Анри дьо Тулуз-Лотрек 1864- 1901

Тулуз-Лотрек 

Анри Мари Реймон дьо Тулуз-Лотрек-Монфа (Henri Marie Raymond de Toulouse-Lautrec-Monfa) е известен френски график и художник от втората половина на XIX век, представител на постимпресионизма. Със своите произведения изобразява теми от всекидневния бохемски живот на Париж. Творбите му се отличават с особена живописна техника, при която се използват силно разредени с терпентин маслени бои и платно или картон. Творческото му наследство включва около шестстотин картини и над триста литографии, но също и много плакати, платна и разнообразни рисунки.

Тулуз-Лотрек е роден на 24 ноември 1864 година в дома на леля си в Алби. Баща му граф Алфонс дьо Тулуз-Лотрек произхожда от благородническо семейство, а майка му графиня Аделаид Тапие дьо Селейран, е от семейство, историята на което датира от XIII век. Поради заболяване, получава възпитанието си у дома, под ръководството на частен учител. Още от малък рисува прекрасно. Първите си уроци по рисуване получава от чичо си Шарл, а през 1872 година постъпва в лицея “Фонтен” и се отличава като най-добрия ученик.

Съдбата на Тулуз-Лотрек обаче е трагична. Той вече страда от костно заболяване, когато на 30 май 1878 пада в салона у дома и си счупва лявата бедрена кост. На следващата година през август, докато са на почивка с майка си, пада отново и си счупва и десния крак, което го прави инвалид за цял живот. Въпреки съдействието на най-добрите лекари, лечението не дава желания резултат. Костите му се срастват неправилно и той остава на инвалидна количка. Костите на краката му спират растежа си и като възрастен Лотрек е висок само 1.52 метра – тялото му се развива като на възрастен, но краката му остават като на дете (0.70 м). Изкуството се превръща в единственото му убежище.

След като завършва лицея (1881), Тулуз-Лотрек решава да се отдаде на живописта. На следващата година през март посещава студиото на известния художник Леон Бон. Той обаче скоро прекъсва работа и Лотрек продължава обучението си под ръководството на Фернан Кормон. Младият Анри обожава да рисува коне, тъй като в детството си е мечтаел да стане ездач. И както самият той е остроумен и саркастичен, такова е и неговото изкуство. С времето се утвърждава като майстор на гротеската.

През 1884 година Тулуз-Лотрек се установява в бохемския парижки квартал Монмартър. Превръща се в редовен посетител на нощните увеселителни заведения в Париж – кафенета, кабарета и публични домове, като албумът му със скици е винаги с него и всички с охота му позират. Успява да пресъздаде атмосферата на града и изобразява неговите обитатели. Сприятелява се с артиста и съдържател на кабаре “Мирлитон” Аристид Бриан. Поддържа интимна връзка с известния модел на художници Сюзан Валодон. Предпочита да рисува певци и танцьори, отличаващи се с ярка индивидуалност и талант. Негови любими персонажи са танцьорите Ла Гулю (Лакомницата) и Валантен Безкостния.

През 1886 година Тулуз-Лотрек се запознава и се сближава с Ван Гог, а на следващата година рисува негов портрет. Той мечтае да отвори собствено ателие, но тъй като родителите му първоначално не одобряват намерението му, се налага да работи заедно със свои приятели или в градините на Монмартър. На този етап от своя живот той има собствено ателие, модел и любовница. От време на време кани Сюзан на вечеря в апартамента си, който споделя със съквартиранта си Буже. Две години по-късно участва в изложбата на “Групата на Двадесетте” в Брюксел. Същата година приключва връзката му със Сюзан Валодон, но художникът установява, че е болен от сифилис. От 1889 до 1897 всяка година участва в изложбите на Салона на независимите (с изключение на 1896).

През май 1898 е представена негова изложба в галерия “Гупил” в Лондон. Здравето му продължава да се влошава поради злоупотребата с алкохол. Настанен е в психиатричната болница, но след като се връща в Париж, Тулуз-Лотрек отново започва да води предишния си начин на живот.

