Музика

Metalica






П.И. Чайковски









 Йохан Себастиан Бах










1813–1901

Гениалният италиански оперен композитор Джузепе Верди справедливо си е извоювал място сред най-великите музикални творци. В световната култура рядко са случаите музикант да си спечели толкова голяма популярност и такава трайна слава, каквато Верди е имал приживе и продължава да има. Малко творци са признавани така масово. А историята на музиката не познава друг композитор, от когото толкова много оперни произведения да се играят непрестанно. В света няма оперен театър, в който да не се поставят творбите на италианския майстор. Те заемат основен дял във всеки постоянен репертоар. Оперите на Верди са най-любимо, най-достъпно и най-търсено музикално изкуство за всички любители на музиката. Коя е тайната на тази трайна и неувяхваща привлекателност на неговите опери? Тя се крие в дълбокото познаване на човешката душа, в искреното превъплъщаване на чувствата на хората в богати и сърдечни мелодии, в свободолюбивите идеи, вложени в произведенията му. Хуманизмът, прогресивността и демократичността на музиката на Верди са й осигурили голямата любов на слушателите и трайния успех.
Често наричат Верди „поет на най-дълбоките човешки чувства“, а също така и „маестро на италианската революция“. Кое е вярното? И двете. Верди може да бъде охарактеризиран по още много начини. Наистина какво ли няма в неговите 26 опери? До кои страни от живота той не се е докоснал? Композиторът е писал и по революционни сюжети, пресъздавал е интимни човешки драми. Той има и исторически опери, вдъхновявали са го едни от най-значителните произведения на литературата. И навсякъде е убедителен. Защото, както казва композиторът, „хубаво е да обичаш правдата, но още по-хубаво е да я сътвориш“.
Джузепе Верди е роден на 10 октомври 1813 г. в селото Ронколе край град Бусето в областта Парма. Произхожда от съвсем бедно семейство. Баща му е имал малка селска кръчма, но от нея едва успявал да припечели за прехраната на семейството си. Музикалните способности на момчето са открити от селския органист, когато Верди е на седем години. Макар и без квалифициран учител, Верди напредва в музиката и скоро става помощник на селския църковен органист. На 12-годишна възраст баща му го праща да учи в Бусето. Там Верди не изоставя заниманията си по музика. Само след три години той вече взима активно участие във филхармоничното дружество на града и написва първите си композиции. По това време Верди се сприятелява с търговеца Баредзи, който е голям любител на музиката. С годините дружбата им все повече укрепва и през 1836 г. Верди се оженва за дъщерята на своя благодетел. През 1831 г., подпомогнат материално от Баредзи, Верди прави опит да постъпи в Миланската консерватория, но не го приемат. Тогава започва да учи частно при Винченцо Лавиня (1777–1837) — композитор и диригент в прочутия оперен театър „Скала“ в Милано. Това са първите истински уроци по музика на Верди. Лавиня е опитен педагог и не се ограничава само с уроците си, а изпраща Верди да присъствува на репетициите в операта. Верди има възможност да проучи много партитури на значителни оперни произведения. Оттук води началото си любовта на композитора към музикално-сценичното изкуство. На 24 години Верди е вече автор на първата си опера „Оберто граф Бонифачо“, изнесена с успех през 1839 г. в миланския театър „Скала“. Изпълнената през следващата година негова втора опера „Мнимият Станислав“ или „Крал за един ден“ претърпява провал. Неуспехът на творбата до голяма степен се дължи на факта, че композиторът е принуден да пише комична опера в най-тежките дни на своя живот: през 1840 г. само за два месеца от заразна болест умират двете му деца и жена му.
Джузепе Верди се утвърждава като композитор след големия успех на поставената в „Скала“ трета негова опера — „Навуходоносор“[24] (либрето — Т. Солера) през 1842 г. „С тази опера започна всъщност моята творческа кариера“, споделя Верди. И действително в един кратък срок — до 1850 г. Верди написва 12 нови опери, между които „Ломбардци“ (1843, текст Солера), приета триумфално от публиката; „Ернани“ (1844, либрето от Пиаве по Юго), станала повод за бурни политически манифестации; „Двамата фоскари“ (1844, либрето Пиаве); „Жана д’Арк“ (1845, либрето Солера); „Алзира“ (1845, либрето С. Камарано); „Атила“ (1846, либрето Солера); „Макбет“ (1847, либрето по Шекспир от Пиаве); „Разбойници“ (1847, либрето по Шилер от А. Мафеи); „Корсарят“ (1848, либрето Пиаве); „Битката при Леняно“ (1849, либрето Камарано); „Луиза Милер“ (1849, либрето по „Коварство и любов“ на Шилер от Камарано) и „Аролдо“ (1850, либрето от Пиаве). Тези опери от първия творчески период на композитора са ценен принос в италианската оперна литература. С тях Верди си спечелва любовта и признанието на целия борещ се за освобождение италиански народ. В едно писмо до Верди Мадзини отбелязва: „Това, което Гарибалди и аз правим в политиката, което нашият общ приятел Ал. Мандзони прави в поезията, Вие правите в музиката. Сега Италия както никога се нуждае от Вашата музика.“ Верди развива активна дейност в подкрепа на революционните движения в своята страна. Той пише песни и химни, а операта му „Битката при Леняно“ се тълкува като призив към открито въстание.
От 1851 г. започва нов период в творчеството на Верди. Първите три опери от този период — „Риголето“, „Трубадур“ и „Травиата“ са посветени на по-общочовешки сюжети и особено на темата на борбата за човешко достойнство и освобождаване на личността. В тези произведения се разкрива изцяло геният на Джузепе Верди. Същото може да се каже и за оперите „Симоне Боканегра“, „Сицилианска вечерня“, „Бал с маски“, „Силата на съдбата“ и „Дон Карлос“. По това време Верди написва и едно друго голямо и също така вечно произведение — Реквием, посветен на поета Алесандро Мандзони.
В последния период на творчеството си Верди написва само три музикално-сценични творби, наречени оперите на „стария Верди“ — „Аида“, „Отело“ и „Фалстаф“[25]. Тези опери са връх на неговото реалистично изкуство, плод на дългогодишни творчески търсения. За първите две от тях Чайковски пише, че „старият Верди открива нови пътища в италианската музика“.
Джузепе Верди умира на 27 януари 1901 г. в Милано в дълбока старост, на 87-годишна възраст.






