Салвадор Дали 1904 - 1989

Салвадор Фелипе Хасинто Дали и Доменеч(Salvador Felipe Jacinto Dali I Domenech) е испански художник, скулптор, режисьор, писател, график, бижутер, дизайнер, един от най-известните представители на сюрреализма. Творческият талант на екстравагантния творец намира израз в много области, което налага сътрудничеството му с всякакъв вид творци.

Салвадор Фелипе Хасинто Дали Доменек и Маркиз дьо Пубол или известниятСалватор Дали е роден 11 май 1904 в град Фигерес, разположен в района на Алт Емпорда в Каталония, близо до френската граница. Той е син на проспериращ адвокат и нотариус. Имал е по-голям брат (роден на 12 октомври 1901), който също се наричал Салвадор, но е починал на 1 август 1903. Когато Салвадор навършва пет години, на гроба на брат му неговите родители му казват, че той е превъплъщение на по-големия си брат. Сестра му Ана Мария е три години по-малка от него.

В детството си Салвадор Дали проявява голяма съобразителност и интелигентност, но в същото време е било много арогантно и неконтролируемо дете. Успявало да получи това, което иска с капризи и симулация, винаги привличайки вниманието и откроявайки се. Многобройните комплекси и фобии (страх от скакалци например) му пречат да се включи в обикновения училищен живот и да създаде нормални приятелски отношения с другите деца. Но както всяко човешко същество, търси емоционален контакт, макар и по свой собствен начин, тъй като Салвадор е странен, ексцентричен и винаги следва своето собствено мнение. В училище се увлича по хазарта. Въпреки че никога не започвал караници без причина, поради своите странности не будел симпатии у съучениците си.

Заниманията му с изобразително изкуство започват в училище. 

От 1914-1918 Салвадор Дали учи в Общинското художествено училище във Фигерес. През 1916 година по време на лятна ваканция в Кадакес със семейството на местния художник Рамон Пикот, Салвадор открива съвременната живопис. Когато започва да създава първите си работи, много близки до кубизма, в действителност Дали не е запознат с движението „кубизъм“. По това време в Мадрид вече има художници, които са се присъединили към движението, но единствената информация той получава от статиите във вестниците и от каталога на Рамон Пикот.

През 1922 година Салвадор Дали се премества в “Резиденцията” (Residencia de Estudiantes), студентско общежитие в Мадрид за надарени млади хора и постъпва в Академията Сан Фернандо. През тези години проявява своята показност. Среща се с Луис Бунюел, Федерико Гарсия Лорка, Педро Гарсия и с увлечение чете произведенията на Фройд. Запознава се с новите тенденции в живописта и се развива, експериментира с методите на кубизма и дадаизма. През 1926 е изгонен от Академията заради арогантното и пренебрежителното си отношение към преподавателите. През същата година за първи път посещава Париж, където се запознава с Пикасо. Опитвайки се да намери своя собствен стил в края на 1920 създава редица произведения, повлияни от Пикасо и Хуан Миро.

През 1924 година все още неизвестният Салвадор Дали за първи път създава илюстрации за една книга. Отнася се за едно издание на каталонски на поемата Les Llers bruixes на неговия приятел и състудент Карлес Фагес де Климент.

През 1926 година малко преди последните си изпити Дали е изгонен Академията, защото заявява, че никой от институцията не е достатъчно компетентен, за да го подложи на изпит. Същата за първи път посещава Париж, където се среща с Пабло Пикасо, към когото храни дълбоко уважение. През следващите години художникът развива свой собствен стил и създава редица произведения, силно повлиян от изкуството на Пикасо и Миро.

Дали е повлиян от различни художествени стилове, вариращи от класическата живопис до екстремни авангардни стилове. Сред влиянията много силни са тези на класическите художници като Рафаел, Бронцино, Франсиско де Зурбаран, Вермеер и Веласкес. Понякога той използва както традиционни, така и модерни техники в отделни работи или в една и съща картина. В Барселона изложбата на творбите му привлича вниманието на публиката, а критиците са разделени на такива, които го приемат с ентусиазъм и на такива, които са доста объркани.

