събота, 9 февруари 2013 г.

Албрехт Дюрер


Албрехт Дюрер 
(1471-1528)
Албрехт Дюрер
Албрехт Дюрер
Албрехт Дюрер (Albrecht Durer) е немски художник, чертожник и гравьор, един от най-големите майстори на западноевропейското изкуство. Той е бил запален изследовател на природата и горещ привърженик на италианската (ренесансова) теория на изкуството, но в неговото творчество се проявяват много черти на средновековната мистика.
Още в ранна възраст Албрехт Дюрер става известен в Европа със своите печатани гравюри, а днес е смятан за най-видният художник на Северния Ренесанс. Самият той с ентусиазъм разказва за своя живот и вероятно подбуждан от суета в дневника си описва различните аспекти за своето семейство, както и пътуването си до Холандия. Неговите автопортрети още повече от собствените му думи, разкриват неговия постоянен стремеж за самопознание и процеса на формирането на личността му.
Първият автопортрет на художника е създаден на тринадесетгодишна възраст, а вторият, когато е двадесет и две годишен. На мадридския си автопортрет (1498, Прадо) Дюрер изглежда преуспяващ човек, с брада и с високо интелектуален и професионален статус. През 1500 тези тенденции достигат кулминацията си с автопортрета му с образа на Христос (Мюнхен). Тук нарцисизмът на майстора, забележим в по-ранните му автопортрети, се заменя със трезвена искреност. В това свое произведение Дюрер очевидно се стреми да предаде идеята, че подобно на Бог, художникът също се явява създател.
Албрехт Дюрер е роден на 21 май 1471 година в Нюрнберг, главният център на немския хуманизъм. Баща му носи същото име. Той е златар, който през 1455 година от Унгария е премества в Нюрнберг. През 1467 се жени за дъщерята на своя майстор, Барбара Холпер. Албрехт е третото от осемнадесетте им деца. Артистичният талант на момчето, деловите му качества и неговият мироглед му се формират от трима мъже, които играят важна роля в живота му – баща му, кръстникът му Кобергер и най-близкият му приятел Вилиберт Пиркхаймер, изключителен хуманист, който запознава младия художник с новите ренесансови идеи и с произведенията на италианските майстори.
Рано усвоява основите на живописта и дърворезбата и става тава чирак на гравьора Михаел Волгемут. След като завършва чиракуването си, Албрехт Дюрерпредприема продължително пътуване, за да усъвършенства занаята. През 1490 година отива при Мартин Шонгауер, най-известният гравьор в Северна Европа, който обаче умира малко преди пристигането на Дюрер в Колмар. Не е известно къде пътува след това, но вероятно посещава Франкфурт и Холандия.
През 1493 година Дюрер отива в Страсбург, където по това време живее известния скулптор Николаус Герхарт. Прекарва 1492-1494 в Базел, най-големият център за производство на илюстровани книги, интересувайки се от дърворезба и медни гравюри. Там работи при златаря Георг, брат на Мартин Шонгауер и създава известната си гравюрата „Свети Йероним“. Малко след завръщането си в Нюрнберг през юли 1494 година, Дюрер се жени за Агнес Фрей, дъщеря на известен местен занаятчия. Няколко месеца след сватбата им Дюрер заминава за Италия. По време на пътуването си създава някои големи акварела пейзажи, които се явяват едни от първите произведения на този жанр в западноевропейското изкуство.
Когато през 1495 година художникът се връща в Нюрнберг, отваря свое собствено студио и започва да прави чертежи, които учениците му използвали за изработване на своите произведения по дърворезба. През 1497 с използването на услугите на агенти,Албрехт Дюрер успява да продаде свои гравюри в цяла Европа, с което се превръща и в издател, което засилва още повече неговата репутация, особено с публикуването на серия от гравюри на Апокалипсиса (1498).
В рамките на около едно десетилетие Дюрер губи и двамата си родители. През 1503-1504 той създава чудесни акварелни скици на животни и растения, а след това изработва гравюра на Адам и Ева. След тях се обръща към гравюра върху метал, което му дава възможност да изработва по-фини и гъвкави линии отколкото в техниката на гравюра на дърво. През 1506 вероятно за да избяга от чумата, се връща във Венеция, но отношението му към града е двойствено. За него този град е едновременно свърталище на крадци и мошеници и място, където се чувства господар. И ако през 1507-1511 Дюрер се занимава предимно с живопис, след това се посвещава на гравюрата. Излиза неговата втора серия на Апокалипсиса, съставена от двадесет гравюри (дърворезба) за живота на Мария, серия от дванадесет гравюри на Големите страсти и тридесет и седем гравюри на тема Малките страсти. През този период стилът му става по-уверен, контрастите на светлината и сянката по-силни. През 1512 публикува третата серия от гравюри за Страстите, които представляват много изящно и рафинирано изпълнение. През 1513-1514 се раждат три от най-известните му произведения – „Рицарят, дяволът и смъртта“, „Свети Йероним“ и „Меланхолия I“. Освен това той е работил по няколко поръчки на император Максимилиан I. От 1518 до 1520 година той се посвещава изключително на теоретична работа, изучава пропорциите, запознава се с идеите на Реформацията и с учението на Мартин Лутер.
През юни 1520 година Дюрер заедно със съпругата си предприемат едногодишно пътешествие, по време на което посещават редица холандски градове.
Албрехт Дюрер умира на 6 април 1528 година от тежко заболяване на черния дроб.










