ПЪРСИ БИШ ШЕЛИ 1792-1822

В историята на английския романтизъм блести едно име на велик поет, на чист като кристал благороден човек, на нежен мечтател и смел борец, на остър изобличител на пороците на аристократи и капиталисти, на неукротим бунтовник срещу английската реакция Пърси Биш Шели.

Той е роден на 4 август 1792г. в Хоршъм, Великобритания, в аристократично семейство. Негов баща е Тимъти Шели, втори баронет на Кесъл Горинг.

През 1810г. Шели постъпва в Оксфордския университет. От млади години той се интересува много от философия, изучава произведенията на английските просветители и на френските материалисти от осемнадесети век. Под тяхно влияние той формира своите възгледи на борец срещу религиозните предразсъдъци и още като студент публикува брошура със заглавие Необходимостта от атеизъм, заради която на 25 март 1811г. го изключват от университета. След намесата на баща му, той има възможност да се върне, ако се отрече от обявените в нея възгледи, но той отказва да предаде принципите си.

Четири месеца след изгонването му от университета, деветнайсетгодишният Шели заминава за Шотландия с шестнайсетгодишната ученичка Хариет Уестбрук, дъщеря на Джон Уестбрук, собственик на кафене в Лондон. На 28 август 1811г. те сключват брак. Изгонването му от университета и изборът му за съпруга от долен произход, възмущават семейството му и стават причина той да скъса връзките си с него.

По- късно, недоволен от почти тригодишния си брак, Шели често посещава дома и книжарницата на прогресивния философ Уилям Годуин в Лондон. Там той среща и се влюбва в Мери, високо интелигентната дъщеря на Годуин. През юли 1814г. Шели се развежда със съпругата си и заминава с Мери и доведената й сестра в Европа.

През декември 1816г. Хариет, първата съпруга на Шели, се самоубива, разочарована от новата си любов. На 30 декември Шели и Мери Годуин се женят. До някаква степен целта на бракът им е да се осигури на Шели попечителство над децата му от Хариет, но въпреки това те са дадени от съда на приемни родители. Този брак предизвиква ярост сред английската аристокрация и срещу Шели започват такива интриги и злостни действия от страна на лицемерното английско висше общество, че той напуска родината си и завинаги се преселва отначало в Швейцария, а после- в Италия.

В емиграция той се свързва в близка дружба с великия поет Байрон, който му е близък по жизнената си съдба на изгнаник и на бунтовник срещу вековните предразсъдъци на английското висше общество.

На 8 юли 1822г., по- малко от месец преди тридесетия си рожден ден, Шели се удавя при внезапна буря, докато пътува с шхуната си Джон Хуан от Ливорно за Леричи. Корабът, построен специално за него в Генуа, потъва без да се преобърне. Две седмици по- късно тялото на Шели е изхвърлено на брега, познават го по двете книги, намерени в джоба му- Есхил и сборник със стихове на Кийтс. Тялото му е кремирано на плажа край Виареджо. По някаква случайност сърцето му остава здраво, извадено е от погребалната клада и е пазено от Мери Шели до смъртта й, а другите останки са погребани в протестантското гробище в Рим. За него Шели е казвал, че е най- хубавото място, където човек би желал да почива след смъртта си. И до днес показват гроба му като една от забележителностите на вечния град. Върху надгробната плоча пише:

П Ъ Р С И  Б И Ш  Ш Е Л И

С Ъ Р Ц Е НА С Ъ Р Ц А Т А

А отдолу са издълбани Шекспировите стихове:

НИ ЕДНА ЧАСТИЦА ОТ НЕГО НЕ УВЯХНА;

ТЪЙ КАКТО МОРЕТО СЕ МЕНИ, ТАКА И ТОЙ СЕ ПРЕВЪРНА

В НЕЩО БОГАТО И СТРАННО

Едва ли авторите на този надгробен надпис са съзнавали колко верен ще излезе той

Оцелялото от огнените пламъци сърце на Шели, дава повод на много писатели, между които и нашия Пенчо Славейков, да напишат редица произведения, пропити с тайнствена романтичност или пък с чисто индивидуалистични идеи за великата, издигната над живота личност.

Автор: nanev

   ФИЛОСОФИЯ НА ЖИВОТА 

         Потоците се вливат във реката,

реките пък моретата намират,

а ветровете горе в небесата

във сладостно вълнение се сбират

И всички те се търсят и обичат,

от обич няма кой да ги лиши

Душите на нещата се привличат —

        защо не нашите души?

Виж как върхът целува синевата,

вълна вълната гони и прегръща;

прокълнато е цветето, когато

на любовта на брат си не отвръща

И милва слънцето земята росна,

до океана, месецът трепти

Но всички тия ласки за какво са,

        ако не ме целуваш ти?

1820

ОБЛАКЪТ

Зажаднели цветя, аз ви ръся с вода

от реки и морета незнайни!

Зашумели листа в полусънна мечта,

аз ви нося прохлади омайни!

