Карл Мария фон Вебер
(1786-1826)

Карл Мария фон Вебер 

Карл Мария Фридрих Август Ернст фон Вебер (Carl Maria von Weber) е немски пианист, диригент, китарист и критик, основател на немската опера и един от първите значими композитори на Романтизма. Неговите произедения оказват голямо влияние върху развитието на романтичното оперно изкуство особено в Германия. Приносът му във вокалната и хоровата, както и в католическата църковна музика на XIX век е неоспорим.

Карл Мария фон Вебер е роден на 18 или 19 ноември 1786 година в Олденбург, сега Шлезвиг-Холщайн. Той е деветото от десетте деца от двата брака на баща си. Баща му без съмнение притежавал музикални способности и като лейтенант носел цигулката си дори на бойното поле. Впоследствие барон Франц Антон фон Вебер (чичо на съпругата на Моцарт, Констанца), става музикален директор и през 1787 година в Хамбург основава пътуваща театрална трупа. Карл Мария израства в театрална атмосфера. Неговата майка, втората съпруга на баща му, е виенската певица Дженовефа Бренер.Прави първите си стъпки в музиката под ръководството на своя полубрат, отличен музикант, който е учил в Хайдн. По-късно Вебер учи композиция при Хайдн и при Фоглер.

От ранна възраст фон Вебер свиква с постоянните пътувания, които са причина за непрекъснатото прекъсване на неговото образование. Израства слаб и болнав. Прохожда едва на четиригодишна възраст. Поради своя физически недостатък, е по-затворен от връстниците си, както казва самият той научава се “да живее в собствения си фантастичен свят и да я намери за себе си работа и щастие”. Баща му е живял дълго с мечтата да направи поне едно от своите деца известен музикант, тъй като примерът на Моцарт не го оставял на спокойствие. Ето защо още в ранна възраст Карл Мария започва да учи музика с баща си и с брат Фридолин, след което го поема младият диригент и композитор Йохан Петер Гешкел.

През 1798 година майка му умира от туберкулоза. Грижата за Карл поема сестрата на баща му, Аделаида. Преместват се в Мюнхен. Вебер започва да взема уроци по пеене от Йохан Валисхаузец и се обучава по композиция при местния органист Йохан Калхер. След като се установяват в Залцбург, той става ученик на Михаел Хайдн и той се съгласява да го обучава безплатно. В същото време съчинява първото си произведение и получава положителни отзиви в един от вестниците. Първият негов сценичен опите операта „Силата на любовта и виното“ (която по-късно е изгубена), а първият му успех е операта „Горското момиче“. Операта на 14-годишния композитор е представяна на много сцени в Европа и в Русия, а по-късно след преработването й става известна като „Силвана“.

Неспокойният характер на баща му не позволява семейството да остане дълго на едно място. През 1799 година отиват в саксонския град Фрайбург. Пет години по-късно младият Вебер ръководи оркестъра в театъра на Бреслау. Преди да навърши 18 години е диригент на оркестъра и въвежда разучаването на партитури и провеждането на репетициите по нов начин. Мненията за направените от него реформи са противоречиви.

За Вебер е характерна не само истинската романтика, но и многостранността на творчеството му. Освен че го привлича операта, той създава отлична инструментална музика и има голям успех като концертиращ пианист. В същото време се проявява и като талантлив музикален критик. През 1802 създава операта «Петер Шмол и неговите съседи», много симфонии, сонати за пиано, кантатата «Първият тон», операта „Абу Хасан“ (1811), дирижира оркестри и изнася концерти. Две години по-късно започва работа като диригент в различни оперни театри, след което създва операта „Рубецал“. През 1813 ръководи оперния театър в Прага. Три години след това е поканен да оглави новосъздадената немска опера в Дрезден. Европейската му слава идва след берлинската премиера на «Волния стрелец» (1821).

Поради натрупани дългове баща му започва да се занимава с изработването на медни гравюри. Една вечер Карл Мария фон Вебер отпива от една винена бутилка без да подозира, че в нея баща му държи азотна киселина. Незабавната медицинска помощ спасява живота му, но изгубва прекрасния си глас. Противниците му използват момента, за да премахнат всички негови реформи. Без финансови средства и преследван от кредиторите си, Вебер започва турне, по време на което има късмет. След като е представен на Евгений Фридрих фон Вюртемберг-Елс, става музикален директор в замъка Карлсруе, разположен в горите на Горна Силезия. По този начин има много време за творчество и през следващите няколко години му се посвещава изцяло. Но през 1810 година баща му идва с нови дългове и на 26 февруари двамата са изгонени от Вюртемберг, принудени да обещаят, че ще върнат дълговете.