ДЖОШУА БЕЛ

Американският цигулар Джошуа Бел идва в България през февруари 2013 

Събитието ще се състои в зала „България“ и е част от цикъла „Музиката на Америка“, организиран от Кантус Фирмус и Фондация „Америка за България“. Цигуларят ще свири заедно с Класик ФМ оркестър. Преговорите с мениджъра на на звездата започнаха преди три години, а за успешния им завършек помогна личното познанство на Джошуа с Максим Ешкенази, който ще дирижира концерта. 


 Любителите на класиката могат да купят билети за концерта на Джошуа Бел от понеделник, 29 октомври, на касата на „Кантус Фирмус“ в зала „България“. Цените са от 15 до 70 лв. Всички, които вече имат абонаментна карта за някой от циклите на Класик ФМ оркестър („Музиката на Америка“ или „Концертмайсторите“) имат право на 15% отстъпка от цената на билетите. Промоцията може да бъде използвана само на касата и важи до 16 ноември 2012. Продажбата на билети онлайн стартира също на 29 октомври .



Джошуа Бел покорява всички световни сцени със своя уникален талант. Той дебютира на 14 години с Оркестъра на Филаделфия под диригентството на Рикардо Мути. Днес 45-годишният цигулар е свирил с водещите симфонични оркестри и диригенти по света, записал е над 30 компакт-диска, сред тях и известният саундтрак към филма „Червената цигулка“, отличен е с престижната награда „Ейвъри Фишер“, а от 2011 г. е музикален директор на прочутия оркестър Academy of St Martin in the Fields в Лондон. Джошуа Бел стана особено популярен с прочутия експеримент, осъществен по инициатива на журналиста Дж. Уайнгартен от в. The Washington Post. На 12 януари 2007 г. цигуларят свири за един час като уличен музикант, с нахлупена бейзболна шапка на една спирка на метрото във Вашингтон. От около 1000 минувачи, 7 се спират да послушат, а само един го разпознава. Статията на Уайнгартен, която поставя въпросите за контекста на съвременното изкуство, получава награда „Пулицър“. Цигуларят свири на уникален инструмент Gibson ex Huberman, изработен от А. Страдивари през 1713г.



В синхрон с тази инициатива Класик ФМ оркестър осъществи на 26 септември първият в България оркестров флаш-моб, като специална промоция на цикъла „Музиката на Америка“. Свежото изпълнение на музикантите, коeто привлече интереса на много минувачи, беше професионално заснето и качено в YouTube и вече е гледано повече от10 000 пъти .










