Уилям Блейк (на английски William Blake) е английски поет и художник, автор на оригинални поредици от лирични и епични стихове, илюстрирани от самия него. Макар че не получава признание, докато е жив, днес той е смятан за един от първите и най-значимите представители на зараждащия се романтизъм.
Първият учител на Уилям Блейк е гравьора Дж. Безайр. През 1778 г. посещава Художествената академия в Лондон. Въпреки безспорния си гений Блейк живее в бедност и умира на 12 август 1827 г.
Уилям Блейк сам илюстрира произведенията си с акварели и гравюри - стихосбирките “Songs of Innocence” ("Песни на невинността") от 1789 г., “Songs of Experience” ("Песни на опитността") от 1793 г., илюстрации към "Божествена комедия" на Данте, "Книга на Йов" и др. В творчеството на Блейк намира ярко отражения романтизма, търсещ своето място в английското изкуство в края на XVIII в. и първата четвърт на XIX век. За творбите му са характерни алегориите, мистичната символика, острите композиционни решения и почти произволната игра на линии и цветове. Блейк отрича традиционната композиция и перспектива. Стилът му е отразява уникално мистично виждане за света, смесване на реалност и фантазия. Днес той се смята за един от гениите на английската литература иизкуство и уникален живописец.
Смееща се песен
Когато лесът развеселен
се смее
и ручей с трапчинки
усмихнат се лее,
когато ветрецът засмива
се с мене
и мило се смеят хълмите
зелени,
когато се смее узрялата
нива,
когато щуреца на смях
го избива
и палави щерки, и млади
снахи
звънливо заливат се в
„Ха-ха-хи!“,
и шарени птички се
смеят в гората,
и мами с черешки, с
орешки софрата,
ела сред уханните
цветни лехи
да пеем блажения хор:
„Ха-ха-хи!“
Кристалният шкаф
Девица вън ме улови
подскачах на едно
краче.
Постави ме във своя
шкаф
и врътна златното
ключе.
А шкафът беше от злато,
блестеше в бисер и
кристал
и мъничък, прекрасен
свят
там в лунна нощ бе
засиял.
И друга Англия видях,
друг Тауър с йомени на
пост
и друга Темза да влече
води под Лондонския
мост.
Девица втора зърнах
там,
с прозрачна и ефирна
плът,
бе с три тела, едно в
едно
смаляващи се всеки път,
с усмивка тройна… Сетих
в страх
как тръпен пламък в мен
гори.
Целунах дивната мома —
целувка тройна ми дари
с три образа, и
запленен
от средния, обзет от
страст,
се хвърлих в нежния
кристал,
но шкафът крехък бе и —
прас! —
като подхвърлено дете
сега навън пищя от
глад.
Над мен — ридаеща жена
и пълен с вопли нощен
хлад…
ЕКЪТ НА ПОЛЯТА
Щом слънце изгрее,
небето се смее,
камбанки ромолят
в щастливата пролет
и звънко издига
гласец чучулига,
а в китна дъбрава
и дроздът отпява —
започва играта
и екват полята.
Джон с белите власи
седи у дома си
в старешка седянка
под дълбока сянка.
Все гледат играта,
все някой подмята:
„Какви бяхме луди!
Човек да се чуди…
По цял ден в играта
ехтяха полята!“
Но малките вечер
са капнали вече,
в червения залез
не тичат нахалост.
В гнездата са всички
невръстните птички
край мамини скути,
увити, обути.
Престава играта,
тъмнеят полята…
Няма коментари:
Публикуване на коментар