Камий Писаро

Камий Писаро
(1830-1903)

Камий Писаро 

Камий Жакоб Писаро (Jacob Camille Pissarro) е френски живописец, един от най-значимите представители на импресионизма. Въпреки че не е основател на течението, той е един от създателите на неговите основни принципи и похвати. За известен период в творчеството му се наблюдава увлечение по поантилизма, но след 1890 се връща към импресионизма.

Роден е на 10 юли 1831 година в пристанищния град Шарлот Амали на остров Сен Тома, Вирджинските острови, в семейството на търговеца Абрам Писаро и доминиканката Рашел. Баща му е бил търговец и е собственик на железарски магазин. След като семейството му се премества в Париж, Камий Писаро е изпратен да учи в лицея “Савари” в Паси (1841). Момчето проявява голям интерес към рисуването. Неговият учител, художникът Огюст Савари, е първият, който забелязва таланта му и му препоръчва да продължи да се развива в областта на изкуството.

На 17-годишна възраст Камий се връща на остров Свети Тома. Баща му обаче не разбира истинското призвание и го назначава на работа в своя магазин. В продължение на пет години младежът се опитва да съчетава търговската дейност с рисуването. Но в началото на 50-те години Камий се сприятелява с датския художник Фриц Мелби, който макар и по-голям от него само с няколко години, има отлични умения в живописта. Мелби веднага оценява таланта на Писаро и под негово влияние, той оставя омразната му търговия и през 1852 двамата заминават за Венецуела.

Две години по-късно Камий се завръща в родния си дом. През 1855 отново заминава за Франция, като този път се установява там за постоянно. Постъпва в Академията за изящни изкуства, което му помага да придобие редица професионални умения. Преди всичко обаче той работи самостоятелно и продължава да рисува много. Особено силно го привличат пейзажите. Негов идол става Коро, но в произведенията му от този период се чувства силното влияние на Курбе и Моне. През 1860 неговите пейзажи са изложени няколко пъти в Салона. Преодолявайки влиянието на Курбе, Камий развива свой собствен стил. Но тъй като картините му не се продават, той изпада в голяма нищета. В момент а отчаяние стига дори до мисълта да изостави завинаги живописта.

По време на Френско-пруската война Писаро заминава за Лондон, където заедно с Моне, рисуват пейзажи. В същото време домът му е ограбен от пруските войници и повечето от картините му са унищожени. След като се завръща в Париж, продължава да живее в бедност, тъй като положението в страната не се е променило. Той става покровител на един млад художник от Екс-ан-Прованс, Пол Сезан, заедно с когото работи в Понтоаз и споделя своя опит в работата с цветовете. Според него именно това е уникалното изобразително средство, с чиято помощ може да се предаде формата и същността на даден предмет. Неговите пейзажи не са блестящи и артистични както тези на Моне, но се отличават със своята спонтанност и с реалистичното възприятие на природата.

В композициите си Камий Писаро използва много рядко фрагментната „случайност“, като предпочита по-пълната завършеност. Както на всички импресионисти, му харесва да рисува града, който го пленява с безкрайното си движение и играта на светлините. Художникът възприема града като жив, неспокоен организъм, който се променя според сезона, осветлението и т.н. Така например в тридесет от своите картини той изобразява булеварда Монмартър така, както се вижда от един и същи прозорец. През 1869 и 1870 Писаро работи с Клод Моне и Реноар. Към края на 80-те за известно време се увлича дивизионизма, но в него остава стремежът да предава вярно и точно това, което вижда, затова се връща към предишния си метод. Неговото желание за автентичност обяснява интереса му към човека.

През 1859 година Камий се влюбва в домашната прислужница Жюли Вали. През периода между 1863 и 1884 година им се раждат седем деца, но двамата се женят едва през 1870. Петима от техните синове стават художници.