 НИКОЛАЙ ГЯУРОВ


“Някога родина на митичния Орфей, днешна България е прославяна по света от признати певци като Николай Гяуров...” Горното изречение е част от текста, с който на своята интернет-страница Мисията на България представя нашата страна пред Европейската общност. Ако обаче потърсим в интернет как Община Велинград представя най-известния по света велинградчанин, ще трябва да се изчервим от срам. Защото на официалната страница на общината името на Николай Гяуров фигурира единствено като име на централния площад в програмата за Празниците на културата. Вярна е максимата, че никой не е пророк в родината си. Прав е и великият диригент Херберт фон Караян да казва, че Гяуров е познат на всички, но малко познат в своя град. Дни преди 17 март, за когато е определено националното честване на 50 години творческа дейност на световно признатия певец, решихме да потърсим оценка за неговото творчество в родния му Велинград. И тъй като Николай Гяуров цял живот е бил свързан с Музиката, даваме думата на велинградчани, чийто професионален път също е преминал през сцената, изкуството, музиката:

Лилия Захова-Желязкова, преподавател по балет и актриса в самодейния театър: С Николай Гяуров бяхме много добри приятели. Той много обичаше и уважаваше баща ми Петко Захов като човек и директор на Гимназията. Николайчо го наричаше Чичата и признаваше: “Аз съм влюбен в Чичата...”. Като ученици в Гимназията с Николай Гяуров свирихме в оркестъра на бай Ангел Герин. Аз бях втора цигулка, а той свирише на кларинет. Той свиреше на всички инструменти и когато някой от музикантите отсъстваше, го заместваше - най-често свиреше първа цигулка. На Николай бай Ангел много често казваше: “Ти си гений бе момче, гений си”. И не само това. Той беше много, ама много красив. Наричахме го “красотата на Гимназията”. Той беше и един от най-добрите изпълнители в театъра. Играеше главната роля в “Арлезианката” под режисурата на Георги Попов заедно със Здравка Попова. Николай дирижираше и градския хор. Никога няма да забравя как ни гонеше да не ядем сладолед преди концерт, за да не си разваляме гласовете. Щастлива съм, че го познавах и още помня как при първото си идване от Москва дойде у нас и ми каза: “Лиленце, пожелавам ти да дойдеш в Москва и да гледаш “Лебедово езеро” с Мая Плисецкая”. Не се сбъдна пожеланието му, но пък той стана номер Едно в света и аз съм горда от това.

Ели Гикова, музикален педагог и диригент на Градския хор: Познавах бай Ангел Герин и от него съм слушала много интересни, смешни и атрактивни неща за Николай Гяуров. Без да обръщам внимание на клюките, отношението ми към него е било и е като към ценна реликва. Той освен певец е и драматичен артист. Младите не знаят нищо - жалко! В този смисъл Велинград му е длъжник. Гяуров е човек на световната сцена. Имал е щастието да започне при много добри педагози, които са го насочили много правилно като певец и артист. От там насетне само е будил недоумение у хората, че такъв глас, такъв певец и артист може да съществува. Градският хор с чувство на отговорност се отнася към признанието, което ни се гласува - да участваме в юбилейния концерт на 17 март в София. Правим всичко възможно да се представим подобаващо и да покажем, че достойно представяме музикалната слава на Велинград.

Виолета Крантева, музикален педагог: Един от най-забележителните баси на 20 век е българинът Николай Гяуров, роден във Велинград. Петдесет години Гяуров е името, с което светът отъждествява една от световните свои и на българския певчески гений прояви. Петдесет години Гяуров е явление в океана възходящи оперни звезди, което означава, че не е само глас, знание и култура, а и индивидуалност, превъплътила класически образи безброй пъти на сцената: Филип от “Дон Карлос” на Верди, Борис Годунов на Мусоргски, Дон Базилио от “Севилския бръснар” на Росини и много други. Бележитият певец насища с необикновенната колоритност и мощ на своя глас.
Творческата биография на знаменития бас Николай Гяуров принадлежи не само на Велинград, не само на България, тя е история и слава на целия оперен свят.
Грета Кадьова, ръководител на ансамбъл за автентичен фолклор “Драгиново”: Нашият Николай Гяуров е певец от световна величина. Човек, на който Бог е дал. Дал и глас, и красота. Той е нещо, което не се повтаря. Гордост е, че е от нашия град. Винаги съм го обичала и съм се гордяла, че сме от един град, въпреки че не го познавам лично. Убедена съм, тъй като Николай Гяуров е роден в Родопа - Орфеевата планина, гласът на легендарния Орфей се е превъплатил в него като красота, сила, мощ - глас като кадифе. И въпреки че съм народна певица, имам си любима ария и това е арията на Филип от “Дон Карлос” на Верди в негово изпълнение.

Стоянка Енчева, музикален педагог Благодарна съм му за това, че с изключителния си глас и артистичен талант показа на света силата на творческия дух на българина. Неговото име е повод за национална гордост и ярък пример при патриотичната възпитание на младото поколение. Йорданка Казалиева, ръководител на Детска музикална школа “Звънче”:

Още от малка познавам Николай Гяуров, защото с моята майка са били съученици. Била съм и на неговите самостоятелни концерти от избрани любими арии на сцената на читалището. Тук съм чула ариите на Дон Базилио, Борис Годунов, на Филип от “Дон Карлос” на Верди, а през 1958/59 г. в Националната опера в София съм гладала и цялата опера с него.

