Леонардо да Винчи 1452-1519

На 15 април 1452 г. е роден Леонардо ди сер Пиеро да Винчи - знаменит италиански архитект, изобретател, инженер, скулптор и художник от епохата на Ренесанса. За него се казва, че е синтез на ренесансовия творец и всеобхватен гений.

Леонардо е прочут с картините си, най-известните от които са „Тайната вечеря“ и „Мона Лиза“. Той е известен също и с многобройните си изобретения, изпреварили времето си, но останали само на хартия. Допринася също така за развитието на анатомията, астрономията и инженерството.

Ранни години

Роден е като извънбрачен син на нотариуса Сер Пиеро да Винчи. Майка му Катерина произхожда от селско семейство. Малко след раждането на Леонардо връзката им приключва и не след дълго Катерина сключва брак с Акатабарига ди Пиеро дел Вака от Винчи, който притежава собствена грънчарница и на когото ражда още пет деца.

Сер Пиеро е нотариус от една от най-важните фамилии в града и упражнява професията си с успех. Той от своя страна е женен четири пъти и има от последните си два брака девет сина и две дъщери. След раздялата с Катерина той приема малкия Леонардо като любим свой син.

Първи период във Флоренция

Сер Пиеро се преселва със семейството си във Флоренция около 1464 г. През 1466 г. Леонардо е даден да се учи при известния флорентински живописец Андреа дел Верокио, чието ателие е смятано за едно от най-добрите в града.

Леонардо оформя при Верокио своите интереси, увлича се по архитектурата, анатомията, математиката. Той получава не само теоретична и художествена подготовка, но научава и разнообразни технически умения в областта на химията, металургията, металообработването, отливането на гипс, обработката на кожи, механиката и дърводелството.

В 1472 г. на Верокио е дадена поръчка да се нарисува картината "Кръщението Христово". Верокио рисувал само очертанията на фигурите, а неговите калфи ги довършвали. На Леонардо се паднало да нарисува ангела и част от пейзажа на долния ляв ъгъл. Когато Верокио го видял, останал толкова изумен, че се заклел повече да не докосва четка.

През януари 1478 г. Леонардо получава първата си самостоятелна поръчка: да нарисува олтарната икона в капелата на кметството Палацо Векио. Работата върви мудно – Леонардо прави многобройни експерименти с бои и нахвърля многобройни скици. През 1483 г. поръчката за иконата е дадена на друг художник.

През 1482 г. Леонардо конструира сребърна лира с формата на конска глава. Лоренцо де Медичи го изпраща да занесе лирата като подарък на миланския херцог Лудовико Моро, след което Леонардо остава в Милано в продължение на години.

Първи период в Милано

За разлика от Флоренция, където са на почит поезията и философията, в Милано с по-голям авторитет се ползват математическите и природните науки. Миланските херцози отделят много внимание на инженерството, на първо място на военното дело.

През 1482 г. Леонардо се обръща към Лудовико Моро с писмо. В него Леонардо описва всевъзможни проекти на подвижни мостове, бойни машини, артилерийски оръдия, като си предлага услугите на архитект, скулптор и живописец. Назначен е в колегията от инженери на херцога. В Милано той се проявява като военен инженер, архитект, хидротехник, скулптор, живописец, но характерно е, че в документите от този период отначало той е наричан „инженер“, а после „художник“.

Още в първите месеци на своето пребиваване в Милано Леонардо се заема непосредствено с всички отрасли на военната техника. Записките и рисунките му от това време са като че ли реализация на програмата, която е изложена в писмото до Лудовико Моро: преустройство на укрепленията на Миланския дворец, обсадни приспособления, подвижни стълби, тарани и т.н.

От първия милански период в живота на Леонардо са датирани редица негови бележки по строителна механика - по теория на дъгите и сводовете. Леонардо теоретично и експериментално разработва въпроси от съпротивление на материалите и в това отношение е предшественик на Галилео Галилей. По-късно той замисля специални трактати за пукнатините в стените и средствата за преодоляването им. Отделя голямо внимание на хидротехническите проекти.

В Милано Леонардо започва да гради първите големи планове за анатомически изследвания, и то в мащаби, които далеч надхвърлят нуждите му на живописец. По това време особено се интересува от нервната система.

Именно през този период да Винчи създава и прочутата си „Тайна вечеря“ в столовата на манастира „Санта Мария деле Грацие“. По време на работата си върху нея той експериментира с боите, което по-късно се отразява пагубно на картината и само след половин век тя започва да се руши.

В Милано окончателно се очертава трагедията в творчеството на Леонардо - несъответствието между грандиозните му замисли и реалните възможности.