Вебер отива в Манхайм, Халдеберг, а след това се премества в Дармщат. Започва да пише „Дневникът на един музикант“ – роман, който в голяма степен е автобиографичен и описва много добре духовния живот на композитора в процеса на създаване на музика. През февруари 1811 прави ново турне, което приключва в Мюнхен и Карл с удоволствие остава там. Културната среда на баварския град е по неговия вкус. В началото на следващата година обаче чувства силна болка в гърдите, което бележи началото на фаталното заболяване.

На 19 ноември 1816 година Карл Мария фон Вебер обявява годежа си с Каролина Брандт. Силно въодушевен, пише две сонати за пиано, голям концертен дует за кларинет и пиано, и няколко песни. Женят се на 4 ноември 1817 в Дрезден. В края на годината Вебер става музикален директор на немската опера в Дрезден – пост, на който остава до края на живота си. Операта му «Волният стрелец» е поставена през 1821 година в Берлин под собственото му диригентство, след което славата на Вебер достига своята връхна точка. На следващата година Карл Мария фон Вебернаписва «Еврианта» за Виенската опера, но тя не достига успеха на предхождащата я опера. През пролетта на 1826 Вебер заминава за Лондон, за да ръководи представянето на новата си опера «Оберон», написана за театър “Ковънт Гардън”. Композиторът не преодолява трудностите по време на пътуването и след постановката на своето последно произведение умира от туберкулоза на 5 юни 1826 в Лондон.

Пол Сезан
(1839- 1906)

Пол Сезан 

Пол Сезан (Paul Cezanne) е френски живописец, който осъществява връзката между импресионизма и кубизма, един от водещите представители на постимпресионизма. Създава собствена система за геометризация и деформация на предметите, която впоследствие се използва от представителите на модернистичните течения в живописта. Творческото му наследство включва повече от осемстотин картини, около 350 акварели и много рисунки.

Роден е на 19 януари 1839 в малкото провинциално гадче Екс-ан-Прованс. Произхожда от заможно буржоазно семейство. Баща му е притежавал магазин за шапки. Той се жени за майката на Пол, Ан Елизабет, когато Пол вече е навършил петгодишна възраст. Бъдещият художник учи в едно и също училище с писателя Емил Зола, който остава най-близкият му приятел през целия му живот. Сближавала ги любовта им към литературата. През 1852 Пол Сезан отива в Колежа Бурбон, а след това учи в школата по рисуване (1858-1862). За кратък период учи право в Университета в родния си град, но не завършва обучението си, тъй като решава да се посвети на живописта. Със съдействието на майка си и на по-малката си сестра, Мари, успява да получи разрешение от баща си да се посвети на живописта и през 1861 заминава за Париж. Въпреки недоволството си, баща му приема неговия избор. Не за дълго учи в Академията Сюис, но през септември се завръща в Екс. Става банков чиновник и отново посещава училището по рисуване. Няколко месеца по-късно заминава за Париж, за да се яви на изпит за Академията на изкуствата, но се проваля. Целият му живот ще бъде свързан с френската столица и с родния му град. Сезан наричал Лувъра “книга, по която се учим да четем”. Остава особено впечатлен от испанските и венецианските художници.

Подобно на своите нови приятели, бъдещите импресионисти, Сезан прекарва голяма част от времето си в парижките предградия. Той работи в околностите на Екс — в имението на отец дьо Буфан. В по-ранните му работи е явно влиянието на Веронезе, Тинторето, Дьолакроа и Домие, но постепенно той нарушава традициите и започва да преувеличава, както и да включва изразителни измислени сцени. Наред с тази тенденция, започва да изпълва произведенията си с тежест, с тъмни и скучни нюанси, което показва значителното влияние на Курбе. От 1870, в продължение на следващите десет години, Сезан разработва собствена живописна система. През периода 1872-1873 работи с Писаро, който му помага да намери свой собствен уникален стил.

В Париж Сезан се запознава с Писаро, Реноар, Моне и Сисле. Заедно с тях той участва в първата изложба на импресионистите през 1874 година. Поради студеният отговор от страна на обществеността по отношение на на неговите произведения, той не участва в следващите техни изложби, а през 1877 скъсва с тях.