Гласът му все едно извираше от дълбините на Земята, от дълбините на човешката душа. Спомням си, че след неговите концерти майка ми казваше, че с тях той се отчита пред съгражданите си за помощта им. Всъщност мисля, че това е било неговото “Благодаря” за помощта им във връзка със следването му.

Като музикален педагог и 32 години учител по пеене винаги съм използвала неговите изпълнения в часовете си като пример за истински бас и съм установила, че учениците са приемали като своя любима ария тази на Филип от “Дон Карлос”. Тъй като имах честта да познавам лично Херберт фон Караян, искам да повторя думите, който той каза за Николай Гяуров. Ще ги цитирам точно, защото са се запечатили в съзнанието ми: “Николай Гяуров е един страхотно дисциплиниран, отговорен и честен човек. Удоволствие е да се работи с него. Той е най-ниският мъжки глас (бас) на света. Познат на всички, но малко познат за своя град.”

Веска Божкова






РАЙНА КАБАИВАНСКА

Кавалер на Ордена на Италия, 5 пъти най-популярна личност на Италия и 2 пъти музикант на годината е:

оперната певица Райна Кабаиванска, българка.

в България.
Райна Кабаиванска, родена в Бургас на 15 декември 1934. Баща й Яким Кабаивански е ветеринарен лекар, писател и университетски преподавате. Майка й Стайка е учителка по физика. Райна Кабаиванска свири на пиано като дете и пее в детския хор Бодра смяна. Завършва оперно пеене и пиано в държавната консерватория Панчо Владигеров. В 1958 заминава за Италия да специализира при Дзита Фумагали.
в Италия.
През 1959 Райна Кабаиванска дебютира като Жоржета в Мантията на Пучини и печели оперния конкурс във Верчелли заедно с Лучано Павароти. Същата година дебютира и в Палячи във Фано. По-късно печели конкурса за млади изпълнители към школата на Миланската Скала. През 1961 я аплодират в Миланската скала [един от най-реномираните театри в света] в операта Беатриче ди тенда от Белини. Година след това в Метрополитен опера в Ню Йорк. Лондонската Ковънт Гардън е следващата сцена, на която Райна Кабаиванска дебютира през 1962, в ролята на Дездемона от Отело на Верди.

ролите на Райна Кабаиванска.
Райна Кабаиванска е изпълнила около 100 роли на оперната сцена. Ролите на Тоска и Мадам Бътерфлай от едноименните опери на Пучини тя е изпяла повече от 400 пъти из цял свят. [Райна Кабаиванска изпълнява Un Bel Di от Madama Butterfly.]


репертоарът на Райна Кабаиванска
Мадам Бътерфлай, Тоска, Манон Леско, Мантията на Пучини = Дон Карлос, Отело, Фалстаф, Травиата, Трубадур, Силата на съдбата, Сицилиански вечери, Ернани, Реквием на Верди = Беатриче ди тенда от Белини = Риенци на Вагнер = Адриана Лекуврьор на Чилеа = Роберто Деверьо на Доницети = Палячи на Леонкавало = Фауст на Гуно = Манон на Масне = Ла Вали на Каталани = Дама Пика и Евгений Онегин на Чайковски = Капричо на Щраус = Франческа да Рамини на Дзандонай = Весталката на Спонтини = Армина на Глук = Делото Макропулос на Яначек = Веселата вдовица на Лехар = Въртенето на винта на Бритън.

розите Райна.
Първите разцъфнали рози в Сан Ремо [в  годините 1965, 1970 и 1973] са кръстени Райна на Райна Кабаиванска. Италианското признание за българското сопрано, което жъне успехи по цял свят.

семейството на Райна Кабаиванска.
През 1969 се запознава със съпруга си Франко Гуандалини, оперен режисьор, колекционер на произведения на изкуството и потомствен фармацевт от Модена.

През 1975 се ражда дъщеря й Франческа, кръстена на героинята от операта Франческа да Рамини на Дзандонай.  Към днешна дата Франческа е доктор по археология.



наградите на Райна Кабаиванска.
Белини [1965]
Viotti d'oro [1970]
Златен Пучини [1978]
Илика [1979]
Монте Верди [1980]
Лоренцо Великолепни [1990]
Академия Медичеа [1990]
Абиати [1995]
Един живот за музиката [2000]
орден Стара планина [1994]


сопраното Райна Кабаиванска.
Райна Кабаиванска води майсторски класове в Италия, България, Испания и Франция. Професор е в италианската музикалната академия Чиджияна и в Нов български университет. Член е в журита на редица престижни конкурси. Учредител е на фондация за подпомагане на културното и духовно изграждане на талантливи български деца-сираци.


