Николай Павлович 1835-1894

Николай Павлович е роден в Свищов на 9 декември 1835 година. Син е на видния възрожденски деец Христаки Павлович, който освен, че остава в историята ни като един от големите просветни дейци на ранното Възраждане, успява да възпита и по един отличен начин сина си. Той от своя страна от малък започва да развива таланта си, русивайки илюстрации към книги на доктор Петър Берон. От тях успява да припечели и някой лев и в крайна сметка събира необходимата сума, за да следва илюстрации във Виена. Продължава образованието си в Мюнхен, където завършва Академията за изобразителни изкуства. Допирът му с немската школа повлиява на професионалното му развитие и той става поклонник на детайла в живописа. Така портретите му имат фотографска точност, но в същото време са пропити с обаянието на хората, което художникът долавя безпогрешно. Той умее да пресъздава спецификата на всеки характер и това му носи предложения за работа, които са твърде изгодни финансово.

Любовта към България обаче предопределя бъдещето на художника. Вместо да остане в Германия, където е щял да се наслаждава на спокоен и сигурен живот, Никола Павлович решава за да се завърне в родината, казвайки:

“Исках да дам на народа си, колкото силите ми позволяват, нещо от моето занятие – пише той в едно писмо от 1860 г. – ще гледам да представям в картини славните дела на нашите царе .”

По този начин Павлович става първият майстор на историческия жанр в България. По-късно той заявява, че чрез картините си не е искал само да буди възхищение, но и да въздейства на хората, да ги накара да обикнат още по-силно България.  Започва да помага чрез таланта си и на националноосвободително движение - заминава за Белград, където се среща с Георги С. Раковски и илюстрира книгата му „Няколко речи о Асеню първому”.  Раковски остава силно впечатлен от таланта и любовта към България на Павлович и в писмо до близък приятел казва:

“Запознах се с един българин, завършил цял курс обучение по живопис в Германия. Той е младеж с отличен дух и най-накрая и ние, българите, можем да кажем, че имаме наш изряден художник!”

След Освобождението Николай Павлович не се възползва от връзките си с революционните среди и отказва да вземе участие в управлението на държавата. Вместо това става учител и преподава на едни от бъдещи художници на България. Не остава безучстен къмесправедливите условия на Берлинския договор обаче и решава да се  включи като доброволец в Сръбско-българската война. Умира на 13 февруари 1894 година.