Майка му го отвежда от Париж в Малроме, където след дълго боледуване, на 9 септември Тулуз-Лотрек умира парализиран. Въпреки че по време на своя живот не получава признание от съвременниците си, оказва силно влияние върху художниците от XX век.

Едвард Мунк 1863 - 1944

Едвард Мунк

Едвард Мунк (Edvard Munch) е норвежки живописец и график, който живее и твори през периода между символизма и експресионизма. Силно изразителният начин, по който представя страданието, повлиява на развитието на немския експресионизъм от ранния XX век, поради което Мунк е считан за основател на експресионизма в живописта. Неговите произведения получават широка известност през 1890 година и служат за вдъхновение на много млади творци.

Роден е на 12 декември 1863 година в Одалсбрук, Норвегия. Едвард Мунк е второто от петте деца на военния лекар Кристиан Мунк, брат на известният историк П. А. Мунк. Когато момчето навършва пет години, майка му се разболява от туберкулоза и умира, а след това същата участ сполетява и 15-годишната му сестра, Софи, към която Едвард е силно привързан.

Бъдещият художник израства в норвежката столица, като баща му се грижи той да получи добро образование. През 1879 година Едвард Мунк постъпва във висшето техническо училище в Осло, но скоро след това се премества в Държавната академия за изкуства и занаяти. Посещава курсове по рисуване в Кралската школа по рисуване и е силно повлиян от видния норвежки художник Кристиан Крог. Посещава последната изложба на експресионистите (1885), а на следващата година завършва “Болното дете”. Картината представлява портрет на сестра му Софи, чрез който Едвард предава личния си болезнен опит от преживяното. Картината е неговият пръв сериозен творчески успех, въпреки негативното отношение на критиката. Именно с нея художникът скъсва връзката си с реализма и с традициите на Крог.

Ранните творби на Мунк са основани на френския реализъм. През 1889 година той рисува портрет на лидера на столичния бохемски живот, Ханс Йегер. Изобразяването на радикалния анархист се превръща в повратна точка в живота на норвежкия експресионист, както и в източник за вътрешно вдъхновение за него. През есента на 1889 той представя своя изложба в столицата и получава държавна стипендия. Благодарение на нея се връща във Франция. Първоначално живее в Париж, а след това в Сен Клу. В продължение на четири месеца взема уроци по рисуване при Леон Бон, но от по-голяма полза се оказва изучаването на старите и съвременните майстори на живописта.

Работата му по цикъла картини, наречен „Фриц на живота – поема за любовта, живота и смъртта“, който включва негови работи, обединяващи темите за любовта, женствеността, страха, отчаянието и смъртта е свързана с началото на 90-те години. През есента на 1892 година Едвард Мунк представя картините си от своя престой във Франция, след което е поканен да представи работата си и в Берлин. В Германия участва в изложба с местните художници и това му донася огромен, но скандален успех. Славата, която получава, го задържа в Германия. Влиза в обществото на писатели, художници и интелектуалци, сред които има и много представители от скандинавските страни.

Лятото на 1899 година семейството му наема малка къща в Осгордстранде, на брега на Ослофиорд . По-късно Едвард Мунк си купува самостоятелна къща в същия град и през следващите двадесет години прекарва в нея почти всяко лято. Успехът му обаче е съпроводен от лични конфликти. Известна е връзката ма Мунк с една млада и богата норвежка, която в продължение на четири години е била влюбена в него и е искала да се оженят. Но връзката им завършва трагично и в края на 1908 година той получава психическо разстройство. Истинският проблем на Едвард е бил алкохолът, а към него трябва да се добави и общата му психическа нестабилност. Не може да се отрече, че и спомените от драматично завършилата му любовна история, продължавали да го измъчват. Приет е в психиатрична клиника, където прекарва около половин година. През този период продължава да рисува. През следващата година се наблюдават промени в стила му – той става много груб и рязък. В късните му картини изобилстват ярките контрастни цветове.