През 1929 Салвадор Дали се среща с среща бъдещата си съпруга Гала (Елена Димитриевна Дяконова), тогава бивша съпруга на поета Пол Елюар. След като се сближава със Салвадор, Гала обаче продължава да се срещне с мъжа си, както и има други връзки с поети и художници, което се считало за нормално в тогавашните бохемски среди. Осъзнавайки, че всъщност е взел жената на свой приятел, Салвадор като “компенсация” му е нарисувал портрет.

През август 1929 година Салвадор Дали се среща със своята муза, вдъхновение и бъдеща жена Гала, чието истинско име е Елена Ивановна Дяконова. Рускинята е с единадесет години по-възрастна от него и по това време и омъжена за поета-сюрреалист Пол Елюар. Също така през тази година той прави няколко изложби и като професионален художник официално се присъединява към сюрреалистичната група на парижкия квартал Монпарнас. От две години, работата му е силно повлияна от сюрреалистичното движение: Сюрреалистите оценяват високо това, което самият Дали нарича параноично-критичен метод за изследване на подсъзнанието за достигане на по-високо ниво на креативност в изкуството.

Дали получава популярност благодарение на своите изложби. През 1929 става част от групата на сюрреалистите, организирана от Андре Бретон. В същото време отношенията с баща му не са добри. Семейството на художника не приема Гала и с това са свързани много конфликти и скандали, а надписът на едно от платната на Дали по повод на майка му води до това, че баща му го проклина и ги изгонва от дома. Провокативните, шокиращи и привидно ужасни постъпки на художника не е винаги трябвало да се приемат буквално и сериозно, тъй като вероятно не е искал да нарани майка си и дори не си представял до какво ще доведе. Вероятно само е искал да изпита поредица от нови чувства и емоции, макар и породени от недостойно действие.

Салвадор и Гала живеят заедно от 1929 година. През 1934 година сключват граждански брак, а през 1958 – католически брак в испанския град Хирона. През същата година той прави и първото си посещение в Съединените щати.

След идването на власт на Франко през 1936 Салвадор Дали влиза в спорове със сюрреалистите, които заемат леви позиции, и това става причина да бъде изгонен от групата. В отговор той заявява и не без основание: “Сюрреализмът – това съм аз”. Салвадор е аполитичен и дори монархическите му възгледи трябва да се разбират сюрреалистично, в случая – несериозно. Самият живот на Дали е бил сюрреалистичен и изказванията му, също както и работите му, са имали много по-дълбок и широк смисъл, отколкото интересите на политическите партии.

На следващата година художникът посещава Италия и е ентусиазиран от произведенията на Ренесанса. В работите му започват да доминират правилните човешки пропорции и други характеристики на академичното изкуство. Но Салвадор Дали не се отдалечава от сюрреализма и картините му остават пълни със сюрреалистични фантазии. По-късно Дали си приписва заслугите за спасението на изкуството от модернистката деградация, с което свързва собственото си име (“Салвадор” на испански означава “Спасител”).

От началото на Втората световна война заедно с Гала отиват в Съединените щати, където живеят от 1940 до 1948. През 1942 Салвадор Дали издава своята автобиография “Тайният живот на Салвадор Дали”. Неговите литературни творби, както и произведенията му на изкуството се радват на търговски успех. За кратко Дали сътрудничи с Уолт Дисни и с режисьора Алфред Хичкок, като опитва таланта си в киното – изкуство, което тогава е било обгърнато от ореола на магия, чудеса и широки възможности.

След завръщането си в Испания Салвадор Дали живее предимно в любимата си Каталония. През 1965 година отново отива в Париж и както преди около 40 години, неговите произведения, изложби и скандално поведение покоряват града. Прави странни късометражни филми и се занимава със сюрреалистична фотография. Във филмите си използва най-вече специални ефекти и необичайни модели на арт-хауса, участва в реклами и не пропуска никаква възможност за самоизява.

