Камий Писаро

Камий Писаро
(1830-1903)

Камий Писаро 

Камий Жакоб Писаро (Jacob Camille Pissarro) е френски живописец, един от най-значимите представители на импресионизма. Въпреки че не е основател на течението, той е един от създателите на неговите основни принципи и похвати. За известен период в творчеството му се наблюдава увлечение по поантилизма, но след 1890 се връща към импресионизма.

Роден е на 10 юли 1831 година в пристанищния град Шарлот Амали на остров Сен Тома, Вирджинските острови, в семейството на търговеца Абрам Писаро и доминиканката Рашел. Баща му е бил търговец и е собственик на железарски магазин. След като семейството му се премества в Париж, Камий Писаро е изпратен да учи в лицея “Савари” в Паси (1841). Момчето проявява голям интерес към рисуването. Неговият учител, художникът Огюст Савари, е първият, който забелязва таланта му и му препоръчва да продължи да се развива в областта на изкуството.

На 17-годишна възраст Камий се връща на остров Свети Тома. Баща му обаче не разбира истинското призвание и го назначава на работа в своя магазин. В продължение на пет години младежът се опитва да съчетава търговската дейност с рисуването. Но в началото на 50-те години Камий се сприятелява с датския художник Фриц Мелби, който макар и по-голям от него само с няколко години, има отлични умения в живописта. Мелби веднага оценява таланта на Писаро и под негово влияние, той оставя омразната му търговия и през 1852 двамата заминават за Венецуела.

Две години по-късно Камий се завръща в родния си дом. През 1855 отново заминава за Франция, като този път се установява там за постоянно. Постъпва в Академията за изящни изкуства, което му помага да придобие редица професионални умения. Преди всичко обаче той работи самостоятелно и продължава да рисува много. Особено силно го привличат пейзажите. Негов идол става Коро, но в произведенията му от този период се чувства силното влияние на Курбе и Моне. През 1860 неговите пейзажи са изложени няколко пъти в Салона. Преодолявайки влиянието на Курбе, Камий развива свой собствен стил. Но тъй като картините му не се продават, той изпада в голяма нищета. В момент а отчаяние стига дори до мисълта да изостави завинаги живописта.

По време на Френско-пруската война Писаро заминава за Лондон, където заедно с Моне, рисуват пейзажи. В същото време домът му е ограбен от пруските войници и повечето от картините му са унищожени. След като се завръща в Париж, продължава да живее в бедност, тъй като положението в страната не се е променило. Той става покровител на един млад художник от Екс-ан-Прованс, Пол Сезан, заедно с когото работи в Понтоаз и споделя своя опит в работата с цветовете. Според него именно това е уникалното изобразително средство, с чиято помощ може да се предаде формата и същността на даден предмет. Неговите пейзажи не са блестящи и артистични както тези на Моне, но се отличават със своята спонтанност и с реалистичното възприятие на природата.

В композициите си Камий Писаро използва много рядко фрагментната „случайност“, като предпочита по-пълната завършеност. Както на всички импресионисти, му харесва да рисува града, който го пленява с безкрайното си движение и играта на светлините. Художникът възприема града като жив, неспокоен организъм, който се променя според сезона, осветлението и т.н. Така например в тридесет от своите картини той изобразява булеварда Монмартър така, както се вижда от един и същи прозорец. През 1869 и 1870 Писаро работи с Клод Моне и Реноар. Към края на 80-те за известно време се увлича дивизионизма, но в него остава стремежът да предава вярно и точно това, което вижда, затова се връща към предишния си метод. Неговото желание за автентичност обяснява интереса му към човека.

През 1859 година Камий се влюбва в домашната прислужница Жюли Вали. През периода между 1863 и 1884 година им се раждат седем деца, но двамата се женят едва през 1870. Петима от техните синове стават художници.