От 1909 година до смъртта си Мунк живее в Норвегия. Проявява интерес към работническото движение, но въпреки това продължава да рисува. Купува имот в предградието Екели, където живее в изолация, заобиколен единствено от своите картини. Твори усилено и участва в международни изложби. Изработва графики и литографски портрети.

През 1920 година Мунк развива очно заболяване и поради тази причина почти спира да рисува. Страда от маниакално-депресивна психоза. През последното десетилетие от неговия живот творчеството му получава изключително признание и в повечето големи европейски градове се провеждат изложби с неговите творби. През 1933 година става кавалер на Големия кръст на Ордена на Свети Олаф.

Едвард Мунк умира на 23 януари 1944 година в Осло.

Рафаело Санцио 1483 - 1520

Рафаело 

Рафаело Санцио да Урбино (Raffaello Sanzio da Urbino), известен още като Рафаело Санти или Рафаело, е един от най-известните италиански майстори, художник и архитект от Флорентинската школа. Той твори през Високия Ренесанс (в края на XV век и първите години на XVI век) и се утвърждава наред с такива майстори като Микеланджело и Леонардо да Винчи.

Много от работите на Рафаело се намират в Апостолическия дворец във Ватикана, включително неговите стенописи, Стаи на Рафаело, смятани за централната и най-голяма творба в кариерата му. Също там се намира и най-известното му произведение, „Атинската школа“. Изкуството му привлича със своята хармония и въплъщава хуманистичните представи за прекрасното и съвършеното, характерни за епохата на Ренесанса.

Рафаело е роден на 6 април 1483 година в Урбино, в семейството на художника Джовани Санти. Неговите предци са от малкото градче Колбордоло, близо до Урбино. Бащата на Рафаело става първият му учител и го въвежда в света на съвременното изкуство, изграждайки у него вкус към прекрасното. Благодарение на контактите на своя баща, Рафаело се сближава с Балдасаре Кастилионе, Бернардо Довидзи, Пиетро Бембо, Федерико да Монтефелтро и Гуидобалдо.

През 1491 година умира майка му, а три години по-късно, и баща му. След като Рафаело остава сирак на 11-годишна възраст, грижите за него се поемат от чичо му, Фра Бартоломео. Но Рафаело е по-близък с чичо си по майчина линия, Симон Чиарла. Първоначално учи при придворният живописец Тимотео Вити, а през 1500 година отива в Перуджа и постъпва в ателието на известния умбрийски художник Пиетро Перуджино. Не без основание ранният период на творчеството на Рафаело се нарича „перуджиновски“, тъй като младият художник е силно зависим от своя учител и следва красивите линии и ритмичните движения.

В ранните творби на Рафаело присъстват елегантни форми и той създава хармонични пейзажи, които показват надареността на младия художник. След като напуска студиото на Перуджино, през 1504 година той отива във Флоренция. Там се запознава с работата на видни художници и изучава анатомия и перспектива. В картините му започва да се появява повече действие, но общата система на композицията му остава строго балансирана. Не толкова добре му се отдава многофигурната композиция с драматичен ефект.

През 1503 година Перуджино се премества във Флоренция, а на следващата година Рафаело го следва. Във Флоренция той се запознава с творчеството на Леонардо да Винчи, Микеланджело и Донатело. Тъй като рамките на умбрийската школа стават прекалено тесни за него, той търси нови творчески впечатления. Стилът му става по-раздвижен. Също през този период той получава поръчка от семейство Албицини и рисува за църквата „Сан Фрациско“ в Чита ди Кастело първата си значителна творба – “Обручение Богородично”, а след нея и „Мадоната на великия херцог” и с тях достойно завършва ранния период от своето творчество.

