П.И.Чайковский

Петр Ильич Чайковский (1840-1893)

Няма човек, който да не е чувал това име и да не го свързва с поне някои от ярките му творби – балетите „Лебедово езеро”, „Лешникотрошачката” и „Спящата красавица”, темите от увертюрата „Ромео и Жулиета” и от Първия клавирен концерт, както оперите „Евгени Онегин”, „Дама Пика”, симфониите му…

Познат е с романтичната си, емоционална и нежна музика, считан за един от най-големите композитори от епохата на Романтизма и най-известният композитор в руската класическа музика. Бил е освен това диригент, преподавател и като цяло открояваща се музикална личност. Самият руски император Александър III му отпуска три хиляди рубли като вид признание за неговия талант и културна дейност. В зряла възраст Чайковски вижда и дирижира собствените си произведения в Болшой театър, славата и признанието не са му липсвали.

Но зад тази бляскава фасада се крие един драматичен живот – неувереност, терзания, емоционални изтъпления в различни крайности, омраза и любов, стремеж към идеалите на хуманизма и огромни човешки разочарования. Всичките му произведения са пропити с биографични препратки. Дори на пръв поглед да няма връзка, впоследствие стават ясни причините за наличието на едно или друго в тях. В различни документи се изясняват обстоятелствата за съчиняването на всяка една голяма творба.

Въпреки това личността му остава все така неизвестна на масата. Хората, които не се интересуват от класическата музика, имат съвсем бегла и в повечето случаи погрешна представа за този композитор. Повечето информация открито идеализира Чайковски като композитор, явно пренебрегва някои биографични факти от неговия живот, изкривява онова, което е запазено като свидетелство за личността му и в крайна сметка създава различно от действителното, но достатъчно приемливо лице. Историческата отдалеченост обаче и погрешните представи могат да се преодолеят с множеството документи, които са ни останали.

Пьотр Илич Чайковски е роден на 27 април/7 май 1840 година в селище към Камско-Воткинския завод, Вятска губерния (днес град Воткинск, Удмуртия). Баща му, Илья Петрович Чайковский (1795-1880) е бил инженер от украински произход, директор на завода. Майка му се е казвала Александра Андреевна Ассиер с далечно френско родословие. Чайковски е изпитвал особена привързаност към нея. Заедно с него са живяли доведената му сестра Зинаида, по-големия брат – Николай и по-малките – Александра, Иполит и двамата близнаци Модест и Анатолий.

Родителите му обичали музиката, майка му е свирила на пиано и е пеела. Притежавали са механичен орган – оркестрина, на която за пръв път Чайковски чува изпъление на Моцартовия „Дон Жуан”. Това разбира се довежда до желанието му да свири на пиано и още тогава се проявявал таланта му.

През 1849 година обаче семейството се мести в град Алапаевск, а на следващата в Санкт-Петербург. Чувствайки не достатъчно добрия си социален статус и произход, родителите на Чайковски изпращат сина си да учи в Императоското правно училище, за да има доходоносна професия.

В пансиона, където той живее и учи, не престава да се занимава с музика, която им преподават факултативно. Момчето трудно преживява раздялата със семейството си, а през 1850 година майка му се разболява от холера и умира. Смъртта й силно се запечатва в съзнанието му.

След завършването на училището получава служба в Прокуратурата. Паралелно с работата започва да посещава уроци в Санкт-Петербургската консерватория (тогава все още не е била организирана като такава), а впоследстие се отказва от държавния си чин и се премества в Московската консерватория.

В Москва Чайковски има досег с групата руски композитори, от т.н. “Магучая кучка” сред които Римски-Корсаков и Балакирев, отдадени на националистическите си страсти и създаващи „руска” музика. Сред тях обаче Чайковски седи твърде космополитен и бива отстранен, понеже „не е достатъчно руски”. В консервативните среди качествата и начина му на мислене изведнъж го открояват от масата.

Самият той е привлечен от западните композитори, особено от музиката на Моцарт, към която изпитва особен афинитет. Има интерес и към френските композитори Бизе и Сен-Санс, от които черпи доста свобода в музикалния изказ и типично френски маниер. Обвиненията срещу Чайковски, че не пише „достатъчно” по руски тертип обаче са безпочвени. В неговата музика почти без никаква обработка се пренасят известни руски народни мотиви, самата постройка и всичко свидетелства за неизбежната и в същото време естетически издържаната съпричастност към руската музикална мисъл. Като оценка за творчеството на Чайковски, след време Стравински признава, че музиката, „която може да се покаже на всеки като не напълно руска, във всеки случай е дори по-руска от онази музика, която отдавна има етикет за руски колорит.” И наистина е така – възприемането на националното не само и единствено използвайки руските музикални традици, отварят възможността за още по-дълбокото му изобразяване. Тази линия следват едни от най-великите руски композитори от следващите епохи – Рахманинов, Скрябин, че дори и Шостакович.

В началото на музикалната си кариера Чайковски е срещал не малко негативизъм и неразбиране. Самият той се е поддавал на провокациите от страна на други музиканти и като цяло от заобикалящите го хора, като прави не малко грешки и в личен план.