Писаро прекарва целия си живот в бедност и среща сериозни трудности за изхранването на семейството си. Дюран-Рюел, най-големият поддръжник на импресионистите, купува много от неговите картини. Той е един от малцината, който му оказва морална и материална подкрепа – осигурява му участие в изложби, дава му аванси и има важна роля за популяризирането на неговите картини. Повечето от съвременниците на Писаро са считали творчеството му за грубовато и прекалено просто, а сюжетите му – за светски и рутинни. Обвинявали са го, че не се е опитвал да възвиси изкуството над обикновеното съществуване.

Камий Писаро умира на 13 ноември 1903 година в Париж.

Musical Love - Arvind Kolapkar 1975 ~ Indian Figurative painter

ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ 1866-1912

Пенчо Славейков е сред големите ни поети, който в най-голяма степен покрай настоятелните си творчески търсения ни занимава със себе си, вплита собствената си биография в поетически и есеистични текстове. В архива му са съхранени ред автобиографични фрагменти, но много привлекателна за него се оказва мистификацията. Достатъчно е да се напомни стихотворението "27 април 1866", началото на "Кървава песен", портретите "Олаф ван Гелдерн" и "Иво Доля" с тяхната достоверност, пък дори и всяка от автобиографичните скици в сб. "На острова на блажените". Нещо повече - опитва се да предрече и годината на смъртта си. След като ни е казано, че Иво Доля е "роден на 27 април 1866, в живописното и тихо балканско градче Анварт (Трявна)", по-нататък научаваме, че напуска света в 1934 г. Уви, не му е било съдено да живее толкова. В замяна на това пък с много голяма точност улучва атмосферата на бездушие и забрава, в която го настига смъртта, улучва и "цялата тълпа", която отслужва панихида на годишнината над "неизравнения му гроб". И при Пенчо Славейков не е минало без "удвояване" на рождената му дата. Интересното тук е, че вината не е на биографите, а на бащата и майката. Той предлага едно, тя - друго.

Ето как в ръкописните си бележки сам поетът го коментира: "Кръщелното ми свидетелство изгоря в Стара Загора, но в един стар тефтер, в който баща ми е записвал стиховете си, има записано с негова ръка, че аз съм роден на 1-ви април 1868 година в Трявна. Ще ми се да вярвам, че тая е верната дата на моето рождение; но майка ми все и сега настоява, че то е било през две пролети по-рано." Но той дава "тон" на специалистите да възприемат и те твърдението на Ирина Славейкова: "Роден съм на 27 апр. 1866 г. в Трявна и до единадесетата си година не бях излизал на никъде вън от родното си село." И така - бъдещият голям поет прекарва детството си до Руско-турската война от 1877-1878 г. в родната Трявна.

И по неговите признания, и по свидетелства на другите това е време на буйства и игри, на естествено заживяване с преданията и песните, с обичаите и битовите форми на народния живот.

Споменавам тия неща, защото през зимата на 1884 г. той заболява тежко, получава физически недъг, който го съпътства до края и превръща жизнерадостното палаво дете в трудно подвижен юноша, в личност, прикована към стаята и дома, а не подвластна на събитията и пътищата към широкия свят. Казвам това и не забравям, че покрай неуседливия Дядо Славейков синът му наистина съумява да види на живо много от кътчетата на Отечеството - с пребиваванията на семейството в Стара Загора, в Търново, в София, Пловдив, чрез пътуванията с бащата из Родопите. Ще трябва да стане дума и за престоите му в Лайпциг, в Русия, в Италия...

Но по волята на съдбата биографията на Пенчо Славейков се оказва не толкова низ от събития, колкото въплъщавана от духовни терзания и домогвания, от интелектуално напрежение и съучастие в конфликтите на деня, от "намесата" му с естетическа присъда и обобщение, с мисловна оценка и вниквания за разкриване на тяхната същност. Той не може да участва във войните, в обществено политическите борби, в движението за освобождаване на Македония, да е в центъра на събитията, където се е оказвал неговият баща, където срещаме П: К. Яворов, Антон Страшимиров и др. В творчеството му обаче всичките те видимо или скрито присъстват, рефлектират, намират израз. И то винаги върху вечно живия пласт на усещанията и преживяванията от детството. В това ни убеждават много от лирическите му миниатюри и епическите му творби, вълнуващият "Пролог" към поемата "Кървава песен". Първата фаза от житейския път на Пенчо Славейков бихме могли да видим чрез преживяното в Трявна, в Стара Загора и София до годината на неговото заболяване (1884).

