Теодор Траянов 1882 - 1945

Теодор Василев Траянов е роден в Пазарджик на 30.01.1882 г. Завършва Първа мъжка гимназия в София, следва във Физико-математическия факултет на Софийския университет (1899-1900) и в Техническото висше училище във Виена (1901-1908). Доброволец в Балканската и Междусъюзническата война, участник в четата на Христо Чернопеев. Заема различни дипломатически длъжности - Виена (1914-1920), Бреслау (Вроцлав, 1922). След 1923 г. се установява в България и се отдава на литературна дейност. Учител в Първа мъжка гимназия (1926-1933). Умира на 15.01.1945 г. в София. Активен сътрудник на литературния печат. Редактор (заедно с Ив. Радославов и Л. Стоянов) на сп. "Хиперион" (1922-1931). Символист и романтик в поезията си, ревностен следовник на немските философски и литературни традиции, Траянов, заедно с Яворов, е провъзгласен от критиката за родоначалник на символизма в българската поезия. Автор на стихосбирките "Regina mortua" (1909), "Химни и балади" (1912), "Български балади" (1921), "Песен на песните" (1923), "Романтични песни" (1926), "Освободеният човек" (1929), "Декламаториум" (1932), "Пантеон" (1934), "Земя и дух. Кн. 1" (1941). Т. Траянов адаптира на български език произведения за деца, превежда драматургични текстове, пише литературни, театрални и музикални статии и рецензии

ГОРСКИЯТ ЧАР

Гората се дига в почуди,

полюшват се тежки листа,

и техният шепот събуди

заспалите нощни цветя.

И тъмните брястове блесват,

затихнал върхът им шуми,

низ грани се мълком надвесват

невидени бледни моми.

Обтягат те сребърни струни,

свенливите лунни мечти,

по устни ме всяка целуне,

целуне и пак отлети.

Луната изплува полека,

пониса се в облачен свод,

към заник тя дири пътека,

през бездни - спасителен брод.

ВЪЛШЕБНА НОЩ

Преди звездите да затлеят,

преди зора да зазори,

мъгли се призрачно люлеят

над самодивските гори.

Към тебе тръгвам, буден дебна

какво сърцето ми таи,

а в него лирата вълшебна

безумно звуците струи.

В ответ се хоровод възима

по самодивски върхове,

сърцето шепне твойто име,

душата скръбно го зове.

Аз знам, че твоят взор посреща

деня над призрачни гори,

и не в роса - в сълза гореща

лъчът на утрото гори.

НЕЗЕМЕН БИСЕР

Пробягват по нощните листи

следи от неземна ръка;

поведен от стъпки лъчисти,

минавам безмълвна река.

Дочувам от горските грани

за дъб сред незнайни поля,

за скрито безценно имане

под призрачна бяла скала.

Там наниз през нощите грее,

по-грейнал от бледни луни:

сълзи на залюбена фея,

що вечната скръб вкамени.

Ще нося вълшебния бисер,

той лик на разлъка таи,

орисана горест отниса

и сини целебни струи.