Алфред Сисле


Алфред Сисле
(1839-1899)
Алфред Сисле
Алфред Сисле 
Алфред Сисле (Alfred Sisley), (1839-1899) е френски живописец-пейзажист. Неговото име обикновено се свързва с френския импресионизъм, въпреки че в действителност Сисле е бил англичанин. През целия си живот посещава родината си само три пъти. Най-голямо влияние върху творчеството на Сисле оказват художниците Джоузеф Търнър, Джон Констабъл и Ричард Парк Бонингтън, Камий Коро и Гюстав Курбе. През целия си живот художникът се чувства свързан с творчеството на Коро и нарича себе си негов наследник.
Роден е на 30 октомври 1839 година в Париж и е четвъртото (и последното) дете в семейството на англичаните от средната класа, братовчедите Уилям Сисле и Фелиция Сел. Родителите му произхождат от стар търговски род, традиционно свързан с Франция. Дядото на Алфред Сисле превозвал френски стоки от Париж в Англия и бил женен за французойка. През 1830 година Уилям Сисле окончателно се установява във Франция. Той е бил търговец на изкуствени цветя, който първоначално работел като управител на складовете на една компания, но по-късно започнал собствен бизнес.
Когато навършва Сисле 18 години, родителите му го изпращат в Лондон, за да получи търговско образование, но младежът се ориентира към живописта. През този период (1857-1862) вместо да се посвети на обучението си, той прекарва по-голямата част от времето си в посещение на музеите. Решението да стане художник не се харесва на баща му, но въпреки това след завръщането си в Париж през 1962, постъпва в школата на Шарл Глейр. В негово лице намира много внимателен и компетентен преподавател, който обаче според Алфред, притежава един голям недостатък – Глейр е бил голям привърженик на академичното изкуство. В неговото студио младежът се запознава с Моне, Реноар и Базил. През 1863 година и четиримата напускат Глейр и създават кръга на импресионистите.
В ранното си творчество Сисле рисува предимно пейзажи – крайградските гори и селски улици. През 1866 година две от неговите работи са изложени в Салона, но общата атмосфера там не го удовлетворява. Само няколко месеца по-късно, заедно със своите единомишленици, организират опозиционния Салон на независимите, където публиката можела да види отхвърлените от официалния Салон произведения.
През този период настъпват съществени промени и в личния живот на Сисле. В средата а 60-те години започва любовната му връзка с Мари Йожени Лекуезек. През 1867 година се ражда синът им Пиер, а през 1869 – дъщеря им Жана. Бащата на художника е много ядосан заради начина на живот на своя син и му спира издръжката.
На следващата година започва войната с Прусия. Приятелите на Сисле се разпръскват и кръгът на импресионистите временно се разпада. За самия Сисле обаче войната се оказва катастрофална – с разоряването на баща му, той губи всяка надежда за наследство. Настъплението на пруските войски го принуждават да напусне Париж, оставяйки цялото си имущество, включително и картините си. Известно е, че преди войната е успял да продаде само седемнадесет свои произведения.
След войната Алфред Сисле и семейството му се установяват във Воазен, западно от Париж. С този град е свързан зрелият период от творчеството на художника, през който той работи неуморно. През лятото на 1974 посещава Англия и там създава някои от своите великолепни произведения. След като се връща, се установява в Марли. Участва активно в художествения живот. Той става един от главните организатори на изложбата на импресионистите през 1874 година. На нея представя шест свои произведения, но не успява да привлече вниманието на критиците, които се интересуват основно от Мане и Писаро. И тъй като картините били основният източник на доходи за Сисле, но никой не ги купувал, неговото финансово състояние се влошавало все повече. През 1879 година загубва баща си. Трагичното събитие слага своя отпечатък върху неговото творчество и картините му стават по-мрачни в сравнение с периода от Марли.
От 1880 година до смъртта си Алфред Сисле живее в Море сюр Лоан, където уморен от борбата за успех, Сисле се самообрича на изгнание. Среща сериозно затруднение да остане близо до преуспяващите си приятели и е особено ревнив към славата на най-близкия си приятел, Моне. Изпада в дълбока депресия. Престава да участва в изложбите на импресионистите.
През последните години от живота си (1897-1899) Сисле страда от болезнен ревматизъм и състоянието му се влошава все повече. След като прекарва заедно със семейството си три месеца в Корнуол и на южния бряг на Уелс, сключва официален брак с Йожени и става законен баща на децата си. Но през 1898 съпругата му се разболява от рак на гърлото. Болестта й протича мъчително, което принуждава Сисле да остави живописта и да се грижи за нея. След погребението на съпругата си той кани Моне в своя дом и се обръща към него с молба да поеме грижите за Пиер и Жана.
Алфред Сисле умира една седмица по-късо, на 29 януари 1899 година, в Море сюр Лоан, близо до Фонтенбло.