Миланският период от живота на Леонардо да Винчи завършва с катастрофа. През лятото на 1499 г. френските войски нахлуват в Миланската област и през есента Милано е превзет. Леонардо напуска града и отива във Венеция, където работи като военен инженер, разработвайки начини за защита на града от морско нападение.

Втори период във Флоренция

Непосредствено след завръщането си във Флоренция, Леонардо да Винчи се установява в сервитския манастир Сантисима Анунциата. Монасите му предоставят жилище и ателие, в което той рисува скицата „Богородица и Младенеца със света Ана и свети Йоан Кръстител“. Тя предизвиква такова възхищение, че „мъже и жени, млади и стари“ се стичат да я видят, „като че ли присъстват на голям празник“.

Но по това време във Флоренция на власт са заможни семейства, противници на Медичите. Леонардо се чувства чужд в тази среда. Той усилено се занимава с геометрия и математически експерименти, почти се откъсва от живописта. Скоро разбира, че трудно ще намери реализация на големите си технически замисли. Вероятно с това се обяснява постъпването му на служба при Чезаре Борджия - херцог на Валентинуа и незаконен син на папа Александър VI.

Като военен инженер Леонардо пътува заедно със свитата на херцога при обиколките му из Италия. Възложено му е да огледа крепостите и укрепленията и „да направи в тях промени и преобразования, каквито той сметне за необходими“. През този период Леонардо съставя редица карти. Те са създадени на първо място със стратегически цели, но на практика се оказват документи с голямо научно значение: наблюдателността на учения и геният на художника тук се сливат в едно органично цяло.

Службата при Чезаре Борджия е сравнително кратка и Леонардо се завръща във Флоренция на 5 март 1503 г.

На 18 октомври 1503 г. Леонардо отново се присъединява към гилдията на художниците и през следващите две години рисува големия стенопис „Битката при Ангиари“ в Синьорията, в съседство с правения по същото време от Микеланджело стенопис „Битката при Кашина“. През 1504 г. участва в комисията, която премества против желанието на автора скулптурата „Давид“ на Микеланджело.

Конструкторските замисли в областта на авиацията, които вълнуват Леонардо през целия му живот, не го напускат и след като се завръща във Флоренция. Към 1505 г. се отнася т. нар. „кодекс на полета на птиците“, който съдържа указание, че Леонардо замислял да извърши първия полет от Монте Чечери около Фиедоле. Особено го интересува по онова време въпросът за реенето във въздуха без размахване на криле и за използването в този случай на силата на вятъра.

Втори период в Милано

Вторият милански период в живота на Леонардо да Винчи е по покана на френския наместник Шарл д'Амброаз и обхваща времето от лятото на 1506 г. до есента на 1513 г. По това време той вече е прочут живописец.

През 1512 г. французите са изгонени от Милано и през есента на следващата година Леонардо напуска града и заедно с учениците си се отправя към Рим.

Рим

Престоят на да Винчи в Рим е свързан предимно с разочарования. Възрастният учен е принуден да преустанови анатомичните си занимания, тъй като те дават повод за клеветнически доноси. Директорът на болницата прекратява достъпа му до труповете и му забранява да прави дисекции.

Въпреки несполуките, около 1514-1515 г. Леонардо създава шедьовърът „Мона Лиза“. Художникът вече е на 63 години, сам и без поддръжка.

Последни години във Франция

През 1516 г. Леонардо напуска Италия и по покана на френския крал Франсоа I се преселва във Франция. Пристига като прочут художник, като „божествения“ Леонардо. Той става законодател на модата в кралския двор. Отново подготвя пищни тържества. В качеството си на архитект прави проект за новия дворец на краля. Въпреки че е с парализирана дясна ръка, продължава да работи до края на живота си.

За отбелязване е, че в живота на Леонардо не присъстват жени. През целия си живот той се обгражда с красиви младежи, а творбите му са пропити от дълбоко преклонение пред мъжката красота. В контраст на това няма данни да е бил интимен, включително в близки приятелски отношения, с която и да е жена. Небрежността му към жените е очевидна и в изобилието му от студии на мъжкото голо тяло, в контраст на такива за женското, малко от които изследват форми от врата на долу, а там, където са изобразени интимните части на тялото, те са неточни и разкривени. Само век след смъртта на Леонардо е признато, че отношенията му към младите мъже имат сексуален характер.

Леонардо да Винчи умира на 2 май 1519 г. в Кло Люсе. Съгласно неговото завещание, ковчегът му е следван от процесия от 60 просяци. Погребан е в параклиса „Свети Юбер“ в кралския замък в Амбоаз.