Дотогава все още нищо от проявите му не говори за бъдещия поет - детското безгрижие и немара към училището съжителстват с плътно обграждащата го семейна среда на творчески и книжовни занимания в лицето на баща му, на братята му. Решаваща роля играе властното присъствие на майката Ирина Ив. Райкова, за чието изпитано въздействие Пенчо Славейков оставя много лаконична, но точна оценка. В неговия детско-юношески свят от тези години едва-едва започва да търси място с излъчванията и притегателността си примерът на Дядо Славейков.

През 1892 г. Пенчо Славейков заминава за Германия - записан е на 4 ноември за студент по философия в Лайпциг. Тогава започва да излиза сп. "Мисъл", редактирано от д-р К. Кръстев, където поетът отпечатва "Сърце на сърцата", "Успокоеният", "Фрина". Годините, затворени от двата съдбоносни факта - заболяването през 1884 и заминаването за чужбина през 1892 г.,- са време на тежка физическа борба за живот, на главоломна пренагласа на характера, на първите стъпки чрез волята за творчество да се закрепи и изгради волята за живот. Венчавайки се по принуда завинаги със страданието, Пенчо Славейков разбира, че няма друг изход освен да преоткрие неговата пречистваща сила и екзистенциалност, неговия дълбок естетически заряд. Разбираме го от онова, което предлага в сп. "Мисъл". Но то е първите завършени резултати от скрита вътрешна драма, която намира израз в школските му поетически опити, в преводите и сътрудничеството на сп. "Библиотека Свети Климент" (1886-1891), в дебютната му стихосбирка "Момини сълзи" (1888), но и в търсенията му на поет през следващите години.

Престоят на Пенчо Славейков в Германия от 1892 до 1898 г. е важен за поета и преводача, за културолога и мислителя, за ценителя и познавача на западноевропейската култура и литература. Тук слуша лекциите на видни литературоведи, философи, запознава се с възгледите и схващанията на Й. Фолкелт, В. Вунд, И. Елстер и др. Има възможност изключително добре да опознае явленията на естетическия развой, творчеството на Гьоте, Хайне, на ред съвременни поети и белетристи. За него не е цел дипломата за завършено университетско образование, но събира материали и започва дисертацията "Хайне в Русия". Води изключително интензивен дружествен живот в средите на славянското студентство в Лайпциг, способства за поддържане на атмосферата на творчество и интелектуални цели сред българската общност. Оказва се,че годините, прекарани в Германия, са изключително плодотворни за поета у Славейков - свидетелство е активното му сътрудничество в "Мисъл", "Българска сбирка", издадената стихосбирка "Епически песни" (1896), подготвената "Блянове" (1898). Оттогава е и активната му ориентация към могъщия епически сюжет на "Кървава песен".

Вече в България от началото на 1898 г., Пенчо Славейков, от една страна, продължава в утвърдена естетическа насока своите поетически занимания, своята дейност на литературен критик и есеист, на публицист. От друга страна, ставаме свидетели на усилията му да се изяви и като по-активен участник в цялостния културен живот. Тук трябва да се има предвид важната му роля в кръга "Мисъл", в определяне естетическата линия на сп. "Мисъл", в контекста на противоречивата българска действителност през 90-те години и началото на века. Чувства до себе си личности като д-р Кръстев, П. Ю. Тодоров и П. К. Яворов, но и Алеко Костантинов, Стоян Михайловски, по-млади критици като Боян Пенев и Вл. Василев.