Започва да работи на открито и въпреки че палитрата му става по-светла, съществуват принципни различия от импресионизма. Сезан не се интересува от променливостта на цветовете, нито от ефекта на светлосенките, а от постоянните закономерности на цветовите съотношения, наситеността на цветовете и осезаемостта на природата. Неговият стремеж е да създаде едно „класическо“ изкуство и да разкрие величието на природата, единството на нейните форми и съвършенството й, които са неподвластни на времето и пространството.

С течение на времето пътуванията до Париж стават все по-редки. Още в ранните си произведения Сезан търси начини да предаде материалната природа на нещата. Привлечен е от острите форми, динамиката, смелите контрасти на светлите и тъмни цветни петна на Домие. Работата му от този период има изразен романтичен характер.

През 1870 година започва войната с Прусия и за да не бъде призован в армията, баща му заплаща и той избягва военната служба. Пол Сезан се установява близо до Марсилия. Живее с младата Мари-Хортензия Фике. През 1872 се ражда синът им Пол. В продължение на няколко години връзката им се пази в тайна от бащата на Сезан. Когато през 1878 година той научава, наказва сина си, като му намалява наполовина издръжката. Това го принуждава да се върне в родния си град. Временно напуска семейството си, но продължава да изпраща пари на Мари. През 1886 година те официално сключват брак. Няколко месеца след смъртта на баща си Пол наследява значително състояние.

В средата на деветдесетте години, Сезан започва да работи по портрети, които изискват множество сесии (понякога до сто) и остават незавършени. Славата на художника идва към края на живота му. Той остава фанатичен поклонник на живописта до последния си миг.

Пол Сезан умира на 22 октомври 1906 година в Екс ан Прованс, след дълго боледуване.

bg

Албрехт Дюрер 
(1471-1528)

Албрехт Дюрер

Албрехт Дюрер (Albrecht Durer) е немски художник, чертожник и гравьор, един от най-големите майстори на западноевропейското изкуство. Той е бил запален изследовател на природата и горещ привърженик на италианската (ренесансова) теория на изкуството, но в неговото творчество се проявяват много черти на средновековната мистика.

Още в ранна възраст Албрехт Дюрерстава известен в Европа със своите печатани гравюри, а днес е смятан за най-видният художник на Северния Ренесанс. Самият той с ентусиазъм разказва за своя живот и вероятно подбуждан от суета в дневника си описва различните аспекти за своето семейство, както и пътуването си до Холандия. Неговите автопортрети още повече от собствените му думи, разкриват неговия постоянен стремеж за самопознание и процеса на формирането на личността му.

Първият автопортрет на художника е създаден на тринадесетгодишна възраст, а вторият, когато е двадесет и две годишен. На мадридския си автопортрет (1498, Прадо) Дюрер изглежда преуспяващ човек, с брада и с високо интелектуален и професионален статус. През 1500 тези тенденции достигат кулминацията си с автопортрета му с образа на Христос (Мюнхен). Тук нарцисизмът на майстора, забележим в по-ранните му автопортрети, се заменя със трезвена искреност. В това свое произведение Дюрер очевидно се стреми да предаде идеята, че подобно на Бог, художникът също се явява създател.

Албрехт Дюрер е роден на 21 май 1471 година в Нюрнберг, главният център на немския хуманизъм. Баща му носи същото име. Той е златар, който през 1455 година от Унгария е премества в Нюрнберг. През 1467 се жени за дъщерята на своя майстор, Барбара Холпер. Албрехт е третото от осемнадесетте им деца. Артистичният талант на момчето, деловите му качества и неговият мироглед му се формират от трима мъже, които играят важна роля в живота му – баща му, кръстникът му Кобергер и най-близкият му приятел Вилиберт Пиркхаймер, изключителен хуманист, който запознава младия художник с новите ренесансови идеи и с произведенията на италианските майстори.

Рано усвоява основите на живописта и дърворезбата и става тава чирак на гравьора Михаел Волгемут. След като завършва чиракуването си,Албрехт Дюрер предприема продължително пътуване, за да усъвършенства занаята. През 1490 година отива при Мартин Шонгауер, най-известният гравьор в Северна Европа, който обаче умира малко преди пристигането на Дюрер в Колмар. Не е известно къде пътува след това, но вероятно посещава Франкфурт и Холандия.