КРАСИМИРА СТОЯНОВА

Българското сопрано Красимира Стоянова е удостоена с титлата „камерзенгерин”на Виенската Щатсопера

Наградата„камерзенгерин” е най-престижната титла , която се присъжда в Австрия на оперни певци. Дипломата ще бъде връчена на българското оперно сопрано Красимира Стоянова от д-р Клаудия Шмидт – федерален министър на образованието, изкуствата и културата на Австрия.Официалната церемония ще се състои в чаения салон на Виенската Щатсопера.Певицата е получила официално поздравление от министъра на културата Вежди Рашидов ,в което се казва: „Това отличие, което се присъжда за изключително певческо и артистично майсторство, е за мен още едно доказателство за блестящите постижения на българските оперни гласове и поредна златна страница в историята на българската култура. Продължавайте с таланта си да редите България на достойно място в европейската и световна културна съкровищница!”съобщават от министерството .


Красимира Стоянова е българска оперна певица, сопран. Учила е пеене и цигулка в музикалното училище в гр. Русе и в Пловдивската консерватория. Започва кариерата си като цигуларка, а през 1995 г. дебютира като певица в Националната опера в София. През 1998 г. е забелязана от директора на Виенската опера Йоан Холендер, който я кани да стане солистка на Виенската Щатсопера. Това отваря вратите за световна слава и позволява участието на Красимира Стоянова на сцени като Карнеги Хол, Метрополитен опера, Вашингтонската национална опера, Ковънт Гардън, Залцбургската опера, Лондонската кралска опера, Националната опера в Хелзинки, Националната опера в Берлин, Театро Колон в Буенос Айрес и други.Обявена е за „Музикант на годината” през 2007г от предаването „Алегро виваче” на БНР.


Официален сайт на изпълнителката


Напълно гениален и позорно непознат…

 Днес ще отбележа един български музикант, който не просто покорява музикална Европа, а направо я стъписва, изкарва и въздуха. Това е човек, който без всякакви опасения от провинциално залитане и наивен местен патриотизъм можем да наречем „Геният- цигулар на XХ век.”  Е, той успява и …. поради  простотията на цялата обществена пирамида у нас, днес е малко известен и почти забравен…


Когато световният магьосник на цигулката Давид Ойстрах чува негово изпълнение на цигулкови концерти на Бах, той две години не се осмелява да свири този композитор на сцена…


Когато белгийската кралица Елизабет I (патрон на едноименния световен конкурс) го кани на аудиенция и му предлага да стене белгийски поданик, той отговаря простичко и без патос, с обикновено съобщително изречение:

-          Няма начин Ваше величество, ние сме българи.


Когато войната запраща всепризнатия феномен на цигулката сред музикалните светила на Берлин, при него идва най-именитият професор по пиано и му казва:

-          Губите си времето с цигулката, вие сте съвършен музикант, за по-малко от година можете да станете най-великия пианист.

След това при него идва професор по композиция и му казва:

-          Губите си времето с цигулката, вие сте гениален музикален ум, за по-малко от година можете да станете съвършен композитор. Дължите го на света.


Когато известен американски диригент, чул за него от Йехуди Менухин  го намира в окупирана Германия и предлага осигурено бляскаво бъдеще за цялото семейство в САЩ, пред алтернативата да го заварят съветските войски и в най-добрия случай да го върнат в комунистическа България…. той скромно отказва.

Всичко това се случва преди 18-тата му годишнина.
Когато през 50-те избягва от комунистите и се установява в Западна Германия, известен импресарио му казва, че може да концертира по целия свят, но трябва да се откаже от изтеклия си вече български паспорт и да стане гражданин на ФРГ. Цигуларят казва: Не мога. Аз съм българин.


Единственият цигулар, който е изпълнявал в един концерт 24-те копричии на Паганини, всяко от които поотделно е смятано за подвиг за виртуози.  На следващата вечер ги изпълнява отново, само че в обратен ред.

Роден в уважавано градско семейство. Баща му е професор по цигулка и ректор на Консерваторията.
На 2 годишна възраст констатират, че детето притежава съвършен музикален слух – изпитва физическа болка от фалшиви тонове.


На 6 годишна възраст смазващо се налага на Първия международен конкурс за цигулка във Виена над двадесетина световни виртуози. Не му дават наградата само защото като малолетен не може да участва в официалната част на конкурса, но изуменото жури му дава повече точки от победителя – 29-годишния Давид Ойстрах.


На 10 години  печели международния конкурс „Йожен Изаи” в Брюксел.


На 12 години печели международния конкурс „Фриц Крайслер” в Париж

На 13 години завършва с отличие Брюкселската консерватория.
Преди края на войната свири с най-големите оркестри в Европа, под диригентството на най-великите диригенти.
Свири без партитура, достатъчно му е да е видял нотния запис веднъж, за да го запомни завинаги.
Без някога да се е занимавал целенасочено, само по слух проговаря немски, френски, фламандски, унгарски…
Най-младият лауреат на „Димитровска награда” – на 26 години.