Писаро прекарва целия си живот в бедност и среща сериозни трудности за изхранването на семейството си. Дюран-Рюел, най-големият поддръжник на импресионистите, купува много от неговите картини. Той е един от малцината, който му оказва морална и материална подкрепа – осигурява му участие в изложби, дава му аванси и има важна роля за популяризирането на неговите картини. Повечето от съвременниците на Писаро са считали творчеството му за грубовато и прекалено просто, а сюжетите му – за светски и рутинни. Обвинявали са го, че не се е опитвал да възвиси изкуството над обикновеното съществуване.

Камий Писаро умира на 13 ноември 1903 година в Париж.

Musical Love - Arvind Kolapkar 1975 ~ Indian Figurative painter

ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ 1866-1912

Пенчо Славейков е сред големите ни поети, който в най-голяма степен покрай настоятелните си творчески търсения ни занимава със себе си, вплита собствената си биография в поетически и есеистични текстове. В архива му са съхранени ред автобиографични фрагменти, но много привлекателна за него се оказва мистификацията. Достатъчно е да се напомни стихотворението "27 април 1866", началото на "Кървава песен", портретите "Олаф ван Гелдерн" и "Иво Доля" с тяхната достоверност, пък дори и всяка от автобиографичните скици в сб. "На острова на блажените". Нещо повече - опитва се да предрече и годината на смъртта си. След като ни е казано, че Иво Доля е "роден на 27 април 1866, в живописното и тихо балканско градче Анварт (Трявна)", по-нататък научаваме, че напуска света в 1934 г. Уви, не му е било съдено да живее толкова. В замяна на това пък с много голяма точност улучва атмосферата на бездушие и забрава, в която го настига смъртта, улучва и "цялата тълпа", която отслужва панихида на годишнината над "неизравнения му гроб". И при Пенчо Славейков не е минало без "удвояване" на рождената му дата. Интересното тук е, че вината не е на биографите, а на бащата и майката. Той предлага едно, тя - друго.

Ето как в ръкописните си бележки сам поетът го коментира: "Кръщелното ми свидетелство изгоря в Стара Загора, но в един стар тефтер, в който баща ми е записвал стиховете си, има записано с негова ръка, че аз съм роден на 1-ви април 1868 година в Трявна. Ще ми се да вярвам, че тая е верната дата на моето рождение; но майка ми все и сега настоява, че то е било през две пролети по-рано." Но той дава "тон" на специалистите да възприемат и те твърдението на Ирина Славейкова: "Роден съм на 27 апр. 1866 г. в Трявна и до единадесетата си година не бях излизал на никъде вън от родното си село." И така - бъдещият голям поет прекарва детството си до Руско-турската война от 1877-1878 г. в родната Трявна.

И по неговите признания, и по свидетелства на другите това е време на буйства и игри, на естествено заживяване с преданията и песните, с обичаите и битовите форми на народния живот.

Споменавам тия неща, защото през зимата на 1884 г. той заболява тежко, получава физически недъг, който го съпътства до края и превръща жизнерадостното палаво дете в трудно подвижен юноша, в личност, прикована към стаята и дома, а не подвластна на събитията и пътищата към широкия свят. Казвам това и не забравям, че покрай неуседливия Дядо Славейков синът му наистина съумява да види на живо много от кътчетата на Отечеството - с пребиваванията на семейството в Стара Загора, в Търново, в София, Пловдив, чрез пътуванията с бащата из Родопите. Ще трябва да стане дума и за престоите му в Лайпциг, в Русия, в Италия...

Но по волята на съдбата биографията на Пенчо Славейков се оказва не толкова низ от събития, колкото въплъщавана от духовни терзания и домогвания, от интелектуално напрежение и съучастие в конфликтите на деня, от "намесата" му с естетическа присъда и обобщение, с мисловна оценка и вниквания за разкриване на тяхната същност. Той не може да участва във войните, в обществено политическите борби, в движението за освобождаване на Македония, да е в центъра на събитията, където се е оказвал неговият баща, където срещаме П: К. Яворов, Антон Страшимиров и др. В творчеството му обаче всичките те видимо или скрито присъстват, рефлектират, намират израз. И то винаги върху вечно живия пласт на усещанията и преживяванията от детството. В това ни убеждават много от лирическите му миниатюри и епическите му творби, вълнуващият "Пролог" към поемата "Кървава песен". Първата фаза от житейския път на Пенчо Славейков бихме могли да видим чрез преживяното в Трявна, в Стара Загора и София до годината на неговото заболяване (1884).