Отношенията му с Гала обаче се усложняват още повече. От самото начало на връзката им тя го насърчава да твори, намира купувачи на картините му, убеждава го да твори по-разбираемо за масовата аудитория (на което се дължат значителните промени в неговата живопис в края на 20-те и 30-те години). Когато картините му не се купували, Гала карала Салвадор Дали да разработва продуктови марки, костюми и т.н. Нейният силен и решителен характер е помогнал много на художника, който имал слаба воля, и тя търпеливо се грижи за реда в дома им. От друга страна обаче тя винаги е имала връзки извън брака, поради което често се карали. И ако любовта на Дали е била продиктувана от дива страст и любов, Гала добре си давала сметка, че е омъжена за един гений. През 1968 Дали купува за нея замъка Пубол, в който тя отива да живее живее отделно от съпруга си, който можел да я посещава само с нейното писмено разрешение. През 1981 Дали развива болестта на Паркинсон, а на следващата година Гала умира.

След нейната смърт Дали губи желанието си за живот и изпада в дълбока депресия. Неговите картини са все по-опростени и в тях дълго време доминира мотивът за скръбта. Болестта на Паркинсон също му пречи да рисува. Грижите за болният и луд възрастен човек не били никак лесни за наетите медицински сестри. Предполага се, че прави два неуспешни опита за самоубийство. През 1984 замъкът, в който се намира художникът се запалва и той е откаран в болница с тежки изгаряния, но остава жив. През ноември 1988 година получава атака на сърцето и е приет отново в болницата.

Салвадор Дали умира една година по-късно, на 23 януари, от сърдечен удар.

  

Джордж ГЕРШУИН    1898 - 1937

Джордж Гершуин е един от най-популярните американски композитори. Неговата музика е станала любима за слушателите от целия свят. Привлекателната й сила и до днес — вече няколко десетилетия след неговата смърт — не е намаляла. Произведенията му звучат постоянно на концертните подиуми, в оперните и оперетните театри, в кинозалите, по радиото и телевизията и доставят радост на милиони слушатели. Творбите на Гершуин притежават богата и достъпна мелодичност и са наситени с много емоционалност. Те са изградени върху основата на народната песенност и особено на негърския фолклор. Шостакович, който високо цени изкуството на Гершуин, изтъква, че неговата музика е предназначена „за обикновените хора, за техните радости и скърби, за живота. Затова тя е истински национална…“

Гершуин е роден на 26 септември 1898 г. в Ню Йорк. Произхожда от семейство на дребен търговец. Започва да учи пиано отрано и така се увлича, че неговият баща се принуждава да му вземе учител по теория на музиката. Петнайсетгодишен, Гершуин става професионален музикант: постъпва в една музикална къща, където просвирва на клиентите нотите, които искат да си купят. Така той се запознава с множество танцови мелодии и песни и решава да се насочи към този вид изкуство. Младият композитор започва да пише песни главно под влияние на Ървин Бърлин и Джером Керн, но скоро намира свой музикален език. Постепенно песните му си спечелват широка популярност и неговото име на композитор става известно. Гершуин напуска работата си в магазина и се отдава на усилена творческа дейност.

През 1919 г. той написва първата си оперета. „В осем и половина часа“, която има посредствен успех, но последвалата я „Ла, ла Люсил“ през следващата година му донася истинска, слава. Видният пианист и диригент Пол Уайтмън предлага на Гершуин да напише оркестрово произведение за неговите концерти. Само за три седмици се ражда най-популярната творба на композитора — „Рапсодия в синьо“, изпълнена на 12 февруари 1924 г. под диригентството на Уайтмън и с участието на автора. Успехът е невероятно голям. Оттогава тази бляскава и увличаща творба с оригинално и заинтригуващо название^[35] се смята за класическа в американския джаз. През същата 1924 г. Гершуин създава великолепната оперета „Леди, бъдете добра“ и няколко песни. Следната година донася едно от най-значителните произведения на композитора — Концерт за пиано и оркестър във фа. Това е оригинално и бликащо от жизненост произведение, което разкрива и друга страна на голямото дарование на композитора. След това се редят оперети, песни, клавирни пиеси и мн. др. През 1928 г. Гершуин написва прочутата си симфония-поема „Един американец в Париж“, за която Морис Равел се изказва изключително ласкаво. В поемата са пресъздадени смесените чувства на автора, изпитани по време на посещението му в Париж. „Когато се разхождах по Шан-з-Елизе, аз мислех и за дома си, за реката Хъдзън …“