Прави уникални записи, които влизат в златния фонд на националното радио.


През 1956г. бяга в Германия.  Комунистическата власт го обявява за „невъзвращенец”.

Името му е забранено за произнасяне.

Книгите, в които се споменава гения му са иззети от книжарници и библиотеки и унищожени.

Плочите и лентите с негови записи в архива на Радиото са унищожени и загубени завинаги.


Заради преживените тежки психически травми от войната и емиграцията, смъртта на близките му и няколко претърпяни тежки инцидента, здравето му се влошава. Живее бедно и самотно.


На 52 годишна възраст е намерен е мъртъв в Хамбургската железница.


Казва се Васко Абаджиев (1926-1978)

На 14 януари щеше да навърши 85 години…


Той няма паметник в България, нито улица с неговото име.
Съдбата му толкова прилича на тази на Моцарт, че ако не беше истинска история щях да кажа, че някой писател плагиатства трагичната съдба на залцбургския магьосник.


Последните десетина дни съм като обсебен. Всичко започна почти случайно с някакво куцо търсене в Google, което включваше думата цигулка. Зачетох се, потънах в текста, гледах и слушах, след което започнах да се гневя на себе си, че не знам за него повече от името му и че е бил цигулар през 50-те . Пощръклях и за няколко дни си намерих няколко книги и диск с негови изпълнения.




Добрата новина е, че паметта за преживяването Васко Абаджиев бавно и полека се завръща, благодарение на група мъдри хора, на които искам да благодаря:


1. Писателят Маргарит Абаджиев издава през миналата година романа „Шакона пасион”, който разказва за живота на Васко Абаджиев. (няма родство между двамата). Виж страницата на автора за романа


2. Отново Маргарит Абаджиев издирва в частна колекция и прави достъпна в интернет забранената и унищожена книга „Майстори на цигулката” от Стефан Грудев, писана през 1955, година преди музикантът да емигрира.


3. д-р Христо Василев е почитател и колекционер на Васко Абаджиев. Той събира оцеляли негови записи от БНР и от чужди звукозаписни компании, радиа и библиотеки. Благодарение на него миналата година беше издаден компакт диск с изпълнения на Васко Абаджиев.

4. Христо Василев създава сайт, посветен на Васко Абаджиев, където са качени и записи.


5. През 2001г. Н. Пиперов (племенник на музиканта) и  Александър Абаджиев (музиковед, не е роднина на музиканта) издават биографичната книга „Забравеният велик Васко Абаджиев

6. Книгата на Пиперов и Абаджиев е представена на матине, посветено на 75-години от рождението на музиканта на 7 януари 2001г. в рамките на Новогодишния музикален фестивал. 


7.  През 2001г. проф. Лада Брашованова издава книгата „Паганини на ХХ век”


8. Известни български музиканти и цигулари учредяват фондация „Васко Абаджиев”. През 2000г. правят концерт в зала България в негова памет. Йосиф Радионов е извикан на бис. Вместо да свири, маестрото пуска запис на Абаджиев. Залата изригва…


9. Клуб „Юнеско – Леонардо да Винчи” е отправил официално предложение до Юнеско: 2011г. да бъде обявена за „Година на Васко Абаджиев”


10. Има инициатива праха на Васко Абаджиев да бъде препогребан в България.

Дискът, както и книгите “Шакона пасион” и “Забравеният велик Васко Абаджиев” могат да се купят от музикалната книжарница  на ул. Ив. Вазов срещу Нар. театър.
Единственият оцелял кинозапис. Концертът е в зала “България”. На пианото е Панчо Владигеров…

АКАД.ПЕТКО СТАЙНОВ   1896-1977


Петко Стайнов е роден на 1 декември 1896 г. в гр. Казанлък, където прекарва и ранните си детски години. Щастливото детство има огромно значение за по-нататъшния му живот. Всичката красота на българската природа, благозвучието на народните песни и танци, които е попил в ранните си години, стават доминанта в ценностната му система и се превръщат в импулс на неговото творчество в последвалите години на мрак.