Промени настъпват и в битово-семейния, интимния фон на неговия живот. Като поет, винаги верен на любовната тема, той познава от дете Мара Белчева, но и по нейните признания поредната им случайна среща през май 1903 г. ги сближава трайно до края на Славейковия живот. Тяхната интимна връзка съдържа духовно-извисяващ смисъл и излъчвания, стимулира както творческата активност на Пенчо Славейков, така и изявите на поета у Мара Белчева.

В началото на века виждаме Славейков и в една друга роля, която, външно погледнато, не се свързва с представата за поета естет - ролята му на администратор в Народната библиотека и Народния театър в София. Готовността му да изпълнява тия служби има своите материални основания - тогава никой не е могъл чрез сътрудничество в литературния печат или чрез стихосбирките си да се изхранва. Но при него задължението на поддиректор (1901 - 1908) и директор (1909-1911) на Народната библиотека освен административна служба е и мисия, начин за утвърждаване ролята на този книжовен център като средище на националната ни култура. В съгласие с особеностите на характера си и нуждите на новосъграждан институт като националната библиотека, Славейков разгръща широка организаторска дейност.

На него дължим и две от първите по време специализирани библиографски издания от справочно естество. Той, големият поет, обвиняваният в ницшеанство и естетизъм, в годините на творческата си зрелост се заема и осъществява справочници, които днес дори някои обикновени научни сътрудници смятат, че са под достойнството им: „Библиографски бюлетин за депозираните в Софийската народна библиотека книги, списания и вестници през 1900 и 1901 година" (1903) и "Опис на българските периодични издания" (1844-1900)" (С., 1903). "Бюлетинът" и "Описът" са служебни прояви от времето, когато Пенчо Славейков е поддиректор на Народната библиотека, но и те са своеобразно продължение и израз на неговата концепция за лично място и роля в съвременната му българска култура. А предисловията към тях е естествено да се имат предвид и да заемат мястото си в отпечатваните събрани съчинения на твореца.

В тая насока са усилията на Славейков и като директор на Народния театър в краткия отрязък 1908-1909 година. Тук той постъпва с много амбициозни задачи и реформаторски намерения. Без самият да е автор на драми и на опит в областта на драматургията и театъра, познава добре историята на западноевропейската драма, следи творчеството на модерни съвременни драматурзи.

Намерението му е да издигне на ново равнище работата в тоя културен институт - намесва се в подбора на артистите, в репертоара, в режисьорската дейност. Но усилията му срещат съпротивата и неразбирането на Министерството на културата в лицето на министър Н. Мушанов и той напуска Народния театър. Съществен и запомнящ се факт от гражданската биография на Пенчо Славейков през тоя кратък престой в Народния театър е организираното от него турне на артистичната трупа из българските градове на все още поробена Македония (септември 1908). 

Пътуването и представленията са триумф на национално-патриотично самочувствие и съзнание. Спомените на артистите участници, на българите зрители, сред които е и бъдещият голям белетрист Димитър Талев, свидетелстват за изключително радушния прием, който намира начинанието на Пенчо Славейков, на който се радва и той като поет.

Друг показателен факт, който през тия години преплита и съчетава в едно гражданска позиция и творчески авторитет в биографията на Пенчо Славейков, е реакцията му към подготовката и провеждането на Славянския събор в София през 1910 г. Схващайки го като израз на една реакционна панславистична политика, той участва в протестно събрание, където произнася гневна реч, изпраща специално "Отворено писмо" до делегатите на събора. Само преди година (1909) заедно с проф. В. Златарски той е командирован в Русия с две задачи - пренасяне костите и дарената лична библиотека на проф. Марин Дринов, участие в тържествата около 100-годишнината от рождението на Н. В. Гогол. Това посещение задълбочава славянофилските му чувства, но го доубеждава в пагубността и антибългарската същност на официалните панславянски идеи на славянофилските кръгове тук.