Наред с оперетите Гершуин започва да пише и филмова музика, която го прави още по-популярен. По това време композиторът не твори само в „леките“ жанрове, той създава и творби като „Кубинска увертюра“, „Втора рапсодия“ и др. В последните години на своя недълъг живот Гершуин написва най-значителното си произведение — операта „Порги и Бес“, която е първата американска национална опера.

Гершуин умира на 11 юни 1937 г. в Ню Йорк

.

 

Карл Мария фон ВЕБЕР       1776–182 

Вебер е един от най-големите представители на немската музика от първата четвърт на миналия век. В неговото творчество се утвърждава немската романтична опера. Той упорито и настойчиво се бори за създаването на национална оперна школа. След немските опери на Моцарт — „Отвличане от сарая“ и „Вълшебната флейта“ — творбите на Вебер са ново постижение в тая насока. Но не само в обогатяването на немското оперно творчество е заслугата на Вебер, а преди всичко в това, че тласка неговото развитие напред по нов, по-широк път. Именно неговите музикално-сценични творби (особено „Вълшебният стрелец“) са основата, върху която се изгражда операта в Германия. Те са всъщност почвата, върху която се появяват и произведенията на Вагнер.

Оперното творчество на Вебер се гради върху традициите на зингшпила. В оперите си композиторът пресъздава различни страни от историята и бита на народа, рисува и приказния свят на мита. Чрез своите високохудожествени и силно въздействуващи произведения Вебер не само утвърждава немското оперно творчество, но и допринася решително за преодоляването на италианските влияния в него. В речта си, произнесена по случай пренасяне тялото на Вебер в Германия през 1844 г., Вагнер дава най-висока оценка на неговото дело. Между другото той казва: „Англия ти отдаде заслуженото. Франция ти се възхищаваше, но само Германия може да те обича истински, защото ти си нейно дело, един хубав ден от нейната история, една гореща капка от нейната кръв, отломък от нейното сърце.“

Карл Мария фон Вебер е роден на 18 ноември 1786 г. в Ойтин. Произхожда от семейство на пътуващи артисти. Той отрано проявява музикалното си дарование, но тъй като семейството му не се задържа дълго на едно място, не успява да получи системно музикално образование. Вебер сменя много учители, между които и Михаел Хайдн[21] и абат Фоглер. На 14 години той е автор на няколко инструментални пиеси. Въпреки лошите условия Вебер достига до истинско съвършенство в свиренето на пиано и успява да придобие сериозна професионална подготовка по композиция и теория на музиката. Когато става диригент в оперния театър във Вроцлав (Бреслау), той е едва осемнадесетгодишен, но зад гърба си има вече доста произведения, между които и операта „Петер Шмол и неговите съседи“ (1801). След това той работи в Карлсруе и Щутгарт. През 1810 г. написва операта „Силвана“, която се изнася във Франкфурт, а през следващата — „Абу Хасан“. Тази опера е създадена в духа на немския зингшпил и в нея блясва напълно оригиналността на композитора. През тези години Вебер изнася като пианист много концерти и бързо си спечелва име на голям изпълнител. Патриотичните настроения през второто десетилетие на века, които са обхванали интелигенцията и младежта, оказват силно влияние и върху Вебер. Той написва един сборник патриотични песни „Лира и меч“ по текстове на Т. Кьорнер.