Алфред Сисле







Фридрих Шилер


Фридрих Шилер е германски поет, философ, историк и драматург. 


Той е роден на 10 ноември 1759 г. в семейството на военния доктор Йохан Шилер, който е участвал в Седемгодишната война по това време. Бъдещият поет и философ е кръстен на краля на Прусия, за когото баща му се е сражавал - Фридрих, но почти всички са го наричали Фриц. Детството му е белязано от бедността и лишенията, в които живее. След преместването на семейството му в Лорх, той учи в селското училище. Родителите му са се надявали да стане проповедник и затова Фридрих учил и латински, и старогръцки при местния пастор. През 1773 г., по настояване на херцога на Вюртемберг Карл Ойген, той постъпва в елитната военна академия Карлсруе в Щутгарт, където в продължение на осем години изучава право и медицина. След завършването си е назначен за полкови лекар в Щутгарт - работа, която не е харесвал особено.

Още докато учи, той написва първата си драма "Разбойници", която критикува корупцията в обществото и прокарва революционни републикански идеи. По-късно Шилер става почетен гражданин на Френската република заради тази пиеса. Когато тя е представена официално в Манхайм през 1781 г., той е арестуван и му е наложена забрана да публикува други произведения. 

Две години по-късно Шилер бяга от херцогство Вюртемберг и няколко пъти сменя местожителството си, докато не се установява във Ваймар през 1788 г. Там той е поканен от местния херцог по препоръка на Йохан Гьоте. През следващата година Шилер е назначен за професор по история и философия в университета на град Йена, където написва голяма част от историческите си трудове.

През 1799 г. той се завръща във Ваймар и по настояване на Гьоте започва да се занимава с драматургия. Двамата основават Ваймарския театър, който постепенно става водещ в Германия. За своите постижения в областта на на литературата, драматургията и историята той е удостоен с благородническа титла през 1802г. от ваймарския херцог.