Важното и интересното е, че и в годините, когато отстоява суверенната автономна мисия на художника спрямо събитията и политиката на деня, Пенчо Славейков при необходимост прекрачва принципа и изявява своя глас в подкрепа на народополезна позиция. Така постъпва по отношение на реакционния Славянски събор, със същата категоричност изрича мнението си и по македонския въпрос в анкета, проведена сред българските интелектуалци: "Моето желание е - да бъдат Балканите български; и аз да доживея това". На фона на тая специфична, но посвоему активна гражданска и културно-строителна дейност Пенчо Славейков продължава своите търсения на поет. Тогава излизат поетическите му книги "Сън за щастие" (1906), "Епически песни" (1907), "На острова на блажените" (1910). Тогава с неговото активно участие излиза на английски език сборникът от български народни песни "Сянката на Балкана" (Лондон, 1904 г.), сам отпечатва преводите си в сбирката "Немски поети" (1911), подготвя сб. "Песен на песните" (печатан от д-р Кръстев посмъртно през 1917), работи над епоса "Кървава песен", (чиято ч. I излиза в 1911 г.). Те са ново измерение на неговата художническа зрелост, на дълбочината и широтата на неговия творчески талант, който по много плодотворен начин, оставайки верен на традицията, я преодолява и свързва същността й с импулсите и излъчванията на цялата европейска литература и култура.

През 1911 г., все още директор на Народната библиотека, Пенчо Славейков предприема пътуване в чужбина, за да се запознае с библиотечното дело там и да използва опита у нас. В Италия го застига вестта, че на 10 юли министър С. Бобчев го освобождава от тоя пост и го назначава за обикновен уредник на училищния музей. Ударът е с материалните си последици, но по-важни са моралните, демонстрираното унижение, засегнатото честолюбие от тази груба постъпка и от реакцията на културната общественост... Пенчо Славейков, имайки до себе си само Мара Белчева, се обрича на доброволно изгнание. Свидетелствата на поетесата и писмата му говорят за все още поддържан интерес към музейните ценности в градовете, които посещават, за творчески часове над ръкописа на "Кървава песен".

Но по всичко изглежда, че жаждата за творчество дотук е поддържала волята за живот. Почувствал се откъснат и изолиран, пренебрегнат и забравен, Пенчо Славейков загубва от съпротивителните си сили, връхлитат го новите вълни на болестта и страданието. Умира на 28 май 1912 г. в ръцете на Мара Белчева в курортното селище Брунате край езерото Комо. През 1921 г. тленните останки на Пенчо Славейков са пренесени от Брунате в София, където в тържествена обстановка, заедно с тленните останки на П. Ю. Тодоров, са препогребани на родна земя. Надгробно слово за поета произнася Боян Пенев. Иван Радев Извардила Марта, дойде пролетта... Извардила Марта, дойде пролетта несетно в нощта, но призори тая измама видяла, налетя върху й тя с хала. И зина насреща й старчески зев, и сблъска я с рев, и цветната дреха развя и размята, и с дъжд й наплиска снагата. Но шалаво чедо не ще и да знай — и смей се, играй… А слънце, на прага небесен запряно, изглежда ги благо засмяно. Докле е младост.... Докле е младост, златно слънце грей, сърцето златни блянове лелей. Докле е младост, леко път се ходи и леки са световните несгоди. Докле е младост, всичко е шега; не хвърля сянка на сърце тъга; дори тъгата извор е на радост — докле е младост, ах, докле е младост! Как ме те примамваха с дъха си... Как ме те примамваха с дъха си в моя път растящите цветя! Аз минавам покрай тях нехайно сам с усмивка на уста. Че за друго цвете аз копнеех  мина то нехайно покрай мен… Сам с тъга за тях сега мечтая, дома върнат уморен. Зад горите тъмни... Зад горите тъмни ясен ден се кани, и цветята, росни от зорите ранни, поздрав му изпращат — своя аромат… Как е хубав, боже, твоя дивен свят! На пладнешко слънце от лъчите грени, пъпчици разцъфват розите засмени, и зарад милувка свождат цвят към цвят… Как е дивен, боже, твоя хубав свят! Месечко градински посребрил е грани, на първинка обич в бляна замечтани, свели сме се ние, като цвят към цвят… Как е весел, Боже, твоя дивен свят!