През 1813 г. Вебер е диригент на оперния театър в Прага. След три години отива в Дрезден. Там създава едни от най-значителните си творби. Сред инструменталните му произведения се открояват: „Покана за танц“ за пиано (оркестрирана от Берлиоз), Концертна пиеса за пиано и оркестър и Концерт за кларинет и оркестър. Обаче най-ценните му творби са оперите „Вълшебният стрелец“ (1820), рицарско-романтичната „Еврианта“ (1823) и вълшебно-приказната „Оберон“ (1826), а също и музиката му към драмата на Волф „Прециоза“ (1820). Освен това Вебер има и две незавършени опери — „Рубецал“ (1804) и „Тримата пинтос“ (1820), завършена от Густав Малер през 1888 г.

През 1826 г. Вебер заминава за Лондон, където се е ползувал с голяма популярност, за да постави последната си опера „Оберон“, но заболява тежко и умира на 5 юни същата година.

Ханс Кристиан Андерсен 1805 - 1875

Ханс Кристиан Андерсен е датски поет и писател, автор на романи, пиеси, пътеписи, стихове, останал известен в световната литература най-вече като автор на приказки и разкази, издадени през 1835-1872 в 24 сборника.

Роден е на 2 април 1805 в град Оденсе в бедното семейство на обущар и перачка. След смъртта на баща му единадесетгодишният Ханс Кристиан ходи на училище спорадично, прекарва времето си повече във съчиняване на истории и фантазиране, отколкото на учене, и имитира танцьори и акробати и рецитира пиеси на всеки, който пожелае да го слуша. За да сложи край на това, майка му го изпраща да учи занаят при тъкач, шивач и в цигарена фабрика.

Само три години по-късно, на четиринадесетгодишна възраст, Ханс Кристиан заминава за Копенхаген, воден от желанието си да стане знаменит актьор. След още три години на крайна бедност, директорът на Кралския театър в Копенхаген открива таланта на младежа, осигурява средства за обучението и следи развитието на Андерсен. През 1828 г. той издържа приемните изпити в университета в Копенхаген, а на следващата година  публикува първите си литературни опити.

Страстта на Андерсен към пътувания се разпалва през 1833, когато кралят финансира 16-месечно пътуване из Германия, Франция, Швейцария и Италия. До края на живота си Андерсен предприема десетки пътувания и прекарва почти 15 години в други държави, преживяванията от които са описани в много поеми, пиеси, романи и пътеписи.

Първият истински успешен роман на Андерсен "Импровизатор" е отпечатан през 1835 година. В него, както и в "Само цигулар" (1837), намира израз типичния за романтиците конфликт на поета-мечтател с пошлостта и безсърдечието на "света".

През същия период от време са издадени също три негови сборника "Приказки, разказани за деца" ("Eventyr, fortalte for børn"). Сред тях са "Принцесата и граховото зърно", "Русалка", "Новите дрехи на царя", "Огнивото", "Цветята на малката Ида" и други. С тях Андерсен преобразува жанра на литературната приказка, ползващ се с голяма популярност в епохата на романтизма. Андерсеновите приказки били посрещнати нееднозначно от датската критика, която не осъзнала веднага новаторството на Андерсен. От мнозина те били приети като прекалено "леки" за възрастни и недостатъчно назидателни за деца.

Въпреки това славата на Андерсен непрекъснато растяла. По-късно виждат бял свят и приказките "Най-хубавата роза на света", "Храбрият оловен войник" (1838), "Славеят" (1843), "Грозното патенце" (1843), "Снежната царица" (1844), "Малката кибритопродавачка" (1845), "Сянката" (1847), "Майка" (1848) и други.

Публикуваните Андерсенови приказки са 168 на брой. Някои от тях съдържат народни предания ("Дивите лебеди", "Свинарят"), други - мотиви от испанския, италианския фолклор и от "Приказки от хиляда и една нощ", но голяма част от най-известните му приказки са изцяло плод на въображението и таланта на Х.К. Андерсен ("Палечка", "Оле затвори очички", "Храбрият оловен войник") и много други.