Шилер е автор на редица философски трактати, сред които "Писмо за естетическото възпитание на човека", "За наивната и сантименталната поезия", "За смелостта и достойнството" и др. В тях той развива понятието за "красивата душа". Според него "красотата" не е само чувствено, но и морално преживяване. Шилер написва и две есета за възвишеното, които разглеждат човешката свобода като възможност да бъдат победени животинските инстинкти на индивида, когато някой съзнателно е готов да умре в името на една красива идея.

Някои от по-известните поетични творби на Шилер са "Поезията на живота", "Към слънцето", "Геният", "Силата на жената", "Щастие", поемата "Художник" и др.

Безспорно най-значими са постиженията му в драматургията. Той е автор на драмата "Дон Карлос" (1787 г.), превърнала се по-късно в либрето на едноименната опера на Джузепе Верди, на трилогията "Валенщайн", на драмите "Мария Стюард" (1800 г.), "Орлеанската дева" (1801 г.), както и на "Вилхелм Тел" (1804 г.), която също се превръща в либрето на едноименната опера на Росини.

През 1785 г. Фридрих Шилер написва прочутата "Ода на радостта", която е използвана във финалната част на Деветата симфония на Лудвиг ван Бетовен, днес официален химн на Европейския съюз и на Обединена Европа.

Шилер умира на 9 май 1805 г. във Ваймар на 45 години.



На ***

        „Кой би желал на сенки да се наслаждава,
С които същността чужд облик получава
И мамят те надеждата с лъжлива власт?
Да гледам истината гола искам аз!
Пък нека с бляна ми да рухнат небесата
И в миг реалността да окове
Духа свободен, полетял към върхове
На безграничните възможности в царствата —
Да се надвие трябва той самият,
Така свещената повеля на дълга
И на неволята мъчителна вика
Дваж по-смирен ще го открият.
Щом истината вече те гнети,
Как ще търпиш необходимостта?“

        Така от пристана на своя опит ти,
Приятелю, възкликваш най-сурово
И с укор гледаш на привидните неща.
Уплашени от строгото ти слово,
Побягват Ерос и крилатият му сонм,
Замлъкват музите, а Хорите игрите
Прекъсват, снемат си венците
От хубавите къдри с жален стон.
Строшава златната си лира Аполон,
А Хермес — жезъла вълшебен със змията.
И на живота от посърналия лоб
Се свлича розовото було на мечтата —
Светът показва се, какъвто си е: гроб!
Синът на Китерея от очите дръпва
Превръзката, проглежда любовта,
В божественото си дете в миг зърва
Преходна твар, изплашва се и хуква тя.
На красотата младото лице старее,
Дори по твойте устни леденее
Любовната целувка — в радостна забрава
Сърцето ти окаменява

Силата на жената

Силни сте вие с добрата магия на свойто присъствие;
        Всичко постигате с благост, никога нищо със гняв.
Мощ диря аз у мъжа, достойнството той отстоява,
        Ала жената владее — и нека! — единствено с чар.

Вярно, владели са някои с мощ на ума и делата,
        Ала на тях им е липсвал пък този най-царствен венец.
Истински властна е само женската хубост в жената:
        Щом появи се, в появата вече е нейната власт.