Чайковски е водил доста голяма кореспондеция с около 600 души, а в същото време се е стремял към самота и спокойствие. Контактувал е с членовете на семейството си и е бил силно привързан към тях. Същевременно се е отнасял с пренебрежение и насмешка към собствения си произход и към възприемането на класите. Интересувал се е от индивидуалността на отделния човек, имал е изключителни хуманни и демократични възгледи, с които е бил считан за „съмнителен” либерал в монархическото общество.

Имал е тясна връзка с Надежда Филаретовна фон Мекк – богата вдовица с няколко деца. По нейно, а вероятно и по общо желание техните отношения са се изразявали единствено в 14 годишна изключетелно съдържателна и сериозна кореспонденция. С нейната финансова помощ той има възможност да се посвети на творчеството, без да бъде постоянно ангажиран в консерваторията. Паралелно с това в други писма е бил не особено справедлив и честен спрямо нея, явно желаейки да се откъсне от зависимостта, каквато е чувствал от нея.

Една от най-големите му грешки вероятно е връзката му с младата с повече от 20 години Антонина Ивановна Милюкова, с която се опитва да направи опит да създаде семейство. Бракът помежду им, сключен през 1877 година, продължава едва девет месеца, достигайки най-критичния за Чайковски момент, когато прави опит за самоубийство. Тогава брат му му оказва помощ и го отвежда в Санкт-Петербург, където Пьорт преживява нервен срив.

Искрената необходимост да отгледа свои деца, желанието му и стремежът му да създаде семеен уют, са били обречени на неуспех. Затова пък известни са били отношенията му с И.И.Котек, С.Киреев, К.С.Шиловский, В.С.Шиловский… Запазени са писмата им и множеството общи снимки, от които стават ясни дългогодишните им взаимоотношения и тайните им разочарования. Остават съхранени свидетелствата за увлечението му към младата певица Д.Арто, едва не преминало в обвързване, увлечение, което намира отражение в създаването на вокалния цикъл върху френски автори. В по-късен етап по поръчка пише клавирни пиеси, в които темите пряко изразяват дълбокото сътресение от самоубийството на неговия млад приятел Зак…

Начинът му на живот е бил сравнително екстравагантен за тогавашното общество. По всяка вероятност Чайковски е осъзнавал това и е правил опити да се прикрие от чуждото неразбиране. Поредицата от трагични събития в живота му го подтикват да посегне и към чашата. Самият той в тази връзка споделя – „Казват, че злоупотребата с алкохола е нещо вредно. Но аз съм болен човек, пълен с неврози, и затова не мога без алкохолната отрова.”

През 1890 година неговата далечна приятелка Надежда Филаретовна фон Мекк преустановява кореспонденцията. Самата тя се оказва на ръба на финансовия банкрут и престава да отговаря на писмата му. Това е поредното сътресение за Чайковски. Той остава в тъмнината на незнанието за неговата Надя, която тайно страда от психическо разтройство. Друга версия на този разрив в отношенията между двамата е вероятно отдръпването на Надежда, понеже е разбрала за личния живот на Чайковски. Според тази версия тя вероятно е планирала да ожени една от дъщерите си за него, тъй като по същото време се стараела да свърже друга своя дъщеря с Клод Дебюси, който живее по това време в Русия и е бил учител по музика в семейството й.

Каквито и да са причините за събитието, то явно подтиква Чайковски да замине на следващата година за Ню Йорк. Вероятно пътуването е било израз на желанието му да избяга от всички съсипали го събития. Същевремено в онзи момент той се е радвал на доста широка известност в световните музикални среди.

В Америка Чайковски вижда съвсем различен свят и силно се впечатлява, в същото време обаче запазва трезвеното си мислене и не се отдава на инфантилно въодушевление. „Наслаждавах се на всичко това, като човек, който седи на масата с чудесни ястия, но напълно лишен от апетит.” Той се връща скоро и продължава да пише онази симфония, която впоследствие нарича „Патетична”

Някои от събитията в живота на композитора намират буквално музикално отражение, пример за което е Четвъртата му симфония. Тя е изключително запомняща се, емоционална, ярка и драматична. Но все още не е достигнат онзи връх на трагизма, към който творческото му развитие се е насочило. Това развитие е свързано с дългото писане на симфонията му, наречена в началото „Животът”, където във всяка от четирите части композиторът възнамерява да опише с образните средства на музикалната естетика собствения си живот от начало до край. Така се стига до пълното оформяне на последната му Шеста симфония – „Патетична”. В нея той изобразява действително целия си живот и в нейните части може да се проследи и самия му житейски път – възходите и паденията, надеждата и отчаянието, любовта и омразата. Ала всичко това сочи към един неизбежен и като че ли пророчески край.

Симфонията е един от най-ярките му шедьоври, завършена през последната година от живота на композитора. Една седмица след премиерата на произведението в Санкт-Петербург, концерт на който той сам дирижира оркестъра, Чайковски умира. Годината е 1893. Все още остава не напълно изяснена причината за неговата кончина. Някои считат, че се е разболял от холера при пиенето на замърсена вода. Други считат, че са го отровили, вероятно опасявайки се от разпространение на слуховете за неговата хомосексуалност, в които се споменават и известни лица от аристокрацията. Трети са склонни да вярват, че Чайковски сам се е отровил, седмица след изпълнението на Шестата си симфония, като своеобразно прощално и биографично обръщение към света. Каквато и да е истината обаче, смъртта на композитора има силен отглас в обществото и впоследствие много от неговите ученици и близки правят опити да запазят всичко, което той е създал…

На 25 октомври/6 ноември 1893 година в Санкт-Петербург Чайковски е погребан в Александро-Невската лавра.

