неделя, 17 февруари 2013 г.

Ярослав Вешин 1860 - 1915



През 1897 г., по покана на тогавашния български министър на просвещението Константин Величков, чешкият художник Ярослов Вешин пристига в България, за да преподава в новооткритото Рисувално училище в София. Така Вешин се превръща в един от най-значителните чужди художници, посветили живота си на България.
  Бащата на художника, Франтишек Вешин, по професия лекар, е активен участник в освободителната борба на родината си. За дейността си получава смъртна присъда, но малко преди изпълнението и е помилван. За да се спаси от по-нататъшни репресии, се установява в живописното чешко градче Вране. Тук, на 26 май 1860 г. се ражда бъдещият живописец Ярослав Вешин. Майка му, /по произход немкиня/ от уважение към съпруга си, не говорела немски пред него, но формирала у децата си почит към музиката на Бетовен, Хайдн и Шуберт. Самата тя обикнала творчеството на чеха Сметана.
  Макар и на два етажа, техният дом бил скромен. В допълнителните му бараки за въглища, Ярослав заедно с братята си Ярмил, Бретислав, Милош, Цтибор,сестрите си Зденка и Йитка поставяли пиеси, правели декори/рисувани от Ярослав/, включвали и техни приятели в драматургичните действия – например бъдещия писател класик Сватоплук Чех.
  Като дете, Ярослав често ядосвал учителите си с факта, че пълнел тетрадките си с рисунки. Тази негова страст подтиква баща му към крайни лишения, за да може да го запише в Пражката художествена академия. След завършването и/1876-1880/, Вешин постъпва на войнишка служба в Словакия и нейните специфични народни носии и обичаи оставят трайни впечатления у него. За да усъвършенства уменията си, той продължава образованието си в Мюнхен. Там започва истинската му кариера в изкуството. Живее на Терезиенщрасе, а ателието му е на Ландверщрасе, където го посещават много приятели и ценители. Установява много близки приятелски отношения с писателя словак Светозар Урбан Ваянски. Много скоро у художника започва да битува идеята, че славянските народи биха могли да получат своето естествено място сред останалите европейски народи, единствено чрез обща взаимопомощ и културна активност.
 Ловец - Вешин, 1914Ярослав Вешин е оценен почти веднага, още с първите му зрели композиции. Придобива авторитет и международна известност. Търсят го, с респект пишат за изявите му и го ангажират с много творческа работа. Включват го в изложбите си двете най-мъчни за пробив в Мюнхен художнически дружества - Луитполд  и Мюнхенер Кюнстлер – Геносеншафт.  Сред най-близките му почитатели и меценати е принцът-регент на Бавария Луитполд. Той е страстен ловец и едновременно е с големи интереси в изкуствата. Неговият баща, император Лудвиг, чиято тайнствена смърт на езеро Щтарнбергер е измежду най-разказваните събития от немската история, е подкрепял Рихард Вагнер. Принц Лудвиг неочаквано намира у Ярослав не по-малко страстен познавач на природата и нейните обитатели, на обичаите, на оръжията, на хубавите излети, неуморен, безстрашен...
  „Висок, строен, с благ поглед, приятна усмивка, с гъста като шатен непригладена коса, дълги мустаци, заострена брадичка, с очила...” – така седемнадесетгодишната Корнелия описва първото си впечатление от девет години по възрастния от нея все още неизвестен художник Ярослав. Тя била с родителите си на курорт в Збраслав. Огромното й семейство, над 15 души са заели къщата на стар рибар. „Дворът ми е голям, а реката огромна за всички ви!” – казал той, докато ги настанявал. . С новия познат започват да се срещат тайно, макар нейната майка да не го одобрява, защото бил човек от бохемата и не се знаело какво бъдеще би имал. А се указал чудесна партия… / зет и притежавал в Прага частната галерия „Рух” и общувал с редица творци /
Самарското знаме - Вешин Много смелост и авантюризъм са били необходими на Ярослав Вешин, за да пристигне в България през 1897 г. По време на тази рискована стъпка чехът е бил вече утвърден художник, който нямал нужда нито от признание, нито от пари. Единственото, което го подтикнало да дойде в София, било благородното му желание да помогне на едно прохождащо изкуство.
  Ярослав Вешин идва да живее в България в името на своя славянски идеал. Рискува много.
   Имал е няколко деца – първо осиновява дъщерята на свой починал колега, Ани. И тогава му се ражда Ярослав. Бащата няма да му позволи да бъде художник – младежът ще се посвети на инженерната химия. Вторият му син е Гаврил – един от основоположниците на съвременното агрономство в България. Като малък той бил страхотно буен. Баща му го ударил единствено веднъж и сам изживял това си действие като лоша постъпка. Извън нерви обаче понякога викал: „Доведете някой хамал да му тегли боя...”. Гаврил насочили към Военната академия, която напуснал обаче – от дете искал да стане „шоп”. В България на Вешин се раждат и дъщерите му – Корнелия и Надежда...
В София семейство Вешин отначало обитават над партерния, първи етаж на сграда от ъгъла на „6 септември” и „Граф Игнатиев”. От долу, под тях са хлебарница, месарница и бакалница. В къщата по тази причина било пълно с мишки, но на ловецът Вешин му било свидно да ги изтребва и ги оставял да разгризват тубите му с бои.
Подарък от Св. Никола - Вешин През 1899 г. Вешинови се преместват на „Любен Каравелов” и „Гурко” – точно срещу Зоологическата градина.  Сутрин семейството го будел ревът на лъва. Ловните му принадлежности украсявали художническото му ателие.
  Веднага след пристигането си в София Вешин започнал да рисува различни сюжети, в които отразявал битови сцени, селския труд, динамиката на градския пазар, романтичността на малко познати природни места. Същевременно с това той продължавал работата си в Рисувалното училище, където подготвил десетки именити художници, сред които Никола Петров, Атанас Михов, Елисавета Консулова-Вазова. През 1903 г. поради несъгласия с ръководството на училището той напуснал преподавателския си пост. По същото време получил покани да стане придворен живописец в Германия и Австро-Унгария. Но за учудване на повечето си познати, той предпочел България.