През 1493 година Дюрер отива в Страсбург, където по това време живее известния скулптор Николаус Герхарт. Прекарва 1492-1494 в Базел, най-големият център за производство на илюстровани книги, интересувайки се от дърворезба и медни гравюри. Там работи при златаря Георг, брат на Мартин Шонгауер и създава известната си гравюрата „Свети Йероним“. Малко след завръщането си в Нюрнберг през юли 1494 година, Дюрер се жени за Агнес Фрей, дъщеря на известен местен занаятчия. Няколко месеца след сватбата им Дюрер заминава за Италия. По време на пътуването си създава някои големи акварела пейзажи, които се явяват едни от първите произведения на този жанр в западноевропейското изкуство.

Когато през 1495 година художникът се връща в Нюрнберг, отваря свое собствено студио и започва да прави чертежи, които учениците му използвали за изработване на своите произведения по дърворезба. През 1497 с използването на услугите на агенти, Албрехт Дюрер успява да продаде свои гравюри в цяла Европа, с което се превръща и в издател, което засилва още повече неговата репутация, особено с публикуването на серия от гравюри на Апокалипсиса (1498).

В рамките на около едно десетилетие Дюрер губи и двамата си родители. През 1503-1504 той създава чудесни акварелни скици на животни и растения, а след това изработва гравюра на Адам и Ева. След тях се обръща към гравюра върху метал, което му дава възможност да изработва по-фини и гъвкави линии отколкото в техниката на гравюра на дърво. През 1506 вероятно за да избяга от чумата, се връща във Венеция, но отношението му към града е двойствено. За него този град е едновременно свърталище на крадци и мошеници и място, където се чувства господар. И ако през 1507-1511 Дюрер се занимава предимно с живопис, след това се посвещава на гравюрата. Излиза неговата втора серия на Апокалипсиса, съставена от двадесет гравюри (дърворезба) за живота на Мария, серия от дванадесет гравюри на Големите страсти и тридесет и седем гравюри на тема Малките страсти. През този период стилът му става по-уверен, контрастите на светлината и сянката по-силни. През 1512 публикува третата серия от гравюри за Страстите, които представляват много изящно и рафинирано изпълнение. През 1513-1514 се раждат три от най-известните му произведения – „Рицарят, дяволът и смъртта“, „Свети Йероним“ и „Меланхолия I“. Освен това той е работил по няколко поръчки на император Максимилиан I. От 1518 до 1520 година той се посвещава изключително на теоретична работа, изучава пропорциите, запознава се с идеите на Реформацията и с учението на Мартин Лутер.

През юни 1520 година Дюрер заедно със съпругата си предприемат едногодишно пътешествие, по време на което посещават редица холандски градове.

Албрехт Дюрер умира на 6 април 1528 година от тежко заболяване на черния дроб.

Джоакино Росини 
(1792-1868)

Джоакино Росини 

Джоакино Антонио Росини (Gioachino Antonio Rossini) е италиански композитор, автор на 39 опери, църковна и камерна музика, виолончелист, готвач и гастроном. Неговата работа обхваща различни музикални жанрове, но е най-известен като един от големите създатели на опери. Първите от тях са “Танкред” и “Италианката в Алжир” (1813), „Севилският бръснар“, „Вилхелм Тел“, „Отело“, „Пепеляшка“, „Семирамида“, „Аленият Войник“.

Със своето творчество Росини поставя нов етап в развитието на италианската опера. Той създава първата си опера, когато е едва 14-годишен, но след това като че ли в живота му започва нов етап – изоставя театъра, изпада в депресия и се оттегля в спокойната парижка провинция Паси.

Джоакино Росини е роден на 29 февруари 1792 година в малкия италиански град Пезаро. Баща му, Джузепе, наричан Виваца, е ревностен поддръжник на Френската революция. Роден в Луго, Равена, той е професионален музикант в оркестъра на родния си град и свири в група, подкрепяща френската окупация. Майка му, Анна Гуидарини, е певица, родена в Урбино. Малкият Джоакино израства в музикална среда и рано проявява своя талант. Поради политическите убеждения на неговия баща, семейството е принудено да се мести често от град в град. Сериозните занимания на бъдещия композитор започват, когато семейството му се установява в Болоня. Тогава той е дванадесетгодишен и взема първите си уроци по музика при падре Матей. Подготовката, която получава, е толкова добра, че само две години по-късно, че след две години постъпва в Болонския лицей по филхармония. Учи композиция и е привлечен от произведенията на Хайдн, Моцарт и Чимароза. Междувременно дирижира оперни спектакли. Не след дълго обаче решава да прекъсне обучението си убеден, че е получил достатъчно образование, за да може да пише опери.