Те „населяват“ с типично български аромат и сюжети неговите творби и дават основание да бъде смятан за „най-българския композитор“. На 6 годишна възраст наранява случайно едното си око.То започва да боледува и намалява зрението си. В последствие и другото око заболява неизлечимо.Така на 11 години Петко Стайнов ослепява и с двете си очи. През 1906 г постъпва в новооткрития в София Институт за слепи. Година по-късно учи флейта при Димитър Хаджигеоргиев и Никола Стефанов, цигулка при Швертнер и хармония при Краус. А през 1912 г започва да учи и пиано и да участва дейно в хора и оркестъра на института. Докато е в института овладява Брайловия шрифт за слепи на български и немски език и с него си служи през целия си по-нататъшен живот. След завършване на института осъществява активна младежка любителска музикална дейност в Казанлък: организира и дирижира хор, изявява се като пианист. Проявява за първи път творческата си музикална дарба. Написва най-ранните си творби: "Легенда" за оркестър,"Фантазия" - септет за камерен оркестър, "Сто и двайсет души" - хорова песен, "Тръгнала Лиляна" - китка от народни песни за смесен хор, "Нощ" - песен за баритон и пиано и "Песен за печалния ми брат" - за сопрано, цигулка и пиано и създава хоровите творби за смесен хор "Сън сънувах" и "Коледари".

През 1920 г. заминава за Германия, където получава висше музикално образование. Докато е там, се запознава, а по-късно и сключва брак със Стефанка Мандаджиева, която до смъртта си е незаменим помощник при работата му.


След завръщането в България става член на дружеството на българските слепи(по-късно Съюз на слепите),създава самодеен оперетен театър,организира хор и оркестър, който сам дирижира, написва първата си симфонична творба: "Тракийски танци" (първа редакция, състояща се от три танца: "Пайдушко", "Хоро" и "Ръченица"),създава "Да бяха либе", по текст на П. К. Яворов - за смесен хор и написва още един танц към "Тракийски танци" и развива оркестрацията им за голям оркестър.

През 1927 г. се мести със семейството си в София и започва работа като лектор в Института за слепи. През април получава наградата на Министерството на народното просвещение за "Тракийски танци".

Година по-късно става един от основателите и е избран за първи Председател на настоятелството на Националното читалище на слепите "Луи Брайл”. През 1936 г. създава хор на слепите, който след смъртта му е наречен на негово име. За заслугите му към Съюза на слепите в България през 1971 г. е избран за негов почетен председател. Заемал е и други почетни длъжности – бил е председател на Съюза на народните хорове в България и на Дружеството на българските композитори „Съвременна музика“. От 1948 г. е директор на Института за музика и заема тази длъжност до смъртта си, като под негово ръководство са събрани 90 хиляди народни песни и 3 хиляди танци. През 1941 г. неговото творчество и обществена дейност получават високо признание – на 29 юни той е избран за редовен член на БАН, а на 21 септември с царски указ е назначен за директор на Народната опера. Притежава множество награди: орден за наука и изкуство „Цар Борис“, орден „Кирил и Методий“ Іст., два пъти орден „Народна република България“ І ст., Димитровска награда и др.

Петко Стайнов оставя солидно музикално наследство: симфоничните сюити „Тракийски танци“ и „Приказка“, симфоничните поеми „Легенда“ и „Тракия“, симфонично скерцо, концертните увертюри „Балкан“ и „Младежка увертюра“, две симфонии, множество хорови песни, разкриващи богатата душевност на българите, хорови балади, претворяващи драматични събития от старата и новата история на България и пр. 



Композиторът умира на 25 юни 1977 г. на 81-годишна възраст.

Въпреки че в продължение на цели 70 години – от 11-годишно дете до смъртта си – живее в пълен мрак, той намира сили и кураж да усъвършенства таланта и музикалната си култура, за да преведе на жизнерадостен музикален език огромната си любов към народа и земята на България. Наистина само изключителен оптимист с желязна воля, жажда за осмислен живот и увереност в житейската си мисия е способен да превъзмогне драмата от сполетялия го недъг и – без да се оплаква и самосъжалява – да впрегне целия си творчески потенциал, за да трасира пътя на българската симфонична и класическа музика.