Музикално творчеството на Чайковски може да се опише по следния начин. Характерна е постоянната динамична градация, типична за цялата руска музикална мисъл. Дори когато емоцията е напълно негативна и разрушителна, градацията й е налице. Повторението на едни и същи теми в различни тоналности и вариации създават усещането за неизбежносттта на житейския ход, така изразено чрез музикалната композиторска мисъл. Чайковски разбира се не остава вън от роматичната традиция, в която човешките крайности стават основен обект и същевременно субект във всички посоки. Търсещата личност, желанието за постигане на абстрактни, но и достатъчно красиви идеали, издигането на индивида към себепостигането и себеусъвършенстването, болезнената нужда и преживяването на любовта.

Чайковски може да бъде считан и за своеобразно отражение на цялата историческа епоха, а произведенията му притежават освен дълбоко лично значение, също така изразяват търсенията и стремежите на отделната личност в човешкото общество. Така въпреки цялото значение, което днес отдаваме на един велик композитор, трябва да помним човека, за когото музиката е била израз на целия му живот.

Кропотко

 

 

Франсиско Гоя

Франсиско Гоя
(1746-1828)

Франсиско Гоя 

Франсиско Хосе де Гоя и Лусиентес (Francisco Jose de Goya y Lucientes) е испански живописец и график, дворцов художник на Испанската корона. Смята се едновременно за последния от старите майстори и първия от модерните.

Роден е на 30 март 1746 година в малкото селце Фуендетодес, в испанската провинция Арагон. Баща му, Хосе Гоя, е позлатвач на икони, но се занимава със селска работа. Майка му, Грасия Лусиендес, е с аристократичен произход. По-голямата част от детството и юношеството си Франсиско прекарва в Сарагоса. Като дете не проявява дарованието си на велик художник, но бъдещата му професионална кариера се развива успешно. Първоначално създава гоблени за кралския двор, а след това става член на престижната Академия Сан Фердинандо в Мадрид. Назначен е за главен придворен художник и остава на този пост до 1792 година.

На 46-годишна възраст Франсиско Гоя внезапно е поразен от болест, причинена от неизяснени причини. За известен период от време е бил сляп и почти напълно парализиран. Чувствал е ужзсна слабост и е имал шум в ушите. Предполага се, че симптомите са били признак на сифилис. Възстановява се след една година, но остава глух.

През 1795 година Франсиско Гоя е избран за художествен директор на Академията Сан Фернандо, но поради своята глухота не успява да се справя с отговорностите си и се отказва от поста. Съгласява се да стане почетен директор.

Независимо от бушуващите в Испания политически страсти по време на Френската окупация и след нея (1808-1814), Гоя запазва длъжността си на придворен художник. Той успява да избегне гнева на Инквизицията, бъпреки че е автор на поредица от чувствени картини, официално обявени за непристойни. През 1824 година отива в Бордо, за да се спаси от преследване в родината си.

Жени се за Жозефа, красива блондинка, която се отличавала със своята простота и откровеност. Още когато я вижда за първи път Гоя я харесва много и я съблазнява. Когато се женят, тя е била бременна в петия месец (1775). Първият им син, Хавиер, се ражда няколко месеца по-късно. Той е единственото им дете, което оцелява.

Благодарение на връзките на брата на Жозефина, Гоя получава постоянна работа в кралската фабрика за производство на гоблени. Известно време след това започва да се среща с придворните аристократи. Влязъл в тези среди, почти забравя за съществуването на съпругата си.

Най-желаната от всички придворни дами била двадесетгодишната херцогиня Алба, която от седем години била съпруга на маркиз Вилафранка. Когато я вижда за първи път, Гоя се влюбва в нея и изгаря от желание да се запознае с нея заради изключителната й красота. През 1796 година съпругът й умира и херцогинята отива в Андалузия, за да скърби за загубата на съпруга си, но взема със себе си и Гоя. Когато се връщат в Мадрид, за известно време тя изоставя Гоя и живее с генерал-лейтенант Дон Антонио Корнелии. Наранен и уязвен, Гоя създава три картини, изобразяващи лекомислието на Алба, като на една от тях тя е представена с две лица. Три години по-късно двамата подновяват връзката си и Алба започва да позира за много от неговите произведения.