Конски пазар в София - Вешин
 Отстъплението на турците при Люлебургас - Вешин
Спомен за възкръсналото царство - Вешин
През 1904 г. станал военен художник и така се утвърдил като родоначалник на баталния жанр в българската живопис. Повечето от най-добрите му картини от този период са показани в експозицията на Военноисторическия музей. Творбите му отразяват грозните и кървави сцени от двете Балкански войни (1912-1913), покрусата и страданието на хората през тези решителни години.
  Заминавайки на фронта заедно с войската, той успял да създаде известните си картини "Отстъпление на турците при Люлебургаз", "На почивка след 13 март", както и знаменитата "На нож", превърнала се в символ на безстрашието на българската армия.
Интересна е и историята около създаването на платното "Обоз край р.Еркене". Вместо локвата кал, която се вижда на преден план, реставраторите са установили, че е бил нарисуван ранен турски войник, изтрит по-късно от нечия ръка. Списание "Зора" от 1920 г. разкрива, че това вероятно е дело на адютант Коста Скутунов, който сам се е хвалил, че е "коригирал" творбата, или на Георги Евстатиев, който също е бил придворен художник-баталист. Други специалисти смятат, че Вешин сам е изтрил образа на турския войник, за да не накърни отношенията между София и Цариград. Така или иначе, платното дава една от най-красноречивите картини на разрушителните военни действия. Вешин продължил да рисува почти до самата си смърт, настъпила неочаквано на 6 май 1915 г. Неговата изключителна работоспособност била прословута. Известният литературен критик Андрей Протич се учудва в едно свое писмо: "Той работи непрекъснато от 6 до 12 и от 14 до 18 часа - а в останалото време наблюдава бойното поле." Затова наследството, което Вешин оставил след себе си, е изключително богато със своята историческа и художествена стойност. Нещо повече - той успял да направи това, което мнозина сънародници не искат или не умеят - да заобича България повече, отколкото хората, родени в нея.