По материали в интернет

П.И.Чайковский

Петр Ильич Чайковский (1840-1893)

Няма човек, който да не е чувал това име и да не го свързва с поне някои от ярките му творби – балетите „Лебедово езеро”, „Лешникотрошачката” и „Спящата красавица”, темите от увертюрата „Ромео и Жулиета” и от Първия клавирен концерт, както оперите „Евгени Онегин”, „Дама Пика”, симфониите му…

Познат е с романтичната си, емоционална и нежна музика, считан за един от най-големите композитори от епохата на Романтизма и най-известният композитор в руската класическа музика. Бил е освен това диригент, преподавател и като цяло открояваща се музикална личност. Самият руски император Александър III му отпуска три хиляди рубли като вид признание за неговия талант и културна дейност. В зряла възраст Чайковски вижда и дирижира собствените си произведения в Болшой театър, славата и признанието не са му липсвали.

Но зад тази бляскава фасада се крие един драматичен живот – неувереност, терзания, емоционални изтъпления в различни крайности, омраза и любов, стремеж към идеалите на хуманизма и огромни човешки разочарования. Всичките му произведения са пропити с биографични препратки. Дори на пръв поглед да няма връзка, впоследствие стават ясни причините за наличието на едно или друго в тях. В различни документи се изясняват обстоятелствата за съчиняването на всяка една голяма творба.

Въпреки това личността му остава все така неизвестна на масата. Хората, които не се интересуват от класическата музика, имат съвсем бегла и в повечето случаи погрешна представа за този композитор. Повечето информация открито идеализира Чайковски като композитор, явно пренебрегва някои биографични факти от неговия живот, изкривява онова, което е запазено като свидетелство за личността му и в крайна сметка създава различно от действителното, но достатъчно приемливо лице. Историческата отдалеченост обаче и погрешните представи могат да се преодолеят с множеството документи, които са ни останали.

Пьотр Илич Чайковски е роден на 27 април/7 май 1840 година в селище към Камско-Воткинския завод, Вятска губерния (днес град Воткинск, Удмуртия). Баща му, Илья Петрович Чайковский (1795-1880) е бил инженер от украински произход, директор на завода. Майка му се е казвала Александра Андреевна Ассиер с далечно френско родословие. Чайковски е изпитвал особена привързаност към нея. Заедно с него са живяли доведената му сестра Зинаида, по-големия брат – Николай и по-малките – Александра, Иполит и двамата близнаци Модест и Анатолий.

Родителите му обичали музиката, майка му е свирила на пиано и е пеела. Притежавали са механичен орган – оркестрина, на която за пръв път Чайковски чува изпъление на Моцартовия „Дон Жуан”. Това разбира се довежда до желанието му да свири на пиано и още тогава се проявявал таланта му.

През 1849 година обаче семейството се мести в град Алапаевск, а на следващата в Санкт-Петербург. Чувствайки не достатъчно добрия си социален статус и произход, родителите на Чайковски изпращат сина си да учи в Императоското правно училище, за да има доходоносна професия.

В пансиона, където той живее и учи, не престава да се занимава с музика, която им преподават факултативно. Момчето трудно преживява раздялата със семейството си, а през 1850 година майка му се разболява от холера и умира. Смъртта й силно се запечатва в съзнанието му.

След завършването на училището получава служба в Прокуратурата. Паралелно с работата започва да посещава уроци в Санкт-Петербургската консерватория (тогава все още не е била организирана като такава), а впоследстие се отказва от държавния си чин и се премества в Московската консерватория.

В Москва Чайковски има досег с групата руски композитори, от т.н. “Магучая кучка” сред които Римски-Корсаков и Балакирев, отдадени на националистическите си страсти и създаващи „руска” музика. Сред тях обаче Чайковски седи твърде космополитен и бива отстранен, понеже „не е достатъчно руски”. В консервативните среди качествата и начина му на мислене изведнъж го открояват от масата.

Самият той е привлечен от западните композитори, особено от музиката на Моцарт, към която изпитва особен афинитет. Има интерес и към френските композитори Бизе и Сен-Санс, от които черпи доста свобода в музикалния изказ и типично френски маниер. Обвиненията срещу Чайковски, че не пише „достатъчно” по руски тертип обаче са безпочвени. В неговата музика почти без никаква обработка се пренасят известни руски народни мотиви, самата постройка и всичко свидетелства за неизбежната и в същото време естетически издържаната съпричастност към руската музикална мисъл. Като оценка за творчеството на Чайковски, след време Стравински признава, че музиката, „която може да се покаже на всеки като не напълно руска, във всеки случай е дори по-руска от онази музика, която отдавна има етикет за руски колорит.” И наистина е така – възприемането на националното не само и единствено използвайки руските музикални традици, отварят възможността за още по-дълбокото му изобразяване. Тази линия следват едни от най-великите руски композитори от следващите епохи – Рахманинов, Скрябин, че дори и Шостакович.