През 1802 година съвсем неочаквано Алба умира, а десет години след нея – и Жозефина. Синът на Гоя се жени за дъщерята на богат търговец и отива да живее самостоятелно, така че художникът остава съвсем сам. Напуска Мадрид и се установява в едно селище близо до река Мансанарес. Запознава се с младата Леокадия де Вайс, която е съпруга на бизнесмена Исидро Вайс. Но след като тя изневерява на съпруга си с 68-годишния Гоя, се развеждат. През 1814 от връзката й с художника се ражда дъщеря им Розарита. Гоя обожава малкото момиченце и го научава да рисува, с надеждата да поеме неговия път. Десет години по-късно, опасявайки се от преследвания от страна на новото испанско правителство, Гоя и неговото семейство емигрират във Франция. Установяват се в Бордо. Въпреки честите спорове мвджу Гоя и Леокадия, тя го заобикаля с грижи и внимание. През последните месеци от живота си Франсиско Гоя провежда дълги разходки и понякога рисува.

Франсиско Гоя умира на 16 април 1828 година в Бордо, Франция.

Пол Верлен 1844 - 1896

Пол Верлен, френски поет, е роден в гр. Метц, Северна Франция, на 30.03.1844 г. в семейството на капитан от инженерните войски. Семейството му се установява в парижкото предградие Батиньол през 1851 г. Верлен завършва средно образование; през 1862 г. става бакалавър по словесност, учи право, но не го завършва (1864). През 1866 година издава първата си книга „Сатурнически поеми“ (издател Алфонс Лемер), а през 1869 при същия издател публикува „Галантните празници”. Жени се за Матилд Моте на 11.08.1870 година, с която живее до 1872-3 г. Същата 1870 (в продажба от 1872) отпечатва пак при Лемер сборника си “Добрата песен”, посветен на Матилда. През 1871 г. в Париж идва по негова покана Артюр Рембо, с когото две години живеят авантюристично – до 10 юли 1873 година: тогава Верлен прострелва Рембо, за което прекарва 18 месеца в затвора по присъда на Брюкселския съд. Книгата му „Романси без думи” излиза през 1874, същата година жена му получава развод, официално оформен през 1885. След това Верлен преподава френски в основно училище в английското градче Стикни, връща се във Франция и преподава в колеж в градчето Ретел през 1877-1879 год. Следва ново пътуване до Англия, неудачен проект за ферма и публикуване на книгата с християнски стихове “Мъдрост” (1880). Връща се във Франция (1882). Широка известност му носи книгата с есета “Прокълнатите поети” (1884; второ издание – 1888), в които пише за творчеството на Рембо, Маларме и Корбиер; Марселина Деборд-Валмор, Огюст Вилие де Лил-Адан и на самия Верлен. През ноември същата година поетът издава сборника си “Някога и неотдавна”. В издателството на Леон Вание излиза прозата на Верлен “Спомени на вдовеца” и “Луиза Льоклерк” (1886). Лирическите книги “Любов”, “Паралелно”, “Посвещения”, “Щастие”, “Песни за нея” се появяват съответно през 1888, 1889, 1890, 1891, 1892. През 1891 е отпечатана пиесата му “Едни и други”, а автобиографичната му проза “Моите болници” – през 1892 и “Моите затвори” – 1893. Изнася беседи върху съвременната френска поезия в Холандия (1892), в Белгия и Англия (1893). През 1893 се появява сборниците му “Елегии”, “Оди в нейна чест” и книгата “Две седмици в Холандия”, отказано му е място във Френската академия. През 1894 е избран за „Принц на поезията“ на мястото на починалия Шарл Льоконт дьо Лил, поставена е пиесата му “Мадам Обен” в кафе “Прокоп” и е издадена книгата му “Епиграми”. 1895 – изд. “Краят на века” публикува книгата му “Изповед”. Велен умира след християнска изповед (7 януари) в Париж на 8 януари 1896 година. Погребан на Батиньолското гробище в Париж. С.г. излизат сборниците му “Плът” и “Инвективи”. След смъртта му са публикувани “Пътешествие на французин из Франция” (1907), “Библио-сонети” (1913) и др. На български е превеждан от Гео Милев, Георги Михайлов, Пенчо Симов, Кирил Кадийски, Борис Илиев.

ПРИМИРЕНИЕ

През детството сънувах Кохинор,
разкош персийски, пищни папски зали,
Сарданапали, Хелиогабали!

Под златен свод лежах с премрежен взор,
с ухание и музика ленива
харемът – рай наяве! – ме опива.

Сърцето пак пламти, но с тиха жар:
разбрах, в живота правила си има,
не може вече да си луд за трима...
И все пак не успях да стана стар!

Не търся във възвишеното чар
и баста на преструвките и грима!
Не мога да търпя неточна рима,
красавица и пресметлив другар.


NEVERMORE

О, спомен, спомен, пак ли ме преследваш? Есен.
Лъчите стинат и под купола небесен
лети самотен дрозд, а из леса понесен
ветрецът листите отвява с жална песен.

Вървяхме двама – то бе дивен сън почти! –
с коси развени и отнесени мечти,
и най-внезапно чух гласът є да звънти:
"Най-хубавия ден не си ли спомняш ти?"

О, този ангелски, неземно-сладък глас,
като че сребърна камбанка звън разлива...
И бялата ръка целунах нежно аз.

Ах, колко дъхави са първите цветя
и колко трели – щом с усмивка боязлива
за свойто първо "да" отвори устни тя.


СЛЕД ТРИ ГОДИНИ

Вратата скръцва и прекрачвам тоя праг,
и ето ме в света на старата градина:
възлиза слънцето във висината синя
и с влажни искри пак обсипва всеки злак.

