Теодор Траянов (1882-1945)

Теодор Василев Траянов е роден в Пазарджик на 30.01.1882 г. Завършва Първа мъжка гимназия в София, следва във Физико-математическия факултет на Софийския университет (1899-1900) и в Техническото висше училище във Виена (1901-1908). Доброволец в Балканската и Междусъюзническата война, участник в четата на Христо Чернопеев. Заема различни дипломатически длъжности - Виена (1914-1920), Бреслау (Вроцлав, 1922). След 1923 г. се установява в България и се отдава на литературна дейност. Учител в Първа мъжка гимназия (1926-1933). Умира на 15.01.1945 г. в София. Активен сътрудник на литературния печат. Редактор (заедно с Ив. Радославов и Л. Стоянов) на сп. "Хиперион" (1922-1931). Символист и романтик в поезията си, ревностен следовник на немските философски и литературни традиции, Траянов, заедно с Яворов, е провъзгласен от критиката за родоначалник на символизма в българската поезия. Автор на стихосбирките "Regina mortua" (1909), "Химни и балади" (1912), "Български балади" (1921), "Песен на песните" (1923), "Романтични песни" (1926), "Освободеният човек" (1929), "Декламаториум" (1932), "Пантеон" (1934), "Земя и дух. Кн. 1" (1941). Т. Траянов адаптира на български език произведения за деца, превежда драматургични текстове, пише литературни, театрални и музикални статии и рецензии.

Старинен романс

Безследно глъхне мойта песен,

нечута все от теб,

като молба на скръбна есен

на безконечна степ.

Понесено в нощта трепери

молитвено ела,

то нивга отглас не намери

в студената скала.

Над бездни някъде тъмнеят

далечни върхове,

там бъдни мълнии живеят

и волни ветрове.

Ще звънне гордо мойта лира

в изгубения рай,

под твойта царствена порфира

робиня ще ридай.

Вечерна хармония

Разискрен сетен слънчев лъч изгасна

в море от румена дрезгавина,

отблясък — песен, сякаш скръб неясна,

потъва в необятна висина.

В заслона на тръстиката прибрежна

звезда изплува, тихо се засмя,

последен звук от песен безнадеждна,

заплетен в тишината, занемя.

Към любовта

Лети, не спирай, вихрена любов,

крилете въздух нощен да разпорят,

с надгробен клик на твоя ярък зов

вси земни божества ще отговарят:

лети, не спирай, вихрена любов!

По тез безбройни нощни стъпала

чий саркофаг смъртта всесилна мъкне?

Любов, размахвай пламенни крила,

брегът на ведро утро ще изпъкне,

зад тез безбройни стръмни стъпала!

Смъртта избързай, вихрена любов,

чуй плясъка на ведрите талази!

В ответ на твоя полунощен зов,

виж, някой в мрака бранен стих изряза:

към своя бог, о вихрена любов!

Вълшебен кораб чака те за път,

кръсти го ти с всевечното си име!

И нека смели знамена звънтят

през бурите на вси грядущи химни,

през ужаса на твоя земен път!