Димитър Подвързвачов 1881 - 1937


Димитър Димитров Подвързачов (6.X.1881 – 13. XI.1937) е роден в Стара Загора в семейството на пощенски чиновник. Остава без баща още преди раждането си; има тежко и безрадостно детство. До 1895 г. учи в Стара Загора, а през 1896-1897 г. – в Хасковската гимназия, която не завършва поради липса на средства.
Чиновник е в Окръжната училищна инспекция в Стара Загора (до 1903 г.) и в Шумен (1903-1907). Секретар на Трета мъжка гимназия в София (1907-1911).
През 1909-1910 г. редактира хумористичното списание “Оса”. През 1911-1912 г. заедно с Ал. Божинов редактират литературно-художественото хумористично списание “Смях”.
През 1914 г. редактира списание “Звено”, в което сътрудничат представители на българския символизъм. Привлича за сътрудници всички талантливи писатели-модернисти и реалисти: Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Христо Ясенов, Людмил Стоянов, Николай Райнов, Йордан Йовков, Константин Константинов, Георги Райчев, Никола Янев; журналисти: братята Д. и Ст. Стойчеви, Коста Кнауер и др.
Участва в Балканската война (1912-1913). През Първата световна война (1915-1918) е един от литературните редактори на сп. “Отечество” и на в. “Военни известия”.
Литературен редактор е в книгоиздателството на Ал. Паскалев (1918-1920). Драматург на Народния театър в София (октомври-декември 1920).
От 1919 г. до 1934 г. е журналист и коректор във вестниците: “Зора”, “Епоха”, “Час”, “Знаме”, “Демократически сговор”, “Македония” и др.
През 1934-1936 г., заедно с Елин Пелин и Йордан Сливополски, е редактор на детското вестниче “Пътека”.
През 1936-1937 г. е литературен редактор на в. “Днес”.
За първи път Димитър Подвързачов печата стихове през 1898 г. в сп. “Смях и сълзи”. Активно сътрудничи на почти всички български хумористични издания и на списанията: “Мисъл”, “Българска сбирка”, “Нов път”, “Съвременник”, “Листопад” и др. Значителна фигура в българската култура, той е майстор на фейлетона, баснята, афоризма, хумористично-сатиричното стихотворение, художествения превод. Оставя в българската култура съвършени преводи от световната класика.
През 1932 г. издава книгата “Как дяволът чете Евангелието. Хумористични драски, мисли и парадокси, фейлетони” (с псевд. Хамлет принц Датски).
Автор е на произведения за деца, сред които: “Приключенията на Крачун и Малчо в София” (кн. 1-2, 1933-1934), поемата “Война в джунглите” (1934).
Съставител и редактор е, заедно с Димчо Дебелянов, на “Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам. С портретите на авторите” (1910). А заедно с Д. Бабев редактират сборника “Театър и вечеринки” (1910).
Подписва се с различни псевдоними: Забравен талант, Хамлет принц Датски, Некий Нагел, Гений №3, Деметриус П., Стар воин, Нестроевая сволоч, Extravag, Станьо Познавача, А.А., Д.Г., Н.Н. и др.
Умира в София.
    РОДИНА

Обичам те като жена
повлякла ме с безброй оглавници —
о, малка, хубава страна
на изпращелите държавници.

Все тъй си детски жалка ти
и в робство, и във независимост —
тъй-важно-весела-почти
измислена за Simplicissimus.

Обичам те като жена
със хиляди чаровни прелести —
о, бедна, хубава страна
на алчни, допотопни челюсти.

Как всички твои синове
от твоя образ са клиширани:
дългът към тебе ги зове
към непрестанно анпоширане!

И ако ний пък се кълнем,
че във борба за теб ще паднеме —
то знай, че ние не крадем,
защото няма как да краднеме!

Обичам те като жена,
която шепне обещания —
о, малка, хубава страна
на общогражданско мълчание!


 СОНЕТ ЗА КИРИЛ ХРИСТОВ

   Да, право е: рояци шушумиги
у нас и в книжнината, и навред.
Не се сърди, Кириле, а прости ги, -
че ти по божа милост си поет.
 Те още влачат страшните вериги
на робството - душите им са лед.
И ти, за своите прекрасни книги
от тях очаквай - злъчка и оцет.
Но ти веднъж сам каза (бе в кръчмата):
- Човек, пред стадо шугави осли,
дори да хвръкне право от земята,
не ще зачуди никого, нали?
 Така и ти - летиш във висините,
а те - слухтят и клепат със ушите...
          
ЧЕЛОВЕК
                    Че-ло-век! Как гордо звучи това!
                                        Максим Горки

Низ улици, площади и полета,
нелепо-многоброен, той гъмжи.
И в чудния безкрай на битието
живее само с няколоко лъжи.
И все върви - безумно алчен, дързък
със вярата, че е богоизбран.
И век след век напредва все по-бързо
към прародителя - орангутан.

Създание практично, многолико
във животинския си луд набег...
И няма нищо славно и велико
в това, че тази твар е... че-ло-век.