В началото на музикалната си кариера Чайковски е срещал не малко негативизъм и неразбиране. Самият той се е поддавал на провокациите от страна на други музиканти и като цяло от заобикалящите го хора, като прави не малко грешки и в личен план.

Чайковски е водил доста голяма кореспондеция с около 600 души, а в същото време се е стремял към самота и спокойствие. Контактувал е с членовете на семейството си и е бил силно привързан към тях. Същевременно се е отнасял с пренебрежение и насмешка към собствения си произход и към възприемането на класите. Интересувал се е от индивидуалността на отделния човек, имал е изключителни хуманни и демократични възгледи, с които е бил считан за „съмнителен” либерал в монархическото общество.

Имал е тясна връзка с Надежда Филаретовна фон Мекк – богата вдовица с няколко деца. По нейно, а вероятно и по общо желание техните отношения са се изразявали единствено в 14 годишна изключетелно съдържателна и сериозна кореспонденция. С нейната финансова помощ той има възможност да се посвети на творчеството, без да бъде постоянно ангажиран в консерваторията. Паралелно с това в други писма е бил не особено справедлив и честен спрямо нея, явно желаейки да се откъсне от зависимостта, каквато е чувствал от нея.

Една от най-големите му грешки вероятно е връзката му с младата с повече от 20 години Антонина Ивановна Милюкова, с която се опитва да направи опит да създаде семейство. Бракът помежду им, сключен през 1877 година, продължава едва девет месеца, достигайки най-критичния за Чайковски момент, когато прави опит за самоубийство. Тогава брат му му оказва помощ и го отвежда в Санкт-Петербург, където Пьорт преживява нервен срив.

Искрената необходимост да отгледа свои деца, желанието му и стремежът му да създаде семеен уют, са били обречени на неуспех. Затова пък известни са били отношенията му с И.И.Котек, С.Киреев, К.С.Шиловский, В.С.Шиловский… Запазени са писмата им и множеството общи снимки, от които стават ясни дългогодишните им взаимоотношения и тайните им разочарования. Остават съхранени свидетелствата за увлечението му към младата певица Д.Арто, едва не преминало в обвързване, увлечение, което намира отражение в създаването на вокалния цикъл върху френски автори. В по-късен етап по поръчка пише клавирни пиеси, в които темите пряко изразяват дълбокото сътресение от самоубийството на неговия млад приятел Зак…

Начинът му на живот е бил сравнително екстравагантен за тогавашното общество. По всяка вероятност Чайковски е осъзнавал това и е правил опити да се прикрие от чуждото неразбиране. Поредицата от трагични събития в живота му го подтикват да посегне и към чашата. Самият той в тази връзка споделя – „Казват, че злоупотребата с алкохола е нещо вредно. Но аз съм болен човек, пълен с неврози, и затова не мога без алкохолната отрова.”

През 1890 година неговата далечна приятелка Надежда Филаретовна фон Мекк преустановява кореспонденцията. Самата тя се оказва на ръба на финансовия банкрут и престава да отговаря на писмата му. Това е поредното сътресение за Чайковски. Той остава в тъмнината на незнанието за неговата Надя, която тайно страда от психическо разтройство. Друга версия на този разрив в отношенията между двамата е вероятно отдръпването на Надежда, понеже е разбрала за личния живот на Чайковски. Според тази версия тя вероятно е планирала да ожени една от дъщерите си за него, тъй като по същото време се стараела да свърже друга своя дъщеря с Клод Дебюси, който живее по това време в Русия и е бил учител по музика в семейството й.

Каквито и да са причините за събитието, то явно подтиква Чайковски да замине на следващата година за Ню Йорк. Вероятно пътуването е било израз на желанието му да избяга от всички съсипали го събития. Същевремено в онзи момент той се е радвал на доста широка известност в световните музикални среди.