През 1507 година за кратко се връща в Умбрия, но получава покана от папа Юлий II при извършването на строителна работа в двореца във Ватикана. Докато участва в разкопките в Рим, майсторът се запознава отблизо с античните паметници. Именно тук Рафаело създава най-известното си произведение за официалната зала на Ватиканския дворец. В своята работа художникът е трябвало да съчетае изкуството с архитектурата, съчетавайки арките, прозорците и вратите със стенописите. При изпълнение на поръчката той проявява изключителните си умения и креативност. Съдържанието на самите ръкописи представлява възхвала на Католическата църква на Римския папа. В тях той изобразява идеала за свобода и земно щастие. С брилянтно въображение художникът представя реалното пространство, без да създава впечатление за оптична илюзия. В Рим неговият талант на портретист достига своята зрялост. Портретите на Рафаело придават най-характерните черти на персонажите.

Освен фрески в Рим, Рафаело прави и множество живописни картини и портрети, сред които “Дона Велата”, “Сикстинската мадона”, както и много картини с религиозни и мистични сюжети (“Св. Сесилия” , “Мадона Алба”, “Преображение Христово”). През 1513 година папа Юлий II умира и на престола се възкачва Лъв X. Използвайки неговото благоразположение, художникът става негов придворен художник, а с течение на времето и водеща фигура в културния живот на Рим.

През около 1515 година Рафаело посещава бенидиктиските монаси („черните монаси“) от един отдалечен манастир до Пиаченца. Те му поръчват да нарисува картината „Сикстинската мадона“, която той създава без никаква помощ. Произведението му се превръща в апотеоз на цялото му творчество и в едно от най-големите творения в света. Получава многочислени поръчки, които обаче той възлага на своите ученици и несъмнено това се отразява върху качеството. През последните пет години от живота си той се занимава предимно с архитектура и се увлича по изучаването на античните постройки в Рим.

Рафаело умира неочаквано на 37-ия си рожден ден в Рим. Погребан е в Пантеона.

Пиер дьо Ронсар

Пиер дьо Ронсар, френски поет, е роден на 11.09.1524 г. в замъка Ла Поасониер, в долината на река Лоара, като най-малък син в семейството на дворянина Луи дьо Ронсар, военачалник и придворен, участник в битката при Павия, и благородницата Жан дьо Шодрие. Семейството му, по някои сведения, води потеклото си от България, откъдето се преселва във Франция през 14 век. Ранните си години прекарва в родовия замък, учи в Наварския колеж в Париж, става кралски паж, посещава Шотландия, Англия и елзаския град Хагенау като секретар на дипломата Лазар дьо Баиф. Прекарва тежко заболяване, от което започва да оглушава (1540). Дипломатическата кариера е заменена с научни, филологически и поетични занимания - публикува първото си стихотворение през 1547 г. През 1546 г. среща при двора Касандра Салвиати, момиче от знатно флорентинско семейство; любовта му към нея напомня тази на Петрарка към Лаура, Ронсар й посвещава много стихотворения. През 1547 г. постъпва в парижкия колеж Кокре, ръководен от поета Жан Дора. Към него се присъединяват Жоашен дю Беле, Понтюс дьо Тиар, Етиен Жодел, Реми Бело, Антоан дьо Баиф и Дора - бъдещата Плеяда - група от седем френски поети, главна роля в която играе Ронсар. Плеядата реализира идеологическите принципи на хуманизма във френската поезия от средата на XVI в. При създаването на групата Ронсар взема за образец александрийската Плеяда, включваща седем знаменити гръцки поети от епохата на Птоломей II. Обединението, основано върху преклонението пред гръцката, римската и италианската литература, се противопоставя на презрението към родната френска словесност. През 1549 г. разработва - съвместно с дю Беле и Баиф - план за поетична реформа, намерила място в “Защита и прослава на френския език” на дю Беле. В него е издигнато искането да се обогати френският език с благородната латинска и гръцка лексика, отказ от средновековните жанрове (балада, рондо и др.), да се пише, по подражание на римските поети оди, елегии, сатири, а по подражание на италианските - сонети. Прославят го обаче не подражанията на античната поезия, а сонетите му (около 600). През 1550 г. Ронсар публикува първите 4 книги “Оди”, допълнени през 1552 г. с пета книга. Провъзгласява високото предназначение на поезията, разработва учението за поетичното вдъхновение, неизключващо напрегнатия творчески труд на поета, широко използва в одите си опита на античната литература (Пиндар, Хораций). През 1550 г. получава ранг на придворен поет. Издава сборника със сонети и песни “Любовни стихотворения” (1552-1553), “Продължение на любовните стихотворения” (1555), “Ново продължение на любовните стихотворения” (1556), “Химни” (1555-1556). В 1554 г., на традиционния конкурс на поетите в Тулузката академия “Jeux Floraux” получава първа награда. През 1560-1562 г., в периода на религиозните войни, създава политическото стихотворение “Разсъждения за бедствията на нашето време”, а също така “Предпазване на френския народ”. В тях, заставайки категорично на страната на католиците, призовава към мирно разрешаване на споровете между тях и протестантите. Издава “Еклоги” и “Любов към Мария” (1560), “Елегии” (1565), теоретичното “Кратко изложение на поетическото изкуство” (1565), последвано от “Стихове” (1560-1569). По това време става първи поет в кралския двор. През 1572 г. започва работа над “Франсиада” - грандиозна героико-епична поема в духа на античната епоха за предците на съвременните владетели на Франция, успява да напише само 4 песни. В края на царуването на Анри ІІ е назначен за кралски свещеник (почетно звание). През 1578 г. излиза най-значителното от късните му съчинения - “Сонети за Елена”. В творчеството си ратува за национална самобитност - френският език и култура са цел на неговата дейност. Най-големият поет на френския Ренесанс умира на 27.12.1585 г. в абатство Сен Ком, близо до Тур. Забравен до началото на XIX в., когато Сент-Бьов и романтиците възстановят славата на неговата поезия.