1796


Антонис ван Дайк


Антонис ван Дайк
(1599-1641)
Ван Дайк
Ван Дайк 
Антонис ван Дайк (Anthonis van Dyck) е известен фламандски художник, майстор на портрети, митологични и религиозни картини, гравюри, който твори в периода след разделянето на Нидерландия на Холандия и Фландрия. Той е известен със своите портрети на членове от кралското семейство – крал Чарлс I, кралица Хенриета, техните деца, както и на графа на Страфорд, Томас Уентуърти, на своята любовница, Маргарет Лемон и на редица благородници. Творчеството му определя пътя на фламандската живописна школа от втората половина на XVII век, поради което е наричан основател на Английската живописна школа.
Ван Дайк създава около 900 картини, което е огромен брой, имайки предвид, че неговата творческа дейност е продължила само около двадесет години. Той оставя значително наследство, не само защото работи бързо, но и защото използва многобройни сътрудници, художници от Фландрия и Англия, който са работели по задните планове и детайлите.
Творчеството му оказва голямо влияние върху развитието на английската и европейската портретна живопис. Ван Дайк основава Английската портретна школа, чиято традиция се съхранява в изкуството в продължение на векове. Неговите портрети изобразяват хора от различни съсловия и са с различна интелигентност и темперамент. Привърженик на традициите на фламандския реализъм, той създава официалния параден портрет, в това число аристократичния портрет, който представя благородния, изтънчен и изискан човек, но също така се явява създател на интелектуалния портрет.
Антонис Ван Дайк е роден 22 март 1599 година в Антверпен. Той е седмотo дете на заможния търговец на платове Франс Ван Дайк, който е приятел на много художници в Антверпен. През 1609 година на 10-годишна възраст Антонис е изпратен в студиото на известния художник Хендрик ван Бален (1574/75-1632), който рисува картини на митологични теми. Шест години по-късно Ван Дайк открива свое собствено студио. Към ранните му работи се отнася неговия автопортрет (около 1615, Виена), отличаващ се с грация и елегантност. През 1618-1620 създава цикъл от 13 табла, изобразяващи Христос и апостолите Св. Симон (около 1618, Лондон, частна колекция) и Св. Матей (около 1618, Лондон, частна колекция). През 1618 Ван Дайк е приет в гилдията на художниците Св. Лука. Той има собствено студио, но същевременно работи и като асистент на Рубенс. През периода 1618-1620 Ван Дайк създава произведения на религиозни теми.
Антонис Ван Дайк дължи славата си на портретите, които рисува, въпреки че в йерархията на жанровете на европейската живопис той заема ниска позиция. Във Фландрия обаче по това време портретното изкуство има утвърдена традиция. Ван Дайк е автор на стотици портрети, няколко автопортрети, е един от основателите на парадния портрет от XVII век. В портретите на своите съвременници той показва техния интелектуален и емоционален свят, духовният живот и техния характер. В ранните си портрети той изобразява заможните граждани, художниците и техните семейства и именно по този начин се поставя началото на изобразяването на семейства и двойки, което получава широко разпространение в Холандия през XVI век.
През 1920 година по инициатива на кралския маршал Томас Харуърд, Ван Дайк е бил поканен в Англия, за да стане придворен художник. Тук той се запознава с великите произведения на Възраждането. Често рисува портрети на граф Ерендел (1585-1646) и на членовете на неговото семейство. След като прекара близо година в Англия, предприема пътуване до Италия. Междувременно минава през Антверпен, където рисува портрет на съпругата на Рубенс, Изабела Бранд (около 1621, Вашингтон, Националната художествена галерия). През периода 1621-1627 Ван Дайк остава в Италия и изучава произведенията на италианското изкуство. Възхищава се от творбите на Тициан, Тинторето и Веронезе и прави много скици на пейзажи, на известни художници, които стават съставна част на неговия Италиански албум (Лондон, Британски музей). Когато пристига в Италия, първоначално се установява в Генуа, след което живее в Рим, Мантова, Венеция, Торино и Флоренция, като продължава да рисува портрети.