В Америка Чайковски вижда съвсем различен свят и силно се впечатлява, в същото време обаче запазва трезвеното си мислене и не се отдава на инфантилно въодушевление. „Наслаждавах се на всичко това, като човек, който седи на масата с чудесни ястия, но напълно лишен от апетит.” Той се връща скоро и продължава да пише онази симфония, която впоследствие нарича „Патетична”

Някои от събитията в живота на композитора намират буквално музикално отражение, пример за което е Четвъртата му симфония. Тя е изключително запомняща се, емоционална, ярка и драматична. Но все още не е достигнат онзи връх на трагизма, към който творческото му развитие се е насочило. Това развитие е свързано с дългото писане на симфонията му, наречена в началото „Животът”, където във всяка от четирите части композиторът възнамерява да опише с образните средства на музикалната естетика собствения си живот от начало до край. Така се стига до пълното оформяне на последната му Шеста симфония – „Патетична”. В нея той изобразява действително целия си живот и в нейните части може да се проследи и самия му житейски път – възходите и паденията, надеждата и отчаянието, любовта и омразата. Ала всичко това сочи към един неизбежен и като че ли пророчески край.

Симфонията е един от най-ярките му шедьоври, завършена през последната година от живота на композитора. Една седмица след премиерата на произведението в Санкт-Петербург, концерт на който той сам дирижира оркестъра, Чайковски умира. Годината е 1893. Все още остава не напълно изяснена причината за неговата кончина. Някои считат, че се е разболял от холера при пиенето на замърсена вода. Други считат, че са го отровили, вероятно опасявайки се от разпространение на слуховете за неговата хомосексуалност, в които се споменават и известни лица от аристокрацията. Трети са склонни да вярват, че Чайковски сам се е отровил, седмица след изпълнението на Шестата си симфония, като своеобразно прощално и биографично обръщение към света. Каквато и да е истината обаче, смъртта на композитора има силен отглас в обществото и впоследствие много от неговите ученици и близки правят опити да запазят всичко, което той е създал…

На 25 октомври/6 ноември 1893 година в Санкт-Петербург Чайковски е погребан в Александро-Невската лавра.

Музикално творчеството на Чайковски може да се опише по следния начин. Характерна е постоянната динамична градация, типична за цялата руска музикална мисъл. Дори когато емоцията е напълно негативна и разрушителна, градацията й е налице. Повторението на едни и същи теми в различни тоналности и вариации създават усещането за неизбежносттта на житейския ход, така изразено чрез музикалната композиторска мисъл. Чайковски разбира се не остава вън от роматичната традиция, в която човешките крайности стават основен обект и същевременно субект във всички посоки. Търсещата личност, желанието за постигане на абстрактни, но и достатъчно красиви идеали, издигането на индивида към себепостигането и себеусъвършенстването, болезнената нужда и преживяването на любовта.

Чайковски може да бъде считан и за своеобразно отражение на цялата историческа епоха, а произведенията му притежават освен дълбоко лично значение, също така изразяват търсенията и стремежите на отделната личност в човешкото общество. Така въпреки цялото значение, което днес отдаваме на един велик композитор, трябва да помним човека, за когото музиката е била израз на целия му живот.

Кропотко

 

 

Франсиско Гоя

Франсиско Гоя
(1746-1828)

Франсиско Гоя 

Франсиско Хосе де Гоя и Лусиентес (Francisco Jose de Goya y Lucientes) е испански живописец и график, дворцов художник на Испанската корона. Смята се едновременно за последния от старите майстори и първия от модерните.

Роден е на 30 март 1746 година в малкото селце Фуендетодес, в испанската провинция Арагон. Баща му, Хосе Гоя, е позлатвач на икони, но се занимава със селска работа. Майка му, Грасия Лусиендес, е с аристократичен произход. По-голямата част от детството и юношеството си Франсиско прекарва в Сарагоса. Като дете не проявява дарованието си на велик художник, но бъдещата му професионална кариера се развива успешно. Първоначално създава гоблени за кралския двор, а след това става член на престижната Академия Сан Фердинандо в Мадрид. Назначен е за главен придворен художник и остава на този пост до 1792 година.

На 46-годишна възраст Франсиско Гоя внезапно е поразен от болест, причинена от неизяснени причини. За известен период от време е бил сляп и почти напълно парализиран. Чувствал е ужзсна слабост и е имал шум в ушите. Предполага се, че симптомите са били признак на сифилис. Възстановява се след една година, но остава глух.

През 1795 година Франсиско Гоя е избран за художествен директор на Академията Сан Фернандо, но поради своята глухота не успява да се справя с отговорностите си и се отказва от поста. Съгласява се да стане почетен директор.

Независимо от бушуващите в Испания политически страсти по време на Френската окупация и след нея (1808-1814), Гоя запазва длъжността си на придворен художник. Той успява да избегне гнева на Инквизицията, бъпреки че е автор на поредица от чувствени картини, официално обявени за непристойни. През 1824 година отива в Бордо, за да се спаси от преследване в родината си.