Най-големият му успех идва през 1816 година, с постановката му в театър “Арджентина” в Рим, когато е представена неговата опера “Севилският бръснар“. С нея той опиянява публиката и му е устроено факелно шествие. Същата година в Неапол е представена операта “Отело”. Малко след това Росини подписва договор с импресариото Барбая който му предлага добро годишно възнаграждение. По този начин композиторът се ангажира всяка година да му представя две нови опери. По това време в ръцете на импресариото били не само неаполитанските театри, но също Миланската скала и Италианската опера във Виена.

През 1821 година Росини се жени за певицата Изабела Колбран. Две години по-късно по покана на директора на Лондонския Кралски театър той отива във Великобритания, където получава много добро заплащане. До 1822 година Росини в Италия, след което в продължение на около две години посещава някои европейски градове, сред които Виена и Лондон. Славата му е изключително голяма и може да се сравни с тази на Бетховен. От 1824 се установява за постоянно в Париж и през 1824 е назначен за директор на Италианския театър. Но тъй като не разполага с организаторски качества, за две години театърът запада и виконт Ларошфуко, със съгласието на самия Росини, го назначава за главен интендант на кралската музика и за главен инспектор по пеене. Въпреки че Юлската революция го лишава от тази добре платена длъжност, той си осигурява добра пенсия. В продължение на дълъг период от време (от 1829 до смъртта си) Росини създава само химна „Стабат Матер“ (1832), а през 1841 година го разширява. Пише и няколко църковни композиции и кантати, но не написва нито една опера. Така след „Вилхелм Тел“ творческият му процес се преустановява. Оттегляйки се от социалния живот, Росини продължава да композира само за себе си и за приятели.

През 1845 умира неговата съпруга Изабела. Две години след това композиторът се жени за Олимпия Пелисие. През 1855 отново се установява в Париж, правейки дома си един от най-модерните музикални салони. Умира на 13 ноември 1868 година в Паси, близо до Париж. През 1887 останките му са пренесени във Флоренция.

Йохан Щраус – баща 
(1804—1849)

Йохан Щраус 

Йохан Щраус (Johann Strauss) е австрийски композитор, цигулар и диригент, считан за основател на музиката на династията Щраус. Неговите трима сина – Йохан, Йозеф и Едуард също стават известни композитори. Наследството Щраус се състои от 251 произведения, като в това число са включени 152 валса. Неговите творби са грижливо запазени от сина му и през 1889 година са публикувани в Лайпциг.

Йохан Батист Щраус е роден на 14 март 1804 година в местността Леополдщат, предградие на Виена. Според католическия обичай получава кръщение още същия ден. Неговият прадядо, Йохан Щраус Майкъл е унгарски евреин, който през 1762 година приема католицизма, за да се ожени за християнка в катедралата Свети Стефан. През 1797 година вторият му син, Франц Боргиаз Щраус, се жени за Барбара Долман. След смъртта на Йохан Майкъл младото семейство взема една кръчма, която се посещава предимно от моряци, пътуващи по река Дунав. В семейството се раждат шест деца, но от тях оцеляват само две – Йохан и по-голямата му сестра Еместин. Детството им е трудно. Майка им умира от треска през 1811 година. Една година по-късно баща им се жени за Катарина Фелбергер. Потънал в големи дългове и в отчаяние, той се самоубива на 52-годишна възраст, хвърляйки се в река Дунав.

Катарина се омъжва повторно. Новият й съпруг, Голдър, обожава дете деца. Още когато е съвсем малък Щраус често взема в ръка цигулката и безпогрешно възпроизвежда чутите мелодии. Поради тази причина за празника Свети Йоан Голдър подарява на своя заварен син първата цигулка. Оказва се, че за момчето музикалният инструмент е повече от обикновена играчка. Те не одобряват пътя, който се очертава да избере и безуспешно се опитват да го пренасочат към търговията. Когато навършва 12-годишна възраст, го изпращат като чирак при един книговезец, откъдето Йохан се опитва да избяга. Започва да взема първите си уроци по музика. Петнадесетгодишен се присъединява към известния танцов оркестър на Майкъл Памър. Запознава се с цигуларя Йосеф Ланнер. Заедно с Ланнер и с двамата братя бохеми Карл и Йохан Драхенек образуват квартет и привличат общественото внимание. Групата се радва на голям успех и скоро прераства в оркестър. Щраус иска да се отдели и да създаде своя група, но след като разбира, че годеницата му е бременна, отлага.