Все същото е тук – тунелът тъне в мрак
под дивата лоза... Столове от върбина.
И трепетликата пак страда без причина,
и сълзи сребърни фонтанът рони пак.

Потръпват розите наоколо от хлад
и носи се ветрец над лилиите горди,
и чучулигите разливат пак акорди.

А статуята на самотната Веледа
мълчи и гипсът є се рони като град –
в тревата, сред дъха на резедата бледа.


ЖЕЛАНИЕ

О, първите жени! Любовните тегла!
Цъфтяща плът, лазур в очите, къдри – злато
и онзи изблик плах на чувство непознато,
и ласки, сред дъха на младите тела!

Далече са, уви, далече пиршествата
невинни! Пролетта! – тя само би могла
да ги спаси от мен, от зимната мъгла
на мойта черна скръб, погнуса и отврата!

И ето, сам съм днес, без капка вяра в мен,
посърнал, блед и сам, от старец по-студен,
като сирак, лишен и от сестра любима...

О, ти, жена с очи, в които се чете
любов, ти, мургава и мъдра, несмутима,
ела и целуни ме – сякаш съм дете!


МОЯТ СЪКРОВЕН СЪН

Замайващ странен сън сънувам често аз:
обичам и с любов на мен ми се отвръща,
различна винаги и пак една и съща,
обича ме жена и вярва в мойта страст.

А щом ми вярва тя, – уви! – над мене власт,
над моето сърце тя има – власт могъща!
И с бликнали сълзи в прохлада тя превръща
потта по челото ми, бледо от екстаз.

Дали е руса тя, или пък кестенява –
не знам! А името? Как сладостно звучи,
подобно имена, потънали в забрава.

Очи на статуя са нейните очи
и отглас тих гласът є в тъмното не е ли –
на скьпи гласове, отдавна занемели?...

Гласът на Испания

„Идвам от Испания, испанка съм, родена съм в Испания и тук ще умра” – пее Монсерат Кабайе. Ако до 1987 г. по света е имало хора, които да не знаят името й, то след тази година може да се твърди, че тя е една от най-популярните певици. Защо? Защото тогава се появи „Барселона” – абсолютният хит на Монсерат Кабайе и Фреди Меркюри, обичан и от ценителите на операта, и от рок маняците.Откакто е на сцената за 40 години Кабайе е играла в над 3 800 представления. Критиците я наричат „несравнимата”. Огромният й репертоар включва творби от барока до веризма, белкантото, Вагнер, романтизма, сарсуелите, безброй песни и много дуети с едни от най-известните попизпълнители. Тя е сред най-издаваните певици в наше време.Ето какво си спомня певицата: „Фреди Меркюри беше влюбен в операта и почти не пропускаше спектакъл. След поредната премиера нахълтваше ентусиазиран в гримьорните и ни целуваше всички поред. И когато през 1987 г. трябваше да подготви концерт и албум за предстоящата олимпиада, не се поколеба да ме покани за съвместна работа. Така се роди хитът „Барселона”. Идеята му беше да направим нещо, което да стане химн на младежите. И наистина се получи.” Тази песен е изпълнена и през 1992 г. на Летните олимпийски игри в Барселона. „Извън сцената Фреди беше изключително внимателен и обикновен. Не се държеше надменно, въобще не се изживяваше като звезда, какъвто всъщност беше.”Като следствие от срещата й с Фреди е албумът с дуети с едни от най-популярните попизпълнители от 1997 г. Friends for Life – Брус Дикинсън, Стив Лий, Вангелис. Две години по-рано Вангелис и Кабайе работят за музиката за филма „Ел Греко” посветен на прочутия художник.Иначе биографията на певицата може да се събере в няколко изречения: Родена е в Барселона на 4 април 1933 г. Там завършва Консерваторията в класа на Еухения Кемени. Дебютира на оперната сцена в Базел с ролята на Мими от операта „Бохеми”. Годината е 1957. Един сезон е в състава на театъра в Бремен, където натрупва репертоар и опит. През 1962 се завръща в Барселона и дебютира в театър „Лисео” в „Арабела” от Рихард Щраус. На 3 януари 2012 тя отпразнува 50 годни на сцената на този театър.За онези първи години на учене Монсерат си спомня: „Това беше през 1952 г. Бях на концерт на Кирстен Флагщад. Беше нещо, което никога няма да забравя. Тогава моята учителка Еухениа Кемени ми каза, че не трябва да се сравнявам с нея. Това е една от най-изключителните певици и че това, което трябва да направя аз, е да изчакам докато стана на 25 години и да завърша вокалното си обучение, за да може гласът ми да се разгърне изцяло…”Точно това и прави младата Кабайе. Изчаква звездния си миг. Той настъпва през 1965 г., когато младата певица получава предложение да замести своя колежка в не тъй често поставяната опера „Лукреция Борджия” на Доницети. Това се случва на сцената на Карнеги хол, Ню Йорк.Белкантовите роли остават нейна запазена марка, но освен това тя е пяла в почти всички опери на Вагнер. „Пях Ирена в „Риенци”, Сента от „Летящият Холандец”, Елза от „Лоенгрин”, Елизабет и Венера от „Танхойзер”, дебютирах в Скалата като едно от момичетата цветя на „Парсифал”, Зиглинда от „Валкюра”, Гудрун и Брунхилда от „Залезът на боговете” и Изолда в „Тристан и Изолда. За да пееш Вагнер трябва да знаеш как, изисква се подготовка и специфична теситура… През 80-те със Зубин Мета записахме диск с Вагнерови арии, който стана много хубав и съдържа най-емоционалните моменти създадени от великия германец” – споделя певицата.Една от специалните й грижи е била да открива нови музиканти или непознати творби от известни композитори: „Наистина това беше важно през цялата ми кариера, затова имам толкова богат репертоар. Исках за откривам опери, които никой не беше изпълнявал, както и непознати композитори, най-вече романтици.” Някои от последните й ангажименти са точно такива, абсолютно непознати творби – през 2002 дебютира като Катрин Арагонска от операта „Хенри VIII” на Сен-Санс, а през 2004 за пръв път изпълни главната роля в „Клеопатра” от Масне.Друга нейна характерна черта е ангажираността й с различни благотворителни каузи – създала е фондация в Барселона за деца, нуждаещи се от подкрепа, участва в акция, подпомагаща парижкия институт „Луи Пастьор”, тя е посланик на добра воля на Юнеско. Монсерат Кабайе е омъжена за тенора Бернабе Марти, дъщеря й Монсарат Марти също е оперна певица, а съвместното им турне преди години възбуди духовете на меломаните, които сякаш останаха малко разочаровани от факта, че дъщерята не притежава огромния талант на майка си.