Жени се за Жозефа, красива блондинка, която се отличавала със своята простота и откровеност. Още когато я вижда за първи път Гоя я харесва много и я съблазнява. Когато се женят, тя е била бременна в петия месец (1775). Първият им син, Хавиер, се ражда няколко месеца по-късно. Той е единственото им дете, което оцелява.

Благодарение на връзките на брата на Жозефина, Гоя получава постоянна работа в кралската фабрика за производство на гоблени. Известно време след това започва да се среща с придворните аристократи. Влязъл в тези среди, почти забравя за съществуването на съпругата си.

Най-желаната от всички придворни дами била двадесетгодишната херцогиня Алба, която от седем години била съпруга на маркиз Вилафранка. Когато я вижда за първи път, Гоя се влюбва в нея и изгаря от желание да се запознае с нея заради изключителната й красота. През 1796 година съпругът й умира и херцогинята отива в Андалузия, за да скърби за загубата на съпруга си, но взема със себе си и Гоя. Когато се връщат в Мадрид, за известно време тя изоставя Гоя и живее с генерал-лейтенант Дон Антонио Корнелии. Наранен и уязвен, Гоя създава три картини, изобразяващи лекомислието на Алба, като на една от тях тя е представена с две лица. Три години по-късно двамата подновяват връзката си и Алба започва да позира за много от неговите произведения.

През 1802 година съвсем неочаквано Алба умира, а десет години след нея – и Жозефина. Синът на Гоя се жени за дъщерята на богат търговец и отива да живее самостоятелно, така че художникът остава съвсем сам. Напуска Мадрид и се установява в едно селище близо до река Мансанарес. Запознава се с младата Леокадия де Вайс, която е съпруга на бизнесмена Исидро Вайс. Но след като тя изневерява на съпруга си с 68-годишния Гоя, се развеждат. През 1814 от връзката й с художника се ражда дъщеря им Розарита. Гоя обожава малкото момиченце и го научава да рисува, с надеждата да поеме неговия път. Десет години по-късно, опасявайки се от преследвания от страна на новото испанско правителство, Гоя и неговото семейство емигрират във Франция. Установяват се в Бордо. Въпреки честите спорове мвджу Гоя и Леокадия, тя го заобикаля с грижи и внимание. През последните месеци от живота си Франсиско Гоя провежда дълги разходки и понякога рисува.

Франсиско Гоя умира на 16 април 1828 година в Бордо, Франция.

Пол Верлен 1844 - 1896

Пол Верлен, френски поет, е роден в гр. Метц, Северна Франция, на 30.03.1844 г. в семейството на капитан от инженерните войски. Семейството му се установява в парижкото предградие Батиньол през 1851 г. Верлен завършва средно образование; през 1862 г. става бакалавър по словесност, учи право, но не го завършва (1864). През 1866 година издава първата си книга „Сатурнически поеми“ (издател Алфонс Лемер), а през 1869 при същия издател публикува „Галантните празници”. Жени се за Матилд Моте на 11.08.1870 година, с която живее до 1872-3 г. Същата 1870 (в продажба от 1872) отпечатва пак при Лемер сборника си “Добрата песен”, посветен на Матилда. През 1871 г. в Париж идва по негова покана Артюр Рембо, с когото две години живеят авантюристично – до 10 юли 1873 година: тогава Верлен прострелва Рембо, за което прекарва 18 месеца в затвора по присъда на Брюкселския съд. Книгата му „Романси без думи” излиза през 1874, същата година жена му получава развод, официално оформен през 1885. След това Верлен преподава френски в основно училище в английското градче Стикни, връща се във Франция и преподава в колеж в градчето Ретел през 1877-1879 год. Следва ново пътуване до Англия, неудачен проект за ферма и публикуване на книгата с християнски стихове “Мъдрост” (1880). Връща се във Франция (1882). Широка известност му носи книгата с есета “Прокълнатите поети” (1884; второ издание – 1888), в които пише за творчеството на Рембо, Маларме и Корбиер; Марселина Деборд-Валмор, Огюст Вилие де Лил-Адан и на самия Верлен. През ноември същата година поетът издава сборника си “Някога и неотдавна”. В издателството на Леон Вание излиза прозата на Верлен “Спомени на вдовеца” и “Луиза Льоклерк” (1886). Лирическите книги “Любов”, “Паралелно”, “Посвещения”, “Щастие”, “Песни за нея” се появяват съответно през 1888, 1889, 1890, 1891, 1892. През 1891 е отпечатана пиесата му “Едни и други”, а автобиографичната му проза “Моите болници” – през 1892 и “Моите затвори” – 1893. Изнася беседи върху съвременната френска поезия в Холандия (1892), в Белгия и Англия (1893). През 1893 се появява сборниците му “Елегии”, “Оди в нейна чест” и книгата “Две седмици в Холандия”, отказано му е място във Френската академия. През 1894 е избран за „Принц на поезията“ на мястото на починалия Шарл Льоконт дьо Лил, поставена е пиесата му “Мадам Обен” в кафе “Прокоп” и е издадена книгата му “Епиграми”. 1895 – изд. “Краят на века” публикува книгата му “Изповед”. Велен умира след християнска изповед (7 януари) в Париж на 8 януари 1896 година. Погребан на Батиньолското гробище в Париж. С.г. излизат сборниците му “Плът” и “Инвективи”. След смъртта му са публикувани “Пътешествие на французин из Франция” (1907), “Библио-сонети” (1913) и др. На български е превеждан от Гео Милев, Георги Михайлов, Пенчо Симов, Кирил Кадийски, Борис Илиев.

