Асен Разцветников (псевдоним на Асен Коларов) е роден в с. Драганово, Великотърновско през 1897 г. Средно образование получава във Велико Търново, а в Софийския университет завършва славянска филология и право. Продължава образованието си във Виена и Франкфурт на Майн. Работи като юрист и учител. От 1917 г. сътрудничи в пролетарския печат със стихотворения, фейлетони, хумористични разкази и сценки. След т.нар. Септемврийско въстание публикува в сп. "Нов път" и в. "Нов път" като част от "четворката" млади (А. Разцветников, Н. Фурнаджиев, А. Каралийчев, Г. Цанев), която след спор относно поезията на Яворов напуска списанието на Г. Бакалов. Издава стихосбирката "Жертвени клади" (1924), а след дълбока криза във възгледите си - поемата "Двойник" (1927). Лирическият му път се увенчава със стихосбирката "Планински вечери" (1934). Автор е на многобройни книги за най-малките: "Юнак Гого" (1934), "От нищо нещо" (1932), "Хороводец Патаран" (1936), "Комар и Мецана" (1946), "Щурчовото конче" (1948), "Сговорна дружина" (1950), "Що е то?" (1956), "Юначина" (1968) и др. Превежда Гьоте, Молиер и други големи автори, пише по въпросите на преводаческото майсторство. Умира на 30.07.1951 г. в Москва.
Свела
мисли от бронз...
Свела мигли от бронз,
тихо шушне и плаче гората.
С мокра човка кълве по
стъклата ми лекия вятър.
Вземам бавно в ръка
твоите сини писма и зачитам.
Моят спомен трепти, той
се втурва, той бие копита.
Но: следите зад мен са
затрупани с лед и със камък.
Няма път къмто теб. Ти
си мъртва за мене. Отдавна.
Аз не мисля за теб. Аз
не чакам. Нощя не сънувам.
Само скръб е светът. И
лъжа. И жестокост. И грубост.
Аз отпущам ръка с
твоите думи и пликчета сини
и загледан навън,
виждам: ято години. Години.
Виждам: иде нощта, идат
бавно покоя и мрака.
Аз не мисля за теб. Аз
не плача насън. Аз не чакам.
Зашуми
ми ти, горо зелена...
Зашуми ми ти, горо
зелена,
разгърни се, бездънно
ливаде,
разтвори се, небе
посинено,
разлюлей се, трева
копринена!
Косата ми лъщи като
змия,
във кръвта ми сто
избори бият,
ръцете ми треперят от
сила,
сърцето ми — от жажда и
милост.
Няма вече да тъжа и
мисля,
а ще кося, ще пея и
дишам,
дор ми дойдат във
здрача светулките
с огнените капки на
качулките
и отседне вечерта в
гората,
и допрати
вестоносец-вятър:
„Завържете, косачи,
косите,
затворете си, цветя,
очите,
приберете се, птици, в
гнездата,
подслонете си, майки,
децата,
засвирете, славеи, в
присойките,
помислете, момци, за
девойките!“
Заспала ми е
девойка
Заспала ми е девойка
между две вити планини,
между две гори зелени,
между две гранки
люляка.
На люляката славейче —
славейче тихом говори:
„Стани ми, стани,
девойче,
от гора ветрец повея,
руса ти коса развея,
че ми се краче заплете
във едно русо косъмче,
не мога да си
подхвръкна
с водица да се напия,
а ми гърлото пресъхва
и ми сърцето изгаря
от твойта коса, що грее
като на пожар пламъка,
от твойто лице, що
свети
като на утро слънцето,
от твойте уста дъхави
като на цвете гърлото“.
Няма коментари:
Публикуване на коментар