Проф. Дечко Узунов 1899 - 1986

Приживе на Дечко Узунов на мода излезе версията за неговата вечна младост. Тъй като беше най-възрастен от “старците на съвремието”, повтарянията за неувяхващата му творческа жизненост умиляваха публика и обкръжение, предизвикваха съсловна възхита и режисирани реакции относно артистизма, виталността и ненаситната му продуктивност.

Всеобщата безкритичност към изкуството и личността му започна да звучи като сквернословие и ме принуди веднъж с младежко безочие да го включа в списъка на “свещените крави” – група привилегировани художници, негласно обявени за неприкосновени.

Всъщност Дечко Узунов си беше старец по възраст, открай време и подсъзнателно вкопчен в епикурейската философия, от която изтръгваше не само творчески импулси, но и практически поуки за справяне с живота. Несъпротивление на обстоятелствата за него означаваше умение да подмине онези конфликти в обществената действителност, които другиму биха разбили живота. От разговорите ни през последните му години /от 1979 до 1986-та/ се убедих, че той действително е роден художник, тъкмо защото силата на изразните му възможности не беше словото. Лаконично, а не красноречиво, с лекота и разговорно той изричаше разтърсващи истини – за изкуството и за себе си. Като жив човек и органичен художник, Бай Дечко бе изтъкан от такива несъвършенства и компромиси, за които си даваше сметка с присъщата му самоирония. Веднъж изказаха възхищение от рядката му трудоспособност, а той отвърна безцеремонно: “Рисувам, постоянствам, откакто остарях…А преди! Стоя пред статива и с четири очи гледам някой да се обади и да ме покани да изляза…”

Всеизвестно е , обаче, че истината за художника не е неговата истина за себе си, а едва ли версията на изкуствоведа-изследвач, който често има претенцията да олицетвори самосъзнанието на твореца, може да бъде приета за единствена и неотменима. Истината се избистря във времето, което в своя неумолим ход отсява трайното..

Дечко Узунов бе не само дълголетен, но и рядко продуктивен автор, при който обилното наследство не е съпътствано с фатални несполуки и творчески падения. Оказа се, че само в колекцията на дарението, направено от неговите наследници, има над 200 творби на маслената живопис, повечето от които са “оцелели” от естетическа гледна точка, преодолели са изпитателния срок на историята. Наред с известните платна, излагани многократно и популярни сред ценителите /”Автопортрет със светци”, монументалните композиции с “космически” мотиви, показвани в Есенния салон в Париж, образите на светите братя Кирил и Методий и последвалите ги живописни интерпретации с глаголически знаци, етюдно-артистичните голи тела от 40-те години, ранните “декадентски” композиции от мюнхенския период и пр./, пред нас се разкри неосветената страна на един художник чрез напълно неизвестни произведения. Тези творби Дечко Узунов е оставил за себе си, не защото е бил несигурен в художествената им значимост или не е могъл обществено да ги реализира. Това са знакови произведения, опори на една меняща се естетика, която без предрасъдъци и скрупули извежда личният, постоянен път на художника в изкуството, наречен стил. Неизвестните маслени творби на Дечко Узунов проследяват в годините неговия паралелен свят, интимен и неприкосновен. Те са неговите “неоскърбени светове”/заимствам заглавието на стихосбирката на Павел Матев, която Дечко Узунов така ценеше и към която направи едни от най-добрите си илюстрации/.

