Пол Верлен, френски поет, е роден в гр. Метц, Северна Франция, на 30.03.1844 г. в семейството на капитан от инженерните войски. Семейството му се установява в парижкото предградие Батиньол през 1851 г. Верлен завършва средно образование; през 1862 г. става бакалавър по словесност, учи право, но не го завършва (1864). През 1866 година издава първата си книга „Сатурнически поеми“ (издател Алфонс Лемер), а през 1869 при същия издател публикува „Галантните празници”. Жени се за Матилд Моте на 11.08.1870 година, с която живее до 1872-3 г. Същата 1870 (в продажба от 1872) отпечатва пак при Лемер сборника си “Добрата песен”, посветен на Матилда. През 1871 г. в Париж идва по негова покана Артюр Рембо, с когото две години живеят авантюристично – до 10 юли 1873 година: тогава Верлен прострелва Рембо, за което прекарва 18 месеца в затвора по присъда на Брюкселския съд. Книгата му „Романси без думи” излиза през 1874, същата година жена му получава развод, официално оформен през 1885. След това Верлен преподава френски в основно училище в английското градче Стикни, връща се във Франция и преподава в колеж в градчето Ретел през 1877-1879 год. Следва ново пътуване до Англия, неудачен проект за ферма и публикуване на книгата с християнски стихове “Мъдрост” (1880). Връща се във Франция (1882). Широка известност му носи книгата с есета “Прокълнатите поети” (1884; второ издание – 1888), в които пише за творчеството на Рембо, Маларме и Корбиер; Марселина Деборд-Валмор, Огюст Вилие де Лил-Адан и на самия Верлен. През ноември същата година поетът издава сборника си “Някога и неотдавна”. В издателството на Леон Вание излиза прозата на Верлен “Спомени на вдовеца” и “Луиза Льоклерк” (1886). Лирическите книги “Любов”, “Паралелно”, “Посвещения”, “Щастие”, “Песни за нея” се появяват съответно през 1888, 1889, 1890, 1891, 1892. През 1891 е отпечатана пиесата му “Едни и други”, а автобиографичната му проза “Моите болници” – през 1892 и “Моите затвори” – 1893. Изнася беседи върху съвременната френска поезия в Холандия (1892), в Белгия и Англия (1893). През 1893 се появява сборниците му “Елегии”, “Оди в нейна чест” и книгата “Две седмици в Холандия”, отказано му е място във Френската академия. През 1894 е избран за „Принц на поезията“ на мястото на починалия Шарл Льоконт дьо Лил, поставена е пиесата му “Мадам Обен” в кафе “Прокоп” и е издадена книгата му “Епиграми”. 1895 – изд. “Краят на века” публикува книгата му “Изповед”. Велен умира след християнска изповед (7 януари) в Париж на 8 януари 1896 година. Погребан на Батиньолското гробище в Париж. С.г. излизат сборниците му “Плът” и “Инвективи”. След смъртта му са публикувани “Пътешествие на французин из Франция” (1907), “Библио-сонети” (1913) и др. На български е превеждан от Гео Милев, Георги Михайлов, Пенчо Симов, Кирил Кадийски, Борис Илиев.
ПРИМИРЕНИЕ През детството сънувах Кохинор, разкош персийски, пищни папски зали, Сарданапали, Хелиогабали! Под златен свод лежах с премрежен взор, с ухание и музика ленива харемът – рай наяве! – ме опива. Сърцето пак пламти, но с тиха жар: разбрах, в живота правила си има, не може вече да си луд за трима... И все пак не успях да стана стар! Не търся във възвишеното чар и баста на преструвките и грима! Не мога да търпя неточна рима, красавица и пресметлив другар. NEVERMORE О, спомен, спомен, пак ли ме преследваш? Есен. Лъчите стинат и под купола небесен лети самотен дрозд, а из леса понесен ветрецът листите отвява с жална песен. Вървяхме двама – то бе дивен сън почти! – с коси развени и отнесени мечти, и най-внезапно чух гласът є да звънти: "Най-хубавия ден не си ли спомняш ти?" О, този ангелски, неземно-сладък глас, като че сребърна камбанка звън разлива... И бялата ръка целунах нежно аз. Ах, колко дъхави са първите цветя и колко трели – щом с усмивка боязлива за свойто първо "да" отвори устни тя. СЛЕД ТРИ ГОДИНИ Вратата скръцва и прекрачвам тоя праг, и ето ме в света на старата градина: възлиза слънцето във висината синя и с влажни искри пак обсипва всеки злак. Все същото е тук – тунелът тъне в мрак под дивата лоза... Столове от върбина. И трепетликата пак страда без причина, и сълзи сребърни фонтанът рони пак. Потръпват розите наоколо от хлад и носи се ветрец над лилиите горди, и чучулигите разливат пак акорди. А статуята на самотната Веледа мълчи и гипсът є се рони като град – в тревата, сред дъха на резедата бледа. ЖЕЛАНИЕ О, първите жени! Любовните тегла! Цъфтяща плът, лазур в очите, къдри – злато и онзи изблик плах на чувство непознато, и ласки, сред дъха на младите тела! Далече са, уви, далече пиршествата невинни! Пролетта! – тя само би могла да ги спаси от мен, от зимната мъгла на мойта черна скръб, погнуса и отврата! И ето, сам съм днес, без капка вяра в мен, посърнал, блед и сам, от старец по-студен, като сирак, лишен и от сестра любима... О, ти, жена с очи, в които се чете любов, ти, мургава и мъдра, несмутима, ела и целуни ме – сякаш съм дете! МОЯТ СЪКРОВЕН СЪН Замайващ странен сън сънувам често аз: обичам и с любов на мен ми се отвръща, различна винаги и пак една и съща, обича ме жена и вярва в мойта страст. А щом ми вярва тя, – уви! – над мене власт, над моето сърце тя има – власт могъща! И с бликнали сълзи в прохлада тя превръща потта по челото ми, бледо от екстаз. Дали е руса тя, или пък кестенява – не знам! А името? Как сладостно звучи, подобно имена, потънали в забрава. Очи на статуя са нейните очи и отглас тих гласът є в тъмното не е ли – на скьпи гласове, отдавна занемели?...