След няколкогодишни страдания, на 4 август 1875 Андерсен умира от рак на черния дроб в Копенхаген, и е изпратен с цветя и траурни венци от бедни и богати, и от обичта на целия датски народ.

Теодор Траянов 1882 - 1945

Теодор Василев Траянов е роден в Пазарджик на 30.01.1882 г. Завършва Първа мъжка гимназия в София, следва във Физико-математическия факултет на Софийския университет (1899-1900) и в Техническото висше училище във Виена (1901-1908). Доброволец в Балканската и Междусъюзническата война, участник в четата на Христо Чернопеев. Заема различни дипломатически длъжности - Виена (1914-1920), Бреслау (Вроцлав, 1922). След 1923 г. се установява в България и се отдава на литературна дейност. Учител в Първа мъжка гимназия (1926-1933). Умира на 15.01.1945 г. в София. Активен сътрудник на литературния печат. Редактор (заедно с Ив. Радославов и Л. Стоянов) на сп. "Хиперион" (1922-1931). Символист и романтик в поезията си, ревностен следовник на немските философски и литературни традиции, Траянов, заедно с Яворов, е провъзгласен от критиката за родоначалник на символизма в българската поезия. Автор на стихосбирките "Regina mortua" (1909), "Химни и балади" (1912), "Български балади" (1921), "Песен на песните" (1923), "Романтични песни" (1926), "Освободеният човек" (1929), "Декламаториум" (1932), "Пантеон" (1934), "Земя и дух. Кн. 1" (1941). Т. Траянов адаптира на български език произведения за деца, превежда драматургични текстове, пише литературни, театрални и музикални статии и рецензии

ГОРСКИЯТ ЧАР

Гората се дига в почуди,

полюшват се тежки листа,

и техният шепот събуди

заспалите нощни цветя.

И тъмните брястове блесват,

затихнал върхът им шуми,

низ грани се мълком надвесват

невидени бледни моми.

Обтягат те сребърни струни,

свенливите лунни мечти,

по устни ме всяка целуне,

целуне и пак отлети.

Луната изплува полека,

пониса се в облачен свод,

към заник тя дири пътека,

през бездни - спасителен брод.

ВЪЛШЕБНА НОЩ

Преди звездите да затлеят,

преди зора да зазори,

мъгли се призрачно люлеят

над самодивските гори.

Към тебе тръгвам, буден дебна

какво сърцето ми таи,

а в него лирата вълшебна

безумно звуците струи.

В ответ се хоровод възима

по самодивски върхове,

сърцето шепне твойто име,

душата скръбно го зове.

Аз знам, че твоят взор посреща

деня над призрачни гори,

и не в роса - в сълза гореща

лъчът на утрото гори.

НЕЗЕМЕН БИСЕР

Пробягват по нощните листи

следи от неземна ръка;

поведен от стъпки лъчисти,

минавам безмълвна река.

Дочувам от горските грани

за дъб сред незнайни поля,

за скрито безценно имане

под призрачна бяла скала.

Там наниз през нощите грее,

по-грейнал от бледни луни:

сълзи на залюбена фея,

що вечната скръб вкамени.

Ще нося вълшебния бисер,

той лик на разлъка таи,

орисана горест отниса

и сини целебни струи.

Никола Михайлов 1876 - 1960

Никола МИХАЙЛОВ Ненов е роден на 30 януари 1876 в Шумен. Починал е на 20 май 1960 в Хамбург, Германия.
Никола Михайлов посвещава голяма част от изкуството на Жената. За него тя е истинската живопис, но също така и загадка, която се крие зад тихи усмивки, спуснати клепачи, смяна на настроението. Женските образи са допълнени от интериора и дрехите, чрез майсторски нарисувани спускащи се драперии и гънки, които увличат погледа и примамват въображението.Никола Михайлов създава още озиции вдъхновени от нашите легенди и фолклор, рисува портрети на наши културни личности и е сред основателите на реалистичната портретна живопис в България.
 