Дотогава все още нищо от проявите му не говори за бъдещия поет - детското безгрижие и немара към училището съжителстват с плътно обграждащата го семейна среда на творчески и книжовни занимания в лицето на баща му, на братята му. Решаваща роля играе властното присъствие на майката Ирина Ив. Райкова, за чието изпитано въздействие Пенчо Славейков оставя много лаконична, но точна оценка. В неговия детско-юношески свят от тези години едва-едва започва да търси място с излъчванията и притегателността си примерът на Дядо Славейков.

През 1892 г. Пенчо Славейков заминава за Германия - записан е на 4 ноември за студент по философия в Лайпциг. Тогава започва да излиза сп. "Мисъл", редактирано от д-р К. Кръстев, където поетът отпечатва "Сърце на сърцата", "Успокоеният", "Фрина". Годините, затворени от двата съдбоносни факта - заболяването през 1884 и заминаването за чужбина през 1892 г.,- са време на тежка физическа борба за живот, на главоломна пренагласа на характера, на първите стъпки чрез волята за творчество да се закрепи и изгради волята за живот. Венчавайки се по принуда завинаги със страданието, Пенчо Славейков разбира, че няма друг изход освен да преоткрие неговата пречистваща сила и екзистенциалност, неговия дълбок естетически заряд. Разбираме го от онова, което предлага в сп. "Мисъл". Но то е първите завършени резултати от скрита вътрешна драма, която намира израз в школските му поетически опити, в преводите и сътрудничеството на сп. "Библиотека Свети Климент" (1886-1891), в дебютната му стихосбирка "Момини сълзи" (1888), но и в търсенията му на поет през следващите години.

Престоят на Пенчо Славейков в Германия от 1892 до 1898 г. е важен за поета и преводача, за културолога и мислителя, за ценителя и познавача на западноевропейската култура и литература. Тук слуша лекциите на видни литературоведи, философи, запознава се с възгледите и схващанията на Й. Фолкелт, В. Вунд, И. Елстер и др. Има възможност изключително добре да опознае явленията на естетическия развой, творчеството на Гьоте, Хайне, на ред съвременни поети и белетристи. За него не е цел дипломата за завършено университетско образование, но събира материали и започва дисертацията "Хайне в Русия". Води изключително интензивен дружествен живот в средите на славянското студентство в Лайпциг, способства за поддържане на атмосферата на творчество и интелектуални цели сред българската общност. Оказва се,че годините, прекарани в Германия, са изключително плодотворни за поета у Славейков - свидетелство е активното му сътрудничество в "Мисъл", "Българска сбирка", издадената стихосбирка "Епически песни" (1896), подготвената "Блянове" (1898). Оттогава е и активната му ориентация към могъщия епически сюжет на "Кървава песен".

Вече в България от началото на 1898 г., Пенчо Славейков, от една страна, продължава в утвърдена естетическа насока своите поетически занимания, своята дейност на литературен критик и есеист, на публицист. От друга страна, ставаме свидетели на усилията му да се изяви и като по-активен участник в цялостния културен живот. Тук трябва да се има предвид важната му роля в кръга "Мисъл", в определяне естетическата линия на сп. "Мисъл", в контекста на противоречивата българска действителност през 90-те години и началото на века. Чувства до себе си личности като д-р Кръстев, П. Ю. Тодоров и П. К. Яворов, но и Алеко Костантинов, Стоян Михайловски, по-млади критици като Боян Пенев и Вл. Василев.