ПРИМИРЕНИЕ

През детството сънувах Кохинор,
разкош персийски, пищни папски зали,
Сарданапали, Хелиогабали!

Под златен свод лежах с премрежен взор,
с ухание и музика ленива
харемът – рай наяве! – ме опива.

Сърцето пак пламти, но с тиха жар:
разбрах, в живота правила си има,
не може вече да си луд за трима...
И все пак не успях да стана стар!

Не търся във възвишеното чар
и баста на преструвките и грима!
Не мога да търпя неточна рима,
красавица и пресметлив другар.


NEVERMORE

О, спомен, спомен, пак ли ме преследваш? Есен.
Лъчите стинат и под купола небесен
лети самотен дрозд, а из леса понесен
ветрецът листите отвява с жална песен.

Вървяхме двама – то бе дивен сън почти! –
с коси развени и отнесени мечти,
и най-внезапно чух гласът є да звънти:
"Най-хубавия ден не си ли спомняш ти?"

О, този ангелски, неземно-сладък глас,
като че сребърна камбанка звън разлива...
И бялата ръка целунах нежно аз.

Ах, колко дъхави са първите цветя
и колко трели – щом с усмивка боязлива
за свойто първо "да" отвори устни тя.


СЛЕД ТРИ ГОДИНИ

Вратата скръцва и прекрачвам тоя праг,
и ето ме в света на старата градина:
възлиза слънцето във висината синя
и с влажни искри пак обсипва всеки злак.

Все същото е тук – тунелът тъне в мрак
под дивата лоза... Столове от върбина.
И трепетликата пак страда без причина,
и сълзи сребърни фонтанът рони пак.

Потръпват розите наоколо от хлад
и носи се ветрец над лилиите горди,
и чучулигите разливат пак акорди.

А статуята на самотната Веледа
мълчи и гипсът є се рони като град –
в тревата, сред дъха на резедата бледа.


ЖЕЛАНИЕ

О, първите жени! Любовните тегла!
Цъфтяща плът, лазур в очите, къдри – злато
и онзи изблик плах на чувство непознато,
и ласки, сред дъха на младите тела!

Далече са, уви, далече пиршествата
невинни! Пролетта! – тя само би могла
да ги спаси от мен, от зимната мъгла
на мойта черна скръб, погнуса и отврата!

И ето, сам съм днес, без капка вяра в мен,
посърнал, блед и сам, от старец по-студен,
като сирак, лишен и от сестра любима...

О, ти, жена с очи, в които се чете
любов, ти, мургава и мъдра, несмутима,
ела и целуни ме – сякаш съм дете!


МОЯТ СЪКРОВЕН СЪН

Замайващ странен сън сънувам често аз:
обичам и с любов на мен ми се отвръща,
различна винаги и пак една и съща,
обича ме жена и вярва в мойта страст.

А щом ми вярва тя, – уви! – над мене власт,
над моето сърце тя има – власт могъща!
И с бликнали сълзи в прохлада тя превръща
потта по челото ми, бледо от екстаз.

Дали е руса тя, или пък кестенява –
не знам! А името? Как сладостно звучи,
подобно имена, потънали в забрава.

Очи на статуя са нейните очи
и отглас тих гласът є в тъмното не е ли –
на скьпи гласове, отдавна занемели?...