Отношението към акварела предопределя и възгледа на живописеца за маслената живопис. През 1979 година Дечко Узунов ми каза: “Аз по натура съм повече лирик. Затуй и моят акварел е по-душевен и непосредствен – като изписано любовно писмо…В същото време някак свързвам музиката с живописта. Има някакъв синтез между изобразителното изкуство и музиката – по ритмика, чувствителност, абстрактност – макар таз дума да е “фатална”…”

Четири години по-късно, през 1983-та той лаконично самоопредели характера на маслената си живопис. Говорехме за неговата серия “Олимпийско неспокойствие”, в която вплиташе митологичните образи на Леда, Фрина, кентаврите и безкрилата Нике от Самотраки . Той каза :”…направих сума голи тела с маслени бои, но както стават по акварелите. Искам да получа оная нежност и оная чувствителност, която се съдържа в акварела. Да мога да го направя и в маслената живопис.”

Умението му да изгражда знакови композиции, с пестелива палитра да постигне сложни хармонии, дарбата му да оцени “празния такт”, у някои непосветени създават впечатление за ескизност и недовършеност. Този подход живописецът е култивирал във времето и проследявайки хронологично неговата маслена живопис, се убеждаваме, че той съществува не само в последните му творби. Налице е както в натюрмортите и портретите от 30-те години, така и в интериорната композиция от “Св.Александър Невски”, изобразяваща поклонението пред тленните останки на цар Борис ІІІ, или в по-късните варианти на “Вършитба” от началото на 50-те. Завършеността на едно живописно произведение е проблем, чието разрешение издава опита и културата на вкуса у автора му.

Маслената живопис във фондовете на ателието, наподобява интимния дневник на художника, търсения, експерименти, блестящи образци, които той е оставил за себе си. Разгръщайки ги, ние правим нов, по-различен прочит на художника и човека, разкриващ неговата съкровена същност. Той е неуморим търсач на състояния и форми и неслучайно в годините работи и постоянно се връща към няколко основни теми – голото тяло, националните мотиви, “космическите” композиции, които наричаше “Над земята”, митологичните теми, портретите на хора от неговото обкръжение.

В последните години разказваше:”Да покажа пространството в живописта – това ми е целта…Излизаш от един стар музей – например от Прадо или Амстердам и изведнъж искаш да фиксираш онуй, което си усетил непосредствено…Извикваш старото, за да го видиш по новому…и се получават едни пространства. Като погледнеш старите ми работи, ще видиш, че има връзка със сегашното. С чистотата на “Детски портрет” /притежание на НХГ –б.а./ полека-лека съм тръгнал насам…Трябва да се пазиш да не плесенясаш…,че и кристалната вода като се застои се вмирисва.”

Маслената живопис от различните периоди на творчеството на Дечко Узунов го разкрива като рядък рисувач, владеещ натурата, художник който по естествен път е стигнал до големите обобщения на нефигуративната живопис.Често говореше за педантичните уроци на проф.Петко Клисуров в Рисувалното училище и ги оценяваше с думите :”И благодарение, че беше педант ни научи много строго да рисуваме.” В Мюнхен, той не се застоява в ателието на Карл фон Маар, а обикаля галериите, за да се срещне с голямото изкуство на Рембранд, Тициан, Тинторето и Веласкес. Неизбежно се увлича от модата на времето. От този период в колекцията на ателието е бележитата му творба на самотен мъж, в духа и стилистиката на Едвард Мунх. Но тя ще остане единична в цялостното жизнелюбиво творчество на художника. Дечко Узунов, който със самоирония твърдеше, че е от времето на Щук, Либерман и Хаберман, се среща през 1937 година с модерното изкуство. На изложението в Париж за първи път вижда произведенията на Дюфи, Брак, запознава се с Миро и Пикасо. Потресен е от могъщото звучене на “Гуерника”.

Интересен за изследвача е периодът на творчеството му по времето на т.нар.”социалистически реализъм”. Оказва се, че независимо от темата или въпреки нея, автентичният талант успява да реши своя пластически проблем и от тематична, поръчкова картина да изгради произведение със свой самостоятелен живот и идеологическа необвързаност. В колекцията на ателието са запазени десетки творби от това време, които удостоверяват ,че творческата същност на художника остава неуязвима, стига той да съумее да отвоюва своята духовна автономия. “Важно е как е направена една картина – дали с умисъл или така, спонтанно.” – обичаше да повтаря.

В последните си години Дечко Узунов започна да “шекспиризира”, дълбоко навлезе в драматизма, предизвикан от житейската зависимост на изкуството. Все по-често се вглеждаше в старческия си лик, търсеше отговор на въпроса за преходното и вечното. Той – всепризнатият и уважаван доайен на художническото съсловие, чиято популярност отдавна бе прехвърлила границите на националната култура, бе раздиран от противоречия и тревоги. И в тези свои съмнения той отново показа широките мащаби на своята творческа личност – боязънта му бе колкото за съдбата на изкуството, толкова и за съдбата на света. Сякаш предчувстваше трагизма на последвалите събития и нарисува своята “Тревога”, братоубийствената сцена на “Каин и Авел”. Ескизи на тези произведения са запазени във фонда на ателието.