През 1832 година във Виена пристига младият Рихард Вагнер. След като чува Щраус, в своя дневник описва личното си възхищение и опиянението на публиката. На следващата година започва триумфалното шествие на музиката на Щраус в Европа. Композиторът е първият, който представи на света танцувалната музика – до Щраус, тя не се е възприемала като изкуство. Първият валс, написан от Йохан Щраус старши, звучи като произведение на Йозеф Ланер. Успехът, който има, му придава увереност в собствените сили – той събира своя оркестър и изпод перото му, както от рога на изобилието, се изсипват валсове, полки, галопи… Но въпреки всичко първоначално Щраус непрекъснато е сравняван с Ланнер. Пеещата и танцуваща Виена е разделена на два лагера – почитатели на Щраус и почитатели на Ланер. През септември 1825 година се слага край на приятелството му с Ланнер и двамата професионалисти се разделят. Същата година Щраус се жени за Анна Стреим. Първият им син, Йохан, се ражда на 25 октомври, а след него се раждат Йозеф (1827), Анна (1829), Тереза (1831) и Едуард (1835). Фердинанд умира след раждането си (1834).

През 1833 година Йохан Щраус решава да напусне Хабсбургската столица и да направи първата си обиколка. Предприема пътуване до Будапеща, Дрезден, Лайбцих, Берлин, а през следващата година прави друго турне в Берлин, Липсия, Прага и Париж. На 28 юни 1837 година се провежда коронацията на кралица Виктория. Събитието оказва голямо влияние върху бъдещия успех на композитора. Той взема участие в тържеството и получава всички почести от английската аристокрация. Дава 72 представления в Лондон, Бирмингам, Глазгоу и други центрове. През октомври 1837 започва своето най-важно турне. Първо отива в Париж, където сред публиката присъстват композиторите Адам, Обер, Берлиоз, Керубини, Майербер и Паганини. Въпреки амбициозните проекти и желанието му да пътува в чужбина, Щраус е принуден да изостави всичко, тъй като след посещението му във Франция получава инфаркт и трябва да остане във Виена, докато се възстанови.

Междувременно Ланнер умира от тиф (1843). След неговата смърт Йохан Щраус се оказва без съперник и има абсолютната власт на Виенската музикална сцена. Но наред с творческите му успехи, нарастват проблемите в семейството му. Анна все по-често критикува съпруга си за използваните от него методи при музикалното обучение на техните синове, но основната причина за разногласията им е друга. Щраус в действителност има две семейства – официалното с Анна и тайното с Емили Трамбуш, с която се е запознал във Виена през 1833. През периода между 1835 и 1844 година с Емили имат шест деца. Пренебрегвана от дълго време, Анна принуждава Йохан да избере едно от двете семейства. Той я напуска и намира утеха в другото си семейство.

Йохан Щраус умира от скарлатина едва 45-годишен (на 25 септември 1849) във Виена.

Жозеф-Морис Равел

Жозеф-Морис Равел 
(1875 -1937)

Морис Равел – снимка Уикипедия

Жозеф-Морис Равел(Joseph-Maurice Ravel) е френски композитор и пианист. В много отношения той е неокласически музикант. Като композитор използва техники и композиционни структури, които обикновено са традиционни и диатонични, с такава математическа точност, че не може да не предизвика възхищение, но същевременно предлага и свои иновативни хармонии. Първото впечатление е, че е бил бил повлиян от Дебюси, но в действителност е вдъхновен от руската и испанската музика, както и от джаза в Съединените щати. Самият той се смята за импресионист като Дебюси, но имитира и стила на други композитори.

Морис Равел е роден на 7 март 1875 година в Сибур, близо до Биариц, във френския баски регион на границата с Испания. Баща му, Джоузеф Равел (1832-1908), е строителен инженер от швейцарски и савойски (Ravex) произход. Едновременно с това той е страстен любител на музиката. Майка му, Мари-Делуар Равел (1840-1917) е от баски произход, потомка на старо испанско семейство (или Делуарт или Елуарт). Жозеф-Морис има брат, Едуард Равел (1878-1960), с когото през целия живот запазва силна емоционална връзка.