НА КАСАНДРА

Ела, любима, да отидем
със тебе розата да видим -
в зори когато разцъфтя,
бе също като теб прекрасна.
Виж: пурпурът й свеж угасна,
а беше като жива тя!

Ах! Колко тъжно се е свела,
как малко място е заела
тя в мъртвата си красота!
Уви! Природата как зла е,
щом цвят така разкошен трае
от сутринта до вечерта.

Повярвай ми, о малка моя,
дордето младостта е твоя,
на дните й се радвай ти.

Цвета й късай днес щастлива,
че старостта немилостива
и твоя чар ще похити.

---

***
За да пребъде туй приятелство красиво,
с което досега Ронсар бе награден,
от вашта красота завинаги пленен,
от свойта свобода лишен немилосиво,

за да остане то през вековете живо,
за да мълви светът, от него възхитен,
че образът ви чист живееше у мен,
че моето сърце бе само с вас щастливо,

туй клонче лаврово с невехнещи листа
покорният слуга с любов ви подарява -
тъй ще останете и вие след смъртта.

За вас не бих могъл аз друго да направя
и ще живеете като Лаура в слава
поне доколкото живее песента.

---

***
Видях наяда на една поляна,
красива като цвят между цветя,
букет в ръцете си държеше тя
и проста беше нейната премяна.

И оттогава мъка ме обхвана,
сълза на миглите ми заблестя,
скръб, болка и тъга ме сполетя
и погледът й нежен в мен остана.

Усетих аз от него да струи
отрова сладка и да се таи
тя вдън душата ми и аз от тази

отрова като лилия ранен
от лъч изгарящ, чезна съкрушен,
топя се в изгрева на младостта ми.

---

***
За да струи безспир от твойто име слава,
изрязано на бор небето да допре,
днес вино леейки, пред всички богове,
сам тоя извор чист Ронсар ти посвещава.

И нека не пасат цъфтящата морава
стадата, пръснати край тия брегове;
той нека с името Елена се зове -
злощастният Ронсар навеки му го дава.