Никола Михайлов започва да изучава рисуване още в гимназията при проф. Иван Мърквичка. През 1895 заминава да учи в частните художествени училища В Атина и Мюнхен, до 1997 г. вече прави копия на творбите в Мюнхенската Пинакотека. Отваря училище по рисуване в Мюнхен (1900). Учителства в София (1902), и става художник на Министерство на просветата. През 1897 участва във Втората художествена изложба. Специализира в Париж и Лондон, където продължава да се учи, правейки копия в музеите. През 1911 се връща в Германия и заживява като художник на свободна практика в Берлин и Хамбург. Пътува почти през целия си живот, оставайки за кратко в някоя държава. Рисува портрети в Аржентина, Чили, Бразилия, Италия, Англия, Австрия. 
Създава портретите на Андрей Протич (1902), П. Р. Славейков (1903, НХГ), Пенчо Славейков (1902 и 1909, НХГ), П. Ю. Тодоров (1908, НХГ), Хр. Г. Данов (ок. 1905-1910, НХГ), Ив. Вазов (1909, НХГ), Др. Цанков (1911) и др. 
Загадачният образ на жената го преследва през целия му живот. Търси нейната психология чрез позата и жеста, дрехите, атмосферата на стаята. По-известни картини:
"Портрет на Катя Михайлова" (ок. 1900), "Жената на художника Ида Муглер" (1905, 1907, НХГ), "Портрет на Зоя Хаджова" (1906), "Портрет в синьо" (1909), "Портрет на графиня Войнович" (1910, НХГ), "Портрет на Пенка Георгиева" (1915). 
Създава и множество композиции вдъхновени от нашия фолклор и митология: "Самодивско хоро" (1900), "Самодиви" (1901), "Самодиви и конник" (1901), "Сирена" (1906) и пейзажи: "Пейзаж от Тетевен" (1910) и др. Негови картини се намират в НХГ, ХГ в Пловдив, Шумен и Бургас. Никола МИХАЙЛОВ Ненов е роден на 30 януари 1876 в Шумен. Починал е на 20 май 1960 в Хамбург, Германия.

Жоан Миро (1893-1983)

Жоан Миро 

Жоан Миро и Фера (Joan Miro i Ferra) е каталонски художник и скулптор-сюрреалист. Хуан (или Жоан Миро) – един от значимите представители на абстрактното и сюрреалистично направление в изкуството на XX век. Явява се вдъхновител на много художници и на създатели на комикси и анимационни филми. Съдейства за възникването и развитието на важни художествени течения в Испания, Япония, Франция и Съединените щати. “Духовен баща” на съвременния авангард.

Миро твори в разнообразни сфери и създава литографии, пана, стенописи,скулптури, керамика, а през последните години прокарва своите радикални идеи за четириизмерни изображения и се превръща в един от най-продаваните съвременни художници.

Хуан Миро е роден 20 април 1893 в Барселона. Той е син на един часовникар-бижутер. Започва да учи живопис когато е седемгодишен, но по-късно, по настояване на своите родители, които искат той да получи по-добра по тяхно мнение професия, учи за счетоводител в търговското училище. Едновременно с това през 1907-1910 година Миро изучава изкуство в Академията за изящни изкуства в Барселона (“Ла Лонха”) в класа на пейзажиста Модесто Ургеля и при професора по декоративни изкуства и занаяти Хосе Паско Мериса. През 1912-1915 година продължава обучението си в частната академия Франческо Гали Фабра. През 1918 заедно със свои приятели основава “Групата на Курбе”, която се противопоставя на консервативните традиции на каталонското изкуство. В творбите му от 1913-1917 най-силно е влиянието на Сезан и фовистите – предметите са разположени близо един до друг и в тях се преливат ярките цветове на дъгата.