На седемгодишна възраст младият Морис започва да учи пиано при Анри Гиз, а пет или шест години по-късно започва да композира и да се занимава с хармония при Шарл Рене. Родителите му го насърчават в тази дейност и през 1889 година го изпращат да учи в Консерваторията в Париж. Първоначално учи в общия профил, а по-късно става студент пиано. По време на обучението си в Париж той се среща с много млади и иновативни композитори (Les Apaches), които водят много бурен живот и са известни с голямата си склонност към консумацията на алкохол. По време на неговото обучение много му помага Шарл дьо Берио, известен на времето пианист. Голямо влияние върху него оказва запознаването му с работата на ексцентричния композитор Ерик Сати, както и личната среща с композитора и пианиста Рикардо Винесом. Именно след това се ражда голямата страст на Равел към съчиняването на музика.

През последните години от обучението си в консерваторията Морис Равел учи музика при големия френски композитор Габриел Форе. По негова инициатива той съставя цикъл от произведения с испански мелодии. Съвместната им работа продължава през следващите четиринадесет години. След завършването на Консерваторията младият композитор съчинява голям брой произведения (1900-1914). През този период няколко пъти се опитва да спечели престижната Римска премия, но без резултат. Поради възрастовото ограничение за участие в конкурса Равел се подготвя много добре за последния си опит. През 1905 година той вече е широко известен в Париж, но дълго време новаторското му творчество не е било признато в професионалните академични среди. За допускането му в конкурса му съдейства Габриел Форе. Четвъртият му пореден опит за номинация прераства в известния „скандален случай Равел“, едновременно с което славата му нараства още повече.

Морис Равел не е допуснат в конкурса с официалното извинение, че кандидатурата му е отхвърлена е заради неговата възраст. Но истинската причина е, че според комисията неговата дейност е „разрушителна и антимузикална“. Импресионистичната естетика на забележителните му произведения обаче вече се радват на успех и недопускането му до участие в конкурса води до голямо възмущение и протести сред музикантите и в печата. Скандалът придобива особено остър и „антикорупционен“ характер, когато става ясно, че абсолютно всички кандидати, допуснати за участие в конкурса през 1905 година, са били студенти на един и същи преподавател – Шарл Ленев.

Този факт предизвиква огромното възмущение на композитори, писатели, артисти и почитатели на музиката. Скандалът получава широка публичност и рязко повишава авторитета и популярността на Равел. Въпреки че не участва в конкурса, сред интелектуалното общество победителят е той и това спомага още повече за неговата известност. Творбите му започват да се търсят още повече.

Морис Равел е бил повлиян от различни стилове музика от различни части на света – американски джаз, азиатска музика и традиционни народни песни от цяла Европа. Морис не е религиозен, а вероятно е бил атеист. Религиозните теми не са го привличали, за разлика от други композитори като Рихард Вагнер например. За вдъхновение предпочита да използва класическата митология. Той никога не се е женил, въпреки че е имал няколко дългосрочни връзки. Бил е известен и като постоянен посетител на публичните домове на Париж.В началото на Първата световна война Равел е мобилизиран в армията. Въпреки доброто му здравословно състояние обаче, медицинската комисия не го одобрява за никой вид войска. Причината е твърде ниският му ръст, който не отговаря на военните стандарти. В продължение на три години обаче той продължава да настоява и използва всички средства, за да влезе в армията. През октомври 1917 успява да стане доброволец и в продължение на малко повече от три години е шофьор – първо в пехотен полк, а след това в авиационен.

След края на войната Морис Равел се премества в Париж. Отдава се на композиране и предприема редица турнета. През 1928 година посещава Съединените щати и Канада с влак. Изнася концерти за пиано в големите концертни зали от двадесет и пет града. Сред неговите ученици са Морис Делаж и Ралф Вон Уилямс.

През 1932 година Равел претърпява сериозна автомобилна катастрофа. Получава тежка мозъчна травма, след което артистичната му продукция намалява значително. Претърпява инсулт в лявото полукълбо на мозъка, след което не може повече да чете музика, но е в състояние да продължи да дирижира оркестъра си. Поради атрофия на мозъка, състоянието му се влошава много до 1937 година. На 18 декември е опериран, но операцията се оказва без успех и Равел умира десет дни след това. Погребан е в гробището на парижкото предградие Левалоа-Пере.