В последните документирани записи, запазени в личния ми архив, той се пита на глас какво остава от живота :”…нещо предметно, нещо в изкуството и поколението…Туй преходното е много страшна работа! Аз вече взех да се оглеждам – туй дето съм направил ще доживее ли или няма да доживее…Ако едно произведение продължи да живее и след…, то можем да си мечтаем само. Де да можех отдалеч да видя какво съм направил…”

Изкуството на Дечко Узунов “доживя” до днес, съхранявано в десетки галерии в страната, пазено като съкровено богатство във фонда на неговото ателие, дарен на държавата от наследниците му. Маслената живопис в него е показателна за творческия размах и ненаситност на този бележит живописец, който вярваше в силата на изкуството и чиито последни думи бяха : “Ще се издържи и това време, дето иде…”

БИСЕРА ЙОСИФОВА

Йоханес Вермеер ван Делфт 1632 - 1675

Йоханес Вермеер ван Делфт  (Johannes Vermeer van Delft), известен още като Йоханес Вермеер, Вермеер ван Делфт или като Ян Вермеер (Ian Vermeer) е художник, майстор на битовата живопис и жанровия портрет, който наред с Рембранд ван Рейн и Франс Халс днес е смятан за един от най-великите холандски живописци. Особеното в неговото творчество е майсторството му да предава светлината. Доказано е, че е автор на 35 запазени произведения. Рисува предимно жанрови картини и портрети, с изключение на два градски пейзажа.

За живота му се знае малко. Единствените източници на информация са няколко записа и официални документи, както и коментарите от други художници. Точната дата на раждането на Йоханес Вермеер не е известна, но се знае, че е кръстен на 31 октомври 1632 година в протестантската църква в Делфт. Баща му, Рейниер Вермеер е роден в Антверпен. Произхожда от средната класа и е бил предприемач и тъкач на коприна, занимаващ се с продажбата на произведения на изкуството. През 1615 година Рейниер се жени за Дигна, а през 1641 година закупуват един хан, „Мехелен“, който носи наименованието на известната кула в Белгия и е бил разположен близо до централния площад в Делфт. Йоханес е второто дете и единственият син на родителите си. Момчето прекарва целия си живот в своя роден град. След смъртта на своя баща наследява „Мехелен“ и става негов съдържател. Както всички холандски художници о това време, така и Вермеер се занимава с търговията на произведения на изкуството.

Въпреки протестантското си вероизповедание на 20 април 1653 година ЙоханесВермеер се жени за една млада католичка, Катерина Болнес, родена в околностите на Делфт. Нейното семейство не се съгласява момичето да се омъжи, ако преди това Вермеер не приеме римокатолицизма. Бракът им не е щастлив, защото освен религиозните им различия, семейството на Катерина е по-богато от неговото. През 1660 година двойката се премества при майката на Катерина, Мария Тинс, богата вдовица, която живее в католическите квартали на града. Остават е нейния дом до края на живота си, като се възползват от нейната финансова помощ. Имат четиринадесет деца, три от които умират рано.

Не е известно къде и при кого се е обучавал Вермеер. Предполага се, че заниманията му датират от 1647 година и водят началото си от ателието на Карел Фабрициус (ученик на Рамбранд) или първите му уроци са били при Леонаерт Брамер. Върху работата му оказва голямо влияние холандският майстор по живопис Питър де Хох, който през 1652-1661 живее в Делфт. Впоследствие неговият стил намира развитие в картините на Вермеер.

На 29 декември 1653 година Йоханес Вермеер става член на гилдията на Свети Лука. Според условия за членство в организацията е било необходимо май-малко шестгодишно обучение по живопис. От регистрите на гилдията става известно, че първоначално младият художник не е имал финансовата възможност да заплати таксата си за членство, което навежда а мисълта, че е имал сериозни икономически затруднения. С течение на времето положението му се подобрява, тъй като се издига и се утвърждава като художник. Негов покровител става един от най-богатите граждани, Питер ван Ройвен, който купува много от неговите картини. Голяма част от неговите произведения са закупени също от Яков Дисиус. През 1682 година неговата колекция е съдържала около 19 картини на художника. Не е известно дали те са били резултат от конкретни поръчки или клиентът е имал предимство при покупката на готовите произведения.

Поради нахлуването на французите в холандската република, в страната настъпва тежка финансова криза и през периода 1672-1679 търсенето на луксозни стоки спира. Дейността на художниците замира. Вермеер е принуден да продава своите произведения на много ниски цени, но и да прибегне към търсенето на заеми, за да издържа многобройното си семейство. През около 1663-1670 година той е избран за декан на гилдията и така се превръща в неин ръководител.

Вермеер е бил известен експерт по въпросите на изкуството. Така например той е бил един от художниците, които трябвало да установят автентичността на колекция от римски картини, предложени за продажба на Фридрих Вилхелм I. През 1672 година художникът пътува до Хага, за да даде мнението си. Отрича автентичността на произведенията и определя реалната им цена.

През 1675 година Йоханес Вермеер се разболява и няколко дни по-късно, на 15 декември, Вермеер умира в Делфт. След смъртта му неговата съпруга е принудена да се откаже от наследството, за да се разплати с многобройните кредитори. Сравнително краткият живот на Вермеер и необходимостта да се занимава с редица дейности, за да издържа семейството си, както и изключителната му прецизност като художник обясняват малкия брой картини, които оставя.