Край извора шуртящ през някой летен ден
на сянка ще поспре и пътник уморен
и ще си спомня там прекрасната Елена.

И ще се влюби той, отпил вода студена,
и оня пламък свят ще сети вдъхновен,
от който се топи душата ми ранена.

---

***
Когато те видя сама да седиш,
във своите мисли изцяло вглъбена,
и зърна главата ти ниско склонена,
когато от всички край тебе страниш,

бих искал тъгата си ти да смириш,
да кимна за поздрав с усмивка смутена,
но спира гласът ми в устата смразена
и аз замълчавам, защото мълчиш.

Ти цял ме пронизваш с очите сияйни,
плътта ми разпалва мечтите ми тайни
и неми са моят език, моят глас.

И само скръбта и копнежът в гръдта ми
говорят за мен и за моята страст -
пред тебе свидетелстват за любовта ми.

---

***
Омайва любовта, ако година цяла
с любимата жена си бъбря всеки ден,
разказвайки кои се влюбваха във мен,
по-кратка и от ден тя би ми се видяла.

Щом трети се яви, посърне онемяла
душата ми за миг и замълча смутен;
и бедният ми ум замре озадачен,
и глъхне сепната речта ми премалняла.

Но щом остана сам с любимата си аз,
във моите слова кипи отново страст
и цялата ми жар отново в мен говори.

Аз бъбря, без да спра, аз пак я веселя,
че с нея век да съм, той миг ще ми се стори
и с нея нито миг не ще се разделя.

---

***
Когато майска роза запламтява
във първата си слава и цъфтеж,
ревнува слънцето цвета й свеж,
зората със сълзи я оросява.

В цвета самата прелест се стаява
и пръска сладък мирис и копнеж,
но ето, че под дъжд и зной горещ
листец подир листец с живота се прощава.

Така в моминството си възхити
земята и небето с хубост ти,
но прах те стори ориста горчива.

Вземи и сълзите ми, и скръбта,
и кошницата, пълна със цветя,
та в рози да те видя като жива.

ЕЛЕГИЯ 16

…

И тъй за бащините ми предтечи…
Отвъд Унгария, в едни земи далечни,
където Дунавът, скован от лед,
на Тракия антична е съсед,
над поданици верни господар,
живял маркиз със името Ронсар -
богат на злато, градове, земя.
Пламтящ да встъпи в истинска война,
един от неговите синове,
от своята родина надалеч,
през равната Унгария превел
войската си. Във своя поход смел
Германия през юга прекосил,
Бургундия, Шампань, но продължил
и доблестно под френски знамена
воювал редом с Филип Валоа,
да разгромят британците до крак.
За храброст винаги оставял знак.
Към Франция за вярна служба в дар,
по бреговете плодни на Лоар,
имения от краля придобил.
Той новия си дом тук построил.
Забравяйки за братя и баща,
на своите потомци дал съдба,
а на очите мои светлина.

…

НА МАРИЯ ОТ БУРГЬОЙ

Увлечен бях в Анжу по нежната Мари,
в сто хилядите песни дето й дарих.
По начини различни възпявах любовта.
Тя бе за мен по-скъпа от всичко на света.
Но после дълги дни далече бях оттук.
О, орисия зла! Тя влюби се във друг.
Откакто в оня час духа си отделих
от нейното сърце, не съм написал стих…
И заживях като вдовец сирот,
безпътна страст преследващ като вагабонт -
на тъмнокоси в плен, с блондинки във ръце…
Но няма вече трепет в моето сърце.

НА СВОЯТА ДУША

Душа, ти верен спътник на поета,
стопанката на тялото ми клето!
На мъртвите във царството студено
ти бавно слизаш долу, доверчива
сама, посърнала от бледост сива,
завинаги от мене отделена…
Така е просто - нямаш угризения
за престъпления, отрови, злоба,
над теб не тегне никаква прокоба.
Презряла злато и благоволения,
последвай тихо своята съдба
и не смущавай моя отдих - спя.