През 1624 година Ван Дайк получава покана от вицекраля на Сицилия да посети Палермо, където рисува портрет на вицекраля Емануил-Филиберт Савойски (1624), както и голямата олтарна картина за палермитанската църква Оратория дел Росарио Мадона (1624-1627) – най-голямата поръчка, която Ван Дайк получава от църква през италианския си период.
Връщайки се в Генуа, Ван Дайк вече е известен художник, модерен портретист, който създава прекрасни произведения – сложни композиции, на които представя малко по-романтично величествения свят на аристокрацията. Изобразява личностите с техните великолепни костюми, в цял ръст, на фона на разкошни дворци, открити тераси, величествени пейзажи, което им придава горди пози и ефектни жестове. Всичко това придава още по-голяма значимост на образите. През 1627 година Ван Дайк се връща в Антверпен, където остава до 1632, когато след смъртта на баща си получава наследство.
Популярността, която има, му дава да получи поръчки за големи олтарни картини, сред които тези на църквите в Антверпен, Гент, Кутртре, Мелех, както рисува и много портрети и картини на митологични теми. За църквата на йезуитите Ван Дайкрисува голямата олтарна картина «Видението на Св. Августин» (1628, Антверпен, църквата на Св. Августин.), за параклиса антверпенската йезуитска църква – «Дева Мария и младенеца Исус със Св. Розалия, Петър и Павел» (1629, Виена), за църквата на доминиканците – «Разпятието със Св. Доминик и Св. Екатерина от Сиена» (1629, Антверпен). Създава и редица по-малки по размер картини на религиозна тематика.
Сред портретите на художника от този период преобладават изображенияа на управляващите кръгове, благородническите семейства, духовенството и художниците. С голяма любов Ван Дайк изобразява детайлите на костюмите и украшенията, като живописта му все още е много свободна и динамична, така че може добре да предаде изпълнения с живот вътрешен свят на лицата, които рисува.
От 1626 до 1633 Ван Дайк създава галерия от графични портрети на видни свои съвременници, която получава наименованието „Иконография“ и е издадена през 1632 година в Антверпен. Портретите са разделени в три групи: монарси и генерали (16 портрети), държавници и философи (12 портрети), художници и колекционери (52 портрети).
През 1632 по покана на крал Чарлз I (1625-1649), когото Рубенс наричал “най-големият любител на живописта сред всички владетели”, Ван Дайк заминава за Англия. Назначен е за “главен художник в услуга на техни величества”, пост, който му дава благородническа титла. Две години по-късно посещава Антверпен, а след това Брюксел, където рисува портрети на благородници. На 18 октомври 1634 гилдията Св. Лука в Антверпен признава Ван Дайк за най-добрия сред фламандските художници. Получава най-високото отличие и е избран за почетен декан. Името му е вписано с главни букви в списъка на членовете на гилдията. Скоро след това се завръща в Англия, където прекарва следващите петнадесет години.
През този период доминиращ жанр в живописта в Англия е портретната живопис и работата на Ван Дайк се превръща в значимо събитие. Негови основни клиенти стават кралят и неговото семейство, както и много млади британски аристократи. Към края на 30-те години създава превъзходни портрети на мъже, като успява да представи отлично техните психологически характеристики. През 1639 се жени за Мария Рутвен, която е придворна дама на кралицата две години по-късно се ражда дъщеря им Юстиниана. Но същата година здравето на художника се влошава и след боледуване на 9 декември 1641 той умира.
Ван Дайк e погребан е катедралата Сейнт Пол в Лондон.












