на нашето време”, а също така “Предпазване на френския народ”. В тях, заставайки категорично на страната на католиците, призовава към мирно разрешаване на споровете между тях и протестантите. Издава “Еклоги” и “Любов към Мария” (1560), “Елегии” (1565), теоретичното “Кратко изложение на поетическото изкуство” (1565), последвано от “Стихове” (1560-1569). По това време става първи поет в кралския двор. През 1572 г. започва работа над “Франсиада” - грандиозна героико-епична поема в духа на античната епоха за предците на съвременните владетели на Франция, успява да напише само 4 песни. В края на царуването на Анри ІІ е назначен за кралски свещеник (почетно звание). През 1578 г. излиза най-значителното от късните му съчинения - “Сонети за Елена”. В творчеството си ратува за национална самобитност - френският език и култура са цел на неговата дейност. Най-големият поет на френския Ренесанс умира на 27.12.1585 г. в абатство Сен Ком, близо до Тур. Забравен до началото на XIX в., когато Сент-Бьов и романтиците възстановят славата на неговата поезия.

НА КАСАНДРА

Ела, любима, да отидем
със тебе розата да видим -
в зори когато разцъфтя,
бе също като теб прекрасна.
Виж: пурпурът й свеж угасна,
а беше като жива тя!

Ах! Колко тъжно се е свела,
как малко място е заела
тя в мъртвата си красота!
Уви! Природата как зла е,
щом цвят така разкошен трае
от сутринта до вечерта.

Повярвай ми, о малка моя,
дордето младостта е твоя,
на дните й се радвай ти.

Цвета й късай днес щастлива,
че старостта немилостива
и твоя чар ще похити.

***
За да пребъде туй приятелство красиво,
с което досега Ронсар бе награден,
от вашта красота завинаги пленен,
от свойта свобода лишен немилосиво,

за да остане то през вековете живо,
за да мълви светът, от него възхитен,
че образът ви чист живееше у мен,
че моето сърце бе само с вас щастливо,

туй клонче лаврово с невехнещи листа
покорният слуга с любов ви подарява -
тъй ще останете и вие след смъртта.

За вас не бих могъл аз друго да направя
и ще живеете като Лаура в слава
поне доколкото живее песента.

***
Видях наяда на една поляна,
красива като цвят между цветя,
букет в ръцете си държеше тя
и проста беше нейната премяна.

И оттогава мъка ме обхвана,
сълза на миглите ми заблестя,
скръб, болка и тъга ме сполетя
и погледът й нежен в мен остана.

Усетих аз от него да струи
отрова сладка и да се таи
тя вдън душата ми и аз от тази

отрова като лилия ранен
от лъч изгарящ, чезна съкрушен,
топя се в изгрева на младостта ми.

***
За да струи безспир от твойто име слава,
изрязано на бор небето да допре,
днес вино леейки, пред всички богове,
сам тоя извор чист Ронсар ти посвещава.

И нека не пасат цъфтящата морава
стадата, пръснати край тия брегове;
той нека с името Елена се зове -
злощастният Ронсар навеки му го дава.

Край извора шуртящ през някой летен ден
на сянка ще поспре и пътник уморен
и ще си спомня там прекрасната Елена.

И ще се влюби той, отпил вода студена,
и оня пламък свят ще сети вдъхновен,
от който се топи душата ми ранена.

***
Когато те видя сама да седиш,
във своите мисли изцяло вглъбена,
и зърна главата ти ниско склонена,
когато от всички край тебе страниш,

бих искал тъгата си ти да смириш,
да кимна за поздрав с усмивка смутена,
но спира гласът ми в устата смразена
и аз замълчавам, защото мълчиш.

Ти цял ме пронизваш с очите сияйни,
плътта ми разпалва мечтите ми тайни
и неми са моят език, моят глас.

И само скръбта и копнежът в гръдта ми
говорят за мен и за моята страст -
пред тебе свидетелстват за любовта ми.

***
Омайва любовта, ако година цяла
с любимата жена си бъбря всеки ден,
разказвайки кои се влюбваха във мен,
по-кратка и от ден тя би ми се видяла.

Щом трети се яви, посърне онемяла
душата ми за миг и замълча смутен;
и бедният ми ум замре озадачен,
и глъхне сепната речта ми премалняла.

Но щом остана сам с любимата си аз,
във моите слова кипи отново страст
и цялата ми жар отново в мен говори.

Аз бъбря, без да спра, аз пак я веселя,
че с нея век да съм, той миг ще ми се стори
и с нея нито миг не ще се разделя.

***
Когато майска роза запламтява
във първата си слава и цъфтеж,
ревнува слънцето цвета й свеж,
зората със сълзи я оросява.

В цвета самата прелест се стаява
и пръска сладък мирис и копнеж,
но ето, че под дъжд и зной горещ
листец подир листец с живота се прощава.

Така в моминството си възхити
земята и небето с хубост ти,
но прах те стори ориста горчива.

Вземи и сълзите ми, и скръбта,
и кошницата, пълна със цветя,
та в рози да те видя като жива.

ЕЛЕГИЯ 16

…

И тъй за бащините ми предтечи…
Отвъд Унгария, в едни земи далечни,
където Дунавът, скован от лед,
на Тракия антична е съсед,
над поданици верни господар,
живял маркиз със името Ронсар -
богат на злато, градове, земя.
Пламтящ да встъпи в истинска война,
един от неговите синове,
от своята родина надалеч,
през равната Унгария превел
войската си. Във своя поход смел
Германия през юга прекосил,
Бургундия, Шампань, но продължил
и доблестно под френски знамена
воювал редом с Филип Валоа,
да разгромят британците до крак.
За храброст винаги оставял знак.
Към Франция за вярна служба в дар,
по бреговете плодни на Лоар,
имения от краля придобил.
Той новия си дом тук построил.
Забравяйки за братя и баща,
на своите потомци дал съдба,
а на очите мои светлина.

…

НА МАРИЯ ОТ БУРГЬОЙ

Увлечен бях в Анжу по нежната Мари,
в сто хилядите песни дето й дарих.
По начини различни възпявах любовта.
Тя бе за мен по-скъпа от всичко на света.
Но после дълги дни далече бях оттук.
О, орисия зла! Тя влюби се във друг.
Откакто в оня час духа си отделих
от нейното сърце, не съм написал стих…
И заживях като вдовец сирот,
безпътна страст преследващ като вагабонт -
на тъмнокоси в плен, с блондинки във ръце…
Но няма вече трепет в моето сърце.

НА СВОЯТА ДУША

Душа, ти верен спътник на поета,
стопанката на тялото ми клето!
На мъртвите във царството студено
ти бавно слизаш долу, доверчива
сама, посърнала от бледост сива,
завинаги от мене отделена…
Така е просто - нямаш угризения
за престъпления, отрови, злоба,
над теб не тегне никаква прокоба.
Презряла злато и благоволения,
последвай тихо своята съдба
и не смущавай моя отдих - спя.