Гласът на Испания

„Идвам от Испания, испанка съм, родена съм в Испания и тук ще умра” – пее Монсерат Кабайе. Ако до 1987 г. по света е имало хора, които да не знаят името й, то след тази година може да се твърди, че тя е една от най-популярните певици. Защо? Защото тогава се появи „Барселона” – абсолютният хит на Монсерат Кабайе и Фреди Меркюри, обичан и от ценителите на операта, и от рок маняците.Откакто е на сцената за 40 години Кабайе е играла в над 3 800 представления. Критиците я наричат „несравнимата”. Огромният й репертоар включва творби от барока до веризма, белкантото, Вагнер, романтизма, сарсуелите, безброй песни и много дуети с едни от най-известните попизпълнители. Тя е сред най-издаваните певици в наше време.Ето какво си спомня певицата: „Фреди Меркюри беше влюбен в операта и почти не пропускаше спектакъл. След поредната премиера нахълтваше ентусиазиран в гримьорните и ни целуваше всички поред. И когато през 1987 г. трябваше да подготви концерт и албум за предстоящата олимпиада, не се поколеба да ме покани за съвместна работа. Така се роди хитът „Барселона”. Идеята му беше да направим нещо, което да стане химн на младежите. И наистина се получи.” Тази песен е изпълнена и през 1992 г. на Летните олимпийски игри в Барселона. „Извън сцената Фреди беше изключително внимателен и обикновен. Не се държеше надменно, въобще не се изживяваше като звезда, какъвто всъщност беше.”Като следствие от срещата й с Фреди е албумът с дуети с едни от най-популярните попизпълнители от 1997 г. Friends for Life – Брус Дикинсън, Стив Лий, Вангелис. Две години по-рано Вангелис и Кабайе работят за музиката за филма „Ел Греко” посветен на прочутия художник.Иначе биографията на певицата може да се събере в няколко изречения: Родена е в Барселона на 4 април 1933 г. Там завършва Консерваторията в класа на Еухения Кемени. Дебютира на оперната сцена в Базел с ролята на Мими от операта „Бохеми”. Годината е 1957. Един сезон е в състава на театъра в Бремен, където натрупва репертоар и опит. През 1962 се завръща в Барселона и дебютира в театър „Лисео” в „Арабела” от Рихард Щраус. На 3 януари 2012 тя отпразнува 50 годни на сцената на този театър.За онези първи години на учене Монсерат си спомня: „Това беше през 1952 г. Бях на концерт на Кирстен Флагщад. Беше нещо, което никога няма да забравя. Тогава моята учителка Еухениа Кемени ми каза, че не трябва да се сравнявам с нея. Това е една от най-изключителните певици и че това, което трябва да направя аз, е да изчакам докато стана на 25 години и да завърша вокалното си обучение, за да може гласът ми да се разгърне изцяло…”Точно това и прави младата Кабайе. Изчаква звездния си миг. Той настъпва през 1965 г., когато младата певица получава предложение да замести своя колежка в не тъй често поставяната опера „Лукреция Борджия” на Доницети. Това се случва на сцената на Карнеги хол, Ню Йорк.Белкантовите роли остават нейна запазена марка, но освен това тя е пяла в почти всички опери на Вагнер. „Пях Ирена в „Риенци”, Сента от „Летящият Холандец”, Елза от „Лоенгрин”, Елизабет и Венера от „Танхойзер”, дебютирах в Скалата като едно от момичетата цветя на „Парсифал”, Зиглинда от „Валкюра”, Гудрун и Брунхилда от „Залезът на боговете” и Изолда в „Тристан и Изолда. За да пееш Вагнер трябва да знаеш как, изисква се подготовка и специфична теситура… През 80-те със Зубин Мета записахме диск с Вагнерови арии, който стана много хубав и съдържа най-емоционалните моменти създадени от великия германец” – споделя певицата.Една от специалните й грижи е била да открива нови музиканти или непознати творби от известни композитори: „Наистина това беше важно през цялата ми кариера, затова имам толкова богат репертоар. Исках за откривам опери, които никой не беше изпълнявал, както и непознати композитори, най-вече романтици.” Някои от последните й ангажименти са точно такива, абсолютно непознати творби – през 2002 дебютира като Катрин Арагонска от операта „Хенри VIII” на Сен-Санс, а през 2004 за пръв път изпълни главната роля в „Клеопатра” от Масне.Друга нейна характерна черта е ангажираността й с различни благотворителни каузи – създала е фондация в Барселона за деца, нуждаещи се от подкрепа, участва в акция, подпомагаща парижкия институт „Луи Пастьор”, тя е посланик на добра воля на Юнеско. Монсерат Кабайе е омъжена за тенора Бернабе Марти, дъщеря й Монсарат Марти също е оперна певица, а съвместното им турне преди години възбуди духовете на меломаните, които сякаш останаха малко разочаровани от факта, че дъщерята не притежава огромния талант на майка си.