Промени настъпват и в битово-семейния, интимния фон на неговия живот. Като поет, винаги верен на любовната тема, той познава от дете Мара Белчева, но и по нейните признания поредната им случайна среща през май 1903 г. ги сближава трайно до края на Славейковия живот. Тяхната интимна връзка съдържа духовно-извисяващ смисъл и излъчвания, стимулира както творческата активност на Пенчо Славейков, така и изявите на поета у Мара Белчева.

В началото на века виждаме Славейков и в една друга роля, която, външно погледнато, не се свързва с представата за поета естет - ролята му на администратор в Народната библиотека и Народния театър в София. Готовността му да изпълнява тия служби има своите материални основания - тогава никой не е могъл чрез сътрудничество в литературния печат или чрез стихосбирките си да се изхранва. Но при него задължението на поддиректор (1901 - 1908) и директор (1909-1911) на Народната библиотека освен административна служба е и мисия, начин за утвърждаване ролята на този книжовен център като средище на националната ни култура. В съгласие с особеностите на характера си и нуждите на новосъграждан институт като националната библиотека, Славейков разгръща широка организаторска дейност.

На него дължим и две от първите по време специализирани библиографски издания от справочно естество. Той, големият поет, обвиняваният в ницшеанство и естетизъм, в годините на творческата си зрелост се заема и осъществява справочници, които днес дори някои обикновени научни сътрудници смятат, че са под достойнството им: „Библиографски бюлетин за депозираните в Софийската народна библиотека книги, списания и вестници през 1900 и 1901 година" (1903) и "Опис на българските периодични издания" (1844-1900)" (С., 1903). "Бюлетинът" и "Описът" са служебни прояви от времето, когато Пенчо Славейков е поддиректор на Народната библиотека, но и те са своеобразно продължение и израз на неговата концепция за лично място и роля в съвременната му българска култура. А предисловията към тях е естествено да се имат предвид и да заемат мястото си в отпечатваните събрани съчинения на твореца.

В тая насока са усилията на Славейков и като директор на Народния театър в краткия отрязък 1908-1909 година. Тук той постъпва с много амбициозни задачи и реформаторски намерения. Без самият да е автор на драми и на опит в областта на драматургията и театъра, познава добре историята на западноевропейската драма, следи творчеството на модерни съвременни драматурзи.

Намерението му е да издигне на ново равнище работата в тоя културен институт - намесва се в подбора на артистите, в репертоара, в режисьорската дейност. Но усилията му срещат съпротивата и неразбирането на Министерството на културата в лицето на министър Н. Мушанов и той напуска Народния театър. Съществен и запомнящ се факт от гражданската биография на Пенчо Славейков през тоя кратък престой в Народния театър е организираното от него турне на артистичната трупа из българските градове на все още поробена Македония (септември 1908). 

Пътуването и представленията са триумф на национално-патриотично самочувствие и съзнание. Спомените на артистите участници, на българите зрители, сред които е и бъдещият голям белетрист Димитър Талев, свидетелстват за изключително радушния прием, който намира начинанието на Пенчо Славейков, на който се радва и той като поет.

Друг показателен факт, който през тия години преплита и съчетава в едно гражданска позиция и творчески авторитет в биографията на Пенчо Славейков, е реакцията му към подготовката и провеждането на Славянския събор в София през 1910 г. Схващайки го като израз на една реакционна панславистична политика, той участва в протестно събрание, където произнася гневна реч, изпраща специално "Отворено писмо" до делегатите на събора. Само преди година (1909) заедно с проф. В. Златарски той е командирован в Русия с две задачи - пренасяне костите и дарената лична библиотека на проф. Марин Дринов, участие в тържествата около 100-годишнината от рождението на Н. В. Гогол. Това посещение задълбочава славянофилските му чувства, но го доубеждава в пагубността и антибългарската същност на официалните панславянски идеи на славянофилските кръгове тук.