АСЕН РАЗЦВЕТНИКОВ 1897-1951

Асен Разцветников (псевдоним на Асен Коларов) е роден в с. Драганово, Великотърновско през 1897 г. Средно образование получава във Велико Търново, а в Софийския университет завършва славянска филология и право. Продължава образованието си във Виена и Франкфурт на Майн. Работи като юрист и учител. От 1917 г. сътрудничи в пролетарския печат със стихотворения, фейлетони, хумористични разкази и сценки. След т.нар. Септемврийско въстание публикува в сп. "Нов път" и в. "Нов път" като част от "четворката" млади (А. Разцветников, Н. Фурнаджиев, А. Каралийчев, Г. Цанев), която след спор относно поезията на Яворов напуска списанието на Г. Бакалов. Издава стихосбирката "Жертвени клади" (1924), а след дълбока криза във възгледите си - поемата "Двойник" (1927). Лирическият му път се увенчава със стихосбирката "Планински вечери" (1934). Автор е на многобройни книги за най-малките: "Юнак Гого" (1934), "От нищо нещо" (1932), "Хороводец Патаран" (1936), "Комар и Мецана" (1946), "Щурчовото конче" (1948), "Сговорна дружина" (1950), "Що е то?" (1956), "Юначина" (1968) и др. Превежда Гьоте, Молиер и други големи автори, пише по въпросите на преводаческото майсторство. Умира на 30.07.1951 г. в Москва.

        Свела мисли от бронз...

Свела мигли от бронз, тихо шушне и плаче гората.

С мокра човка кълве по стъклата ми лекия вятър.

Вземам бавно в ръка твоите сини писма и зачитам.

Моят спомен трепти, той се втурва, той бие копита.

Но: следите зад мен са затрупани с лед и със камък.

Няма път къмто теб. Ти си мъртва за мене. Отдавна.

Аз не мисля за теб. Аз не чакам. Нощя не сънувам.

Само скръб е светът. И лъжа. И жестокост. И грубост.

Аз отпущам ръка с твоите думи и пликчета сини

и загледан навън, виждам: ято години. Години.

Виждам: иде нощта, идат бавно покоя и мрака.

Аз не мисля за теб. Аз не плача насън. Аз не чакам.

        Зашуми ми ти, горо зелена...

Зашуми ми ти, горо зелена,

разгърни се, бездънно ливаде,

разтвори се, небе посинено,

разлюлей се, трева копринена!

Косата ми лъщи като змия,

във кръвта ми сто избори бият,

ръцете ми треперят от сила,

сърцето ми — от жажда и милост.

Няма вече да тъжа и мисля,

а ще кося, ще пея и дишам,

дор ми дойдат във здрача светулките

с огнените капки на качулките

и отседне вечерта в гората,

и допрати вестоносец-вятър:

„Завържете, косачи, косите,

затворете си, цветя, очите,

приберете се, птици, в гнездата,

подслонете си, майки, децата,

засвирете, славеи, в присойките,

помислете, момци, за девойките!“

Заспала ми е девойка

Заспала ми е девойка

между две вити планини,

между две гори зелени,

между две гранки люляка.

На люляката славейче —

славейче тихом говори:

„Стани ми, стани, девойче,

от гора ветрец повея,

руса ти коса развея,

че ми се краче заплете

във едно русо косъмче,

не мога да си подхвръкна

с водица да се напия,

а ми гърлото пресъхва

и ми сърцето изгаря

от твойта коса, що грее

като на пожар пламъка,

от твойто лице, що свети

като на утро слънцето,

от твойте уста дъхави

като на цвете гърлото“.