Диего Веласкес


Диего Веласкес 
(1599-1660)
Диего Веласкес
Диего Веласкес 
Диего Родригес де Силва и Веласкес (Diego Rodriguez de Silva y Velazquez) е испански художник от XVII век в двора на крал Филип IV. Творчеството му достига връх в испанската живопис и се превръща в истинско явление е световното изкуство.
Роден е на 6 юни 1599 в Севиля. Той е първото дете на Хуан Родригес де Силва и Херонима Веласкес. Родителите му са благородници, но не са богати. Както повечето деца Диего Веласкес е изпратен да учи латински в манастирското училище, като желанието на родителите му е да се занимава с хуманитарни науки. Когато навършва 10-годишна възраст, започва да проявява дарбата си да рисува и баща му го завежда в студиото а известния испански художник Франсиско де Ерера. Предполага се, че от него той възприема техниката на рисуване с четки с дълги краища. Но тъй като между тях няма особено разбирателство, на следващата година Диего се премества в студиото на друг художник. Става чирак на Франсиско Пачеко, при когото остава до 1617 година. Изучава пропорцията и се включва в културния живот на Севиля. Пачеко е голям почитател на античността и отличен преподавател. При него Диего рисува много, като не използва предварителни скици, а рисува направо върху платното. По съвет на своя учител започва да изобразява природата, възпроизвеждайки я най-точно. Отделя внимание и на битовите теми (наречени „бодегонес“ на испански). Получава званието „майстор“. В дома на своя учител се запознава с единствената му дъщеря, Хуана Пачеко и през април 1618 година двамата се женят. Между 1619 и 1621 година им се раждат две дъщери.
По настояване на Пачеко Веласкес рисува портрет на известния поет Луис де Гонгора. Когато крал Филип IV заема престола, сменя всички придворни и узнавайки за талантливия художник от Севиля, го извиква в Мадрид. Веласкес пристига през есента на 1623. Рисува портрет на младия крал и става негов придворен художник. Получава просторно студио в едно от предградията на замъка. Но тематиката му рязко се ограничава. В продължение на много години той рисува само портрети, особено на краля и на децата му, и много пъти изобразява инфантата Маргарита. Освен придворните портрети художникът изобразява галерия от изображения на деятели на испанската култура – драматурга Лопе де Вега, Тирсо де Молина и Калдерон, поета Кеведо. Популярността му нараства изключително много, но наред с преклонението, идва и завистта. Академичните теоретици влизат в конфликт с младия севилски художник и настояват за провеждането на конкурс. С картината “Изгонването на маврите” получава най-голямата награда по това време – става пазител на царската хазна. През 1628 година в Испания пристига Рубенс и Диего започва работа в неговото ателие. Под негово влияние създава известната си картина “Бакхус”.
По препоръка на Рубенс през 1629 година кралят позволява на Веласкес да се присъедини към свитата на известния пълководец Амбросио Спинола и посещава Венеция, Ферара, Рим и Неапол. Копира картините на Тинторето, стенописите на Микеланджело, учи древна скулптура и се запознава с произведенията на съвременните художници. Пътуването му до Италия разширява неговите хоризонти и спомага за усъвършенстването на уменията му. След завръщането си е затрупан от работа и следващите години са най-плодотворните в творчеството му. Както и преди, портретите представляват преобладаващата част от творчеството му, но стават много по-разнообразни по композиция и предлагат нови художествени решения. Класическата композиция, усъвършенствания цвят и съчетанията, които използва, са изключително убедителни а времето си.
През 1630-1640 Диего Веласкес създава параден портрет на Филип, на граф Оливарес, на принц Балтазар, както и серия от портрети на джуджета и шутове. Девет години по-късно Веласкес отново отива в Италия,но този път като всепризнат майстор, а картините, които създава в Рим, го правят ще по-известен. Рисува портрета на своя ученик Хуан де Пареха, а след като го вижда, папа Инокентий Х му поръчва свой портрет (около 1650 година). Остротата на характеристиките, дълбоката психология и изключителното художествено майсторство на тази негова работа превръща произведението в едно от най-големите постижения в портретното изкуство. Но крал Филип се страхува да не изгуби Веласкес и му изпраща гневно писмо, за да го накара да се върне в Испания.
Издига художника на най-висшия държавен пост, назначавайки го за хофмаршал и му дава благороднически сан, който да се предава на потомците му. По този начин най-накрая Веласкес получава пълна независимост. След упорита работа създава картините “Венера и Купидон”, “Менините”, “Тъкачките”, “Меркурий и Аргус”, както и прекрасни портрети на втората жена на Филип IV, кралица Мариана Австрийска, на инфанта Маргарита и сестра й. Кариерата му достига най-високата си точка, когато кралят му присъжда най-високият орден на Испания – Кръста на Сантяго. По този начин човек на изкуството става рицар на един от най-старите рицарски ордени в Европа. За съжаление художникът вече е сериозно болен. През пролетта на 1660 година Веласкес се заема с подготовката на бракосъчетанието на инфанта Мария-Тереза с младия Луи XIV. По време на брачната церемония, на 6 август, Веласкес не се чувства добре и няколко часа по-късно умира.