Важното и интересното е, че и в годините, когато отстоява суверенната автономна мисия на художника спрямо събитията и политиката на деня, Пенчо Славейков при необходимост прекрачва принципа и изявява своя глас в подкрепа на народополезна позиция. Така постъпва по отношение на реакционния Славянски събор, със същата категоричност изрича мнението си и по македонския въпрос в анкета, проведена сред българските интелектуалци: "Моето желание е - да бъдат Балканите български; и аз да доживея това". На фона на тая специфична, но посвоему активна гражданска и културно-строителна дейност Пенчо Славейков продължава своите търсения на поет. Тогава излизат поетическите му книги "Сън за щастие" (1906), "Епически песни" (1907), "На острова на блажените" (1910). Тогава с неговото активно участие излиза на английски език сборникът от български народни песни "Сянката на Балкана" (Лондон, 1904 г.), сам отпечатва преводите си в сбирката "Немски поети" (1911), подготвя сб. "Песен на песните" (печатан от д-р Кръстев посмъртно през 1917), работи над епоса "Кървава песен", (чиято ч. I излиза в 1911 г.). Те са ново измерение на неговата художническа зрелост, на дълбочината и широтата на неговия творчески талант, който по много плодотворен начин, оставайки верен на традицията, я преодолява и свързва същността й с импулсите и излъчванията на цялата европейска литература и култура.

През 1911 г., все още директор на Народната библиотека, Пенчо Славейков предприема пътуване в чужбина, за да се запознае с библиотечното дело там и да използва опита у нас. В Италия го застига вестта, че на 10 юли министър С. Бобчев го освобождава от тоя пост и го назначава за обикновен уредник на училищния музей. Ударът е с материалните си последици, но по-важни са моралните, демонстрираното унижение, засегнатото честолюбие от тази груба постъпка и от реакцията на културната общественост... Пенчо Славейков, имайки до себе си само Мара Белчева, се обрича на доброволно изгнание. Свидетелствата на поетесата и писмата му говорят за все още поддържан интерес към музейните ценности в градовете, които посещават, за творчески часове над ръкописа на "Кървава песен".

Но по всичко изглежда, че жаждата за творчество дотук е поддържала волята за живот. Почувствал се откъснат и изолиран, пренебрегнат и забравен, Пенчо Славейков загубва от съпротивителните си сили, връхлитат го новите вълни на болестта и страданието. Умира на 28 май 1912 г. в ръцете на Мара Белчева в курортното селище Брунате край езерото Комо. През 1921 г. тленните останки на Пенчо Славейков са пренесени от Брунате в София, където в тържествена обстановка, заедно с тленните останки на П. Ю. Тодоров, са препогребани на родна земя. Надгробно слово за поета произнася Боян Пенев. Иван Радев Извардила Марта, дойде пролетта... Извардила Марта, дойде пролетта несетно в нощта, но призори тая измама видяла, налетя върху й тя с хала. И зина насреща й старчески зев, и сблъска я с рев, и цветната дреха развя и размята, и с дъжд й наплиска снагата. Но шалаво чедо не ще и да знай — и смей се, играй… А слънце, на прага небесен запряно, изглежда ги благо засмяно. Докле е младост.... Докле е младост, златно слънце грей, сърцето златни блянове лелей. Докле е младост, леко път се ходи и леки са световните несгоди. Докле е младост, всичко е шега; не хвърля сянка на сърце тъга; дори тъгата извор е на радост — докле е младост, ах, докле е младост! Как ме те примамваха с дъха си... Как ме те примамваха с дъха си в моя път растящите цветя! Аз минавам покрай тях нехайно сам с усмивка на уста. Че за друго цвете аз копнеех  мина то нехайно покрай мен… Сам с тъга за тях сега мечтая, дома върнат уморен. Зад горите тъмни... Зад горите тъмни ясен ден се кани, и цветята, росни от зорите ранни, поздрав му изпращат — своя аромат… Как е хубав, боже, твоя дивен свят! На пладнешко слънце от лъчите грени, пъпчици разцъфват розите засмени, и зарад милувка свождат цвят към цвят… Как е дивен, боже, твоя хубав свят! Месечко градински посребрил е грани, на първинка обич в бляна замечтани, свели сме се ние, като цвят към цвят… Как е весел, Боже, твоя дивен свят!