Около 1918 година за Миро започва т. нар. период на “поетичен реализъм”. Пейзажите му имат дълбока перспектива и са изпълнени методично вписани детайли. През 1920 Хуан Миро се премества в Париж и разделя времето си между Испания и Франция. Запознава се с Пабло Пикасо. През 1921-1922 създава “Ферма” – най-високото постижение от неговите “поетичен реализъм”. Платното от 132×147 сантиметра включва цялата вселена, пълна с предмети от бита, които обаче са със символично значение и правят картината отворена за множество тълкувания.

Жоан Миро се развива много бързо, като от наблюденията и имитациите на реалния живот преминава към нетрадиционните и символични реализации на въображаемите образи. Реалистични форми се заменят от абстрактни геометрични фигури. По това време, художникът често трябвало да си ляга гладен и по-късно Миро признава, че произтичащите от това халюцинации са станали негова муза и са му послужили като източник за вдъхновение.

През 1924 година Миро се среща с Андре Бретон, Пол Елоар, Луи Арагон и с други представители на сюрреалистичния група. През същата година Андре Бретон публикува „Манифест на сюрреализма“ – произведение, оказало голямо влияние върху Миро. С течение на времето картините му стават все по-абстрактни и формите им все по-ограничени. Към края на 1920 се формира речника на живописните идеограми на художника. В неговия състав знаците, обозначаващи пространството са линията на хоризонта, слънцето и звездите в горната част на картината, на вълни или греди на растенията в долната част, както и елементите, служещи за да обединят пространството като летяща птица, бягащ заек, стълба към небето и т.н. Шест години по-късно художникът експериментира с различни материали – хартия, мед и камък. Той изрязва от каталози и списания илюстрират различни илюстрации и битови предмети и създава колажи, които се използва за бъдещите си картини. През 1932-1936 по своите колажи Миро създава серия от картини. В творческите му композиции техническите детайли се превръщат в органични, меки форми, напомнящи части от тялото на животните или човешки крайници, ембриони и други.

След избухването на Гражданската война в Испания през юли 1936 Миро се връща в Париж и остава във Франция до 1940 година През периода 1940-1970 година художникът реализира мечтата си за монументалното изкуство, открито към хората. През 1947 година в Съединените щати изпълнява стенопис за хотел Хилтън в Синсинати. През 1956 се установява в Палма де Майорка, в една вила с голямо студио, построена от неговия приятел, архитекта Хосе Луис Серт. В сътрудничество със стария си приятел и майстор-керамик Артигас, извършва оформлението на двете стени на седалището на ЮНЕСКО в Париж (1956-1958). Големи керамични композиции от керамика заемат стените с височина три метра и ширина и дълбочина 15 и 7.5 метра. Доминиращият образ на червеното слънце и спокойният полумесец с ярките цветове рязко контрастират на сивата бетонна сграда. За тази работа Миро бе удостоен с Международната награда Гугенхайм, която през 1959 година президентът Айзенхауер му връчи лично.

През следващите години Миро създава серия от монументални керамични произведения, които украсяват Харвардския университет (1960-1961), Висшето учебно заведение икономика в Санкт Гален, Швейцария (1964), фонда в Сен Пол дьо Ванс, на летището в Барселона (1970), Стъкления павилион на международното изложение в Осака (1970) и други. През 1950-1970 Миро продължава да се интересува от скулптура. Той прави модели от различни подръчни материали, някои от които по-късно са отлети в бронз. Картините му от този период са ориентирани към първобитната живопис и детските рисунки и изглеждат “празни”. Работата му се характеризира с чисти цветове, големи прости форми и изключителна лаконичност, съчетана с енергията на поетичния израз.

Жоан Миро умира в Палма де Майорка на 25 декември 1983 година, оставяйки около 2000 картини, 500 скулптури, 400 керамични творби и 5000 рисунки и колажи. Той оказва огромно влияние върху следвоенното изкуство на Съединените щати. През 1975 година в Центъра за изследване на модерното изкуство в Барселона е основана Фондацията „Хуан Миро“, а през 1992 студиото на художника в Палма де Майорка се превръща в музей.