Изпод моите крила пак росата преля

и събуди от сън семената.

Тихо те ще растат върху майчина гръд,

затанцува ли в слънце земята.

Често долния свят аз обстрелвам със град

и полята навред побелявам;

после пак изведнъж ги обливам със дъжд,

и сред гръм, и сред смях, отминавам.

Връх премина ли в бяг, аз засипвам го в сняг

и отдолу застенват горите;

нощем чака ме сън, на постеля навън,

до гърдите на бури сърдити.

Тук в най-тъмния кът окован е гърмът

и ту в ярост реве, ту замира,

а над мен ден и нощ моят пламенен вожд,

мойта мълния, в пътя се взира.

В нея грей любовта, нея води страстта

към подморските духове черни,

над земи и моря ни за миг тя не спря

да ми сочи пътеките верни.

И в безкрайния ход по небесния свод

вечно с тази любов е щастлива;

над реки, планини, над поля, долини,

тя сърцето си ярко разкрива.

Горе нежни лъчи галят моите очи.

Долу тя в дъждове се излива.

Звездоока зора с метеорни пера

ме догонва в просторите ясни

и додето с ръка милва мойта снага,

на небето Зорницата гасне;

сякаш е златни крила, на висока скала,

горе там, на върха в планините,

е застанал орел, и прекрасен, и смел,

в миг запрял, озарен от лъчите…

А когато блести и със жар ми шепти

кървав залез за сласт и отмора,

и покрий вечерта с наметало света,

и помръкне лазурът просторен —

в моя нощен кафез, без посока и вест,

като гълъб се свивам аз, морен.

Тази бледна жена, назована луна,

оградена с огньове студени,

бавно в мрака пълзи там над моите коси,

от среднощния полъх развени.

И нозете й тук, доближили без звук,

някой път моя покрив пробиват,

и стотици звезди, невидени преди,

ту надничат оттам, ту се скриват;

та когато се взра в тази тяхна игра

и ми спомнят пчели позлатени,

и разпоря разсмян моя шатър тъкан,

то морето прилича под мене

на парче от небе, що захвърлено бе

долу, в рой от лъчи посребрени.

Денем слънцето сам аз обвивам във плам,

нощем с бисери кича луната;

и вулканите спят, и звездите мъждят,

мойто знаме щом вихър размята.

От земя до земя аз вися във тъма

и под мене вълните не спират.

Като мост вледенен, като покрив втвърден

планини ме отдолу подпират.

А отпред закове ли в безброй цветове

свойта арка победна дъгата,

с урагана сърдит, в лед и пламък обвит,

аз минавам, превзел небесата.

Отстрани висини и искрят светлини.

Долу влажна се смее Земята.

Аз съм вечно дете на Земя и Море,

своя дом във Небето намирам.

През мъгли, ветрове, през води, брегове,

аз меня се, но без да умирам!

Затова след дъжда, щом дори и следа

не остане от мене отгоре,

и лъчите блестят и строят в своя път

свода син на безкрайни простори,

в моя тих саркофаг тихо смея се пак,

пак отдолу след миг изпълзявам,

като призрак-беглец, прероден младенец

— и отново лазура стъмнявам!…

1820

          ЛЕКА НОЩ

Ти „лека нощ“ ми каза, мила,

но лека ли ще е нощта?

Щом двама ни е разделила,

        тогава ще е тежка тя!

Макар душата ти любяща

да чака края на нощта,

ти с „лека нощ“ не ме изпращай,

        защото ще е тежка тя!

Блазе на тез, които знаят,

че двама ще са през нощта!

Те „лека нощ“ не си желаят,

        но винаги е лека тя!

1821

          НА НОЩА

Ела, обгърни тез небесни простори,

дух на нощта!

Излез, напусни пещерата зловеща,

где скучният ден те беше затворил.

В нея ти сънища странни посреща:

със тях и желана, и страшна си ти.

Ела, долети!

Обвий си снагата във мантия сива,

обляна в звезди.

Деня ослепи със своите коси;

срази го с целувка, която опива …

Над земя и вода се за миг понеси

и на всички, навсякъде с жезъла свой

дарявай покой.

Щом заран разбуден аз зърна зората,

за тебе копнея!

Когато лъчите росата стопят

и пладне щом легне върху дървесата,

когато безсилен заспива денят

като гостенин, който при чужди се грее —

за тебе копнея!

Сестра ти — Смъртта, се надвеси над мен

„Зовеш ли ме вече?“

Сънят, твойто мило дете, долетя;

замоли ме плахо със взор замъглен:

„Пусни ме при тебе да се приютя!

Не ме ли желаеш?“ Отвърнах с тъга:

Не бива сега.

Ще дойде Смъртта, но — след твоя чар

Тъй малко остана!

Ще дойде Сънят, но ти ще си вече умряла

Не искам от тях аз скъпия дар,

единствена ти би ми го дала,

о Нощ! Приближи се с луди крила!

Ела! Ела!

 1821