ЙОСИФ ЦАНКОВ

Йосиф Цанков е роден на 7 ноември 1911 г. в Русе в заможно семейство, в което се говори на френски, немски и английски. Започва да учи пиано на шестгодишна възраст, а на 11 съставя първата си композиция. На 15 години Цанков заминава за кратко да учи  "Робърт вколеж" в Истанбул, където се запалва по баскетбола и след преместването си в София е сред основателите на баскетболния отбор АС-23. Съосновател е и на националния ни отбор по баскетбол—мъже и 15 години е капитан и център—нападател и на двата отбора. Основава и е треньор на женския ни национален баскетболен отбор. На 19 години завършваПърва мъжка гимназия и записва право в СУ „Св. Климент Охридски“ по настояването на баща си.
Представител е за България на „Осрам“ и съсобственик и управител на първата ни фабрика за грамофонни плочи „Берлин грамофон“, по—късно „Дойче грамофон“.
Още като студент по право Йосиф Цанков написва първата си песен „Ела с мен в Хаваи“ - 1930 г. Автор е на първите български оперети, валсове, танга, фокстроти, румби. Назначен е за главен  главен композитор на театър „Одеон“ през 1937–1941 г. Оперети от Йосиф Цанков са: „Мая“, „Жуана“, „Продадена любов“, „Дръж се, Жужи“, „Златната вдовица“. При бомбардировките над София през Втората световна война изгарят повечето партитури на тези произведения. Съвпадение на заглавията и присъствието на ориенталски мотиви в мелодиите на песента „Керванът“ на Цанков и на песента Caravan на Хуан Тизол, записана през същия период от оркестъра на Дюк Елингтън, стоят в основата на популярен в България мит, че през Втората световна война американските и английските войници, които се бият в Сахара срещу войските на Ромел, всяка сутрин в 9.00 часа искат да бъдат поздравявани по Радио Лондон (днес BBC) с песен от българския композитор.[1]
Йосиф Цанков е сред основателите на националното ни радио, в началото —  „Радио София” — през 1936 г. Музикалните и детски радиопредавания са били по негови идеи. Открил е изключителния  актьор  Константин Коцев, когото привлича за участие в детски радиопиеси.
След 9 септември 1944 г. творческата работа на Йосиф Цанков е силно ограничена. Новата власт отхвърля шлагерите, тангата и валсовете, оперетите и балета като буржоазен уклон. Забавната музика, композирана от Цанков, не се излъчва по радиото, нито се свири на живо по театри и заведения. През 1951 г. е назначен за отговорен редактор в музикална редакция на  „Балкантон“ с протекциите на съветския композитор Ьрам Хачатурян.
Запален  филателист, той е разполагал с една от най-богатите колекции в България.
Йосиф Цанков умира в съня си от  инфаркт дни, преди да навърши 60 години — на 21 октомври 1971 г. На пианото му е намерен нотният лист с песента „Вместо сбогом“, позната ни в изпълнението на  „Тоника СВ”
Във връзка с 90-годишнината от рождението му Цанков е удостоен посмъртно с  орден +Стара Планина I степен. Улица в софийският квартал „ Лагера в близост до „Балкантон“ от 2002 г. носи неговото име.
Автор е на над 500 музикални произведения — оперети, инструментална и танцова музика, филмова и театрална музика, стари градски песни, както на популярни естрадни песни. " Танго", "  Фантазия" и "Концертно танго" са често изпълнявани по танцови забави и  балове Многобройните му  шлагери, изпълнявани от рзлични изпълнители, печелят редовно наградите на публиката, зрителите и радиослушателите в многобройни фестивали и  конкурси.. Йосиф Цанков е автор на песни като: „Приказка“, „Лунни лъчи“, „Песен моя, обич моя“, „Събота вечер“, „Пролет моя“, „Пеят сто китари“, „Целуни ме“, „Птици мои“, „Облаци“, „Море на младостта“, „Песен за София“ и много други.
В първия конкурс за българска естрадна песен (1964 г.) от всичките осем награди Йосиф Цанков получава шест, за песните: "Птици мои", "Целуни ме", "Мое безумно сърце". Три години по-късно, през лятото на 1967 г., журито отказва да награди "Песен моя, обич моя" по текст на  Димитър Василев в изпълнение на Йорданка Христова въпреки високата оценка от публиката, както отказва и през 1969-а, когато  Лили Иванова представя песента му "Море на младостта". През 1971 г. неговата „Повей ветре“ в изпълнение на  Паша Христова е наградена с Голямата награда от фестивала „ „Златният Орфей” Песните на Йосиф Цанков са изпълнявани и записвани в албуми от известни чужди изпълнители:  Жозефин Бейкър,  Клаудио Вила, Артуро Теста, Зигфрид Валенди,  Йозеф Кобзон,  Жилбер Беко и др.
Заслугите на Йосиф Цанков към българската музика са определили мястото му на основоположник на забавната музика у нас.
В средата на 80-те години на ХХ век „Тоника СВ“ възкресяват шлагерите на Йосиф Цанков „Твоята китара“ и „Вместо сбогом“. През 2001 г. певицата  Надя Ботева записва кавъри на негови хитове, сред които особено сполучлии са новите версии на „Керванът“, „Песен моя, обич моя“, „Целуни ме“, „Покана за танц“. Надя Ботева е и инициатор и организатор на всички инициативи, свързани с грандиозното честване на 90-годишнината от рождението на Йосиф Цанков.



"Керванът" м.и т: Йосиф Цанков е световен хит.Записана през 1941 г. в Холивуд по желание на чули я англичани. С нея Радио Лондон започва емисията си за английските войници, които се бият в Африка .."музика от Джоузеф Цанкоу" изп:Екатерина Ванкова



Последната творба на Йосиф Цанков









Няма коментари:

Публикуване на коментар