Хайнрих Хайне 1797 - 1856

Хайнрих Хайне (1797–1856) е може би най-сложното явление на немския литературен небосклон, най-обичаният и най-мразеният поет на XIX век. Роден е в Дюселдорф в семейството на обеднял търговец-евреин. Хари — така е истинското му име — следва търговски науки във Франкфурт на Майн и после в Хамбург при чичо си, банкера Саломон Хайне, в чиято дъщеря безутешно се влюбва. С пари на чичо си захваща търговия, отваря магазин за текстил, но начинанието скоро фалира. Младият поет вече е създал цикъла с песни и романси „Юношески страдания“ (1817–1821), но решава да стане юрист — записва право в Бонския университет. Хайне следва и в Гьотинген, от там прекосява пеш планината Харц, за да се представи на обвеяния със световна слава Гьоте във Ваймар. (На въпроса на застаряващия Олимпиец: „Какво пишете?“ Хайне отвръща: „Един нов «Фауст»“ — това слага край на отношенията им.)

В Гьотинген Хайнрих Хайне става доктор на юридическите науки и преминава от юдейската към протестантската религия, за да си осигури гражданско поприще. Тогава публикува своята „Книга на песните“ (1827), която му донася огромна популярност и малко пари. Хайне тръгва да странства из Германия, в Мюнхен напразно се опитва да получи място в университета. Неспокойният дух на вече болния поет (сифилис) го отвежда в Лондон и Италия, а през май 1831 г. — в Париж. Там се сближава с Пиер Беранже, Жорж Санд, Виктор Юго, Балзак и др. и започва да публикува остросатирични политически стихотворения и статии срещу деспотизма в родината си. В 1835 г. германския парламент забранява творчество му и — изправен пред материални затруднения — Хайне приеме отпуснатата му от френското правителство „Почетна пенсия за немски политически емигранти“. В Париж поетът написва голямата си теоретическа книга „Романтическата школа“ (1836), а повлиян от приятелството си с Карл Маркс, създава стихотворния епос „Германия. Зимна приказка“ (1844). Последното десетилетие от живота си Хайне прекарва на легло, полусляп, разяждан от напредващата болест. Погребан е на парижкия хълм Монмартър, където и до днес гробът му е обсипван с цветя и оскверняван от неофашистки надписи.

В младежката си поезия, на която главно дължи литературната си слава, Хайне възпява любовта, русалките, старинните немски замъци, славеите и залезите над Рейн. Сред полуискрената-полутеатрална „мирова скръб“, която вее от стиховете му, звучи лекият и прост напев на народната песен, често пречупван от неочаквана иронична поанта. В годините на националсоциализма Хайне е забранен в Германия, всички негови паметници са разрушени, а „Лорелай“ е обявена за творба на безименен автор. Пенчо Славейков още в 1911 г. изрича за него: „Тоя поет, тъй омразен на мнозина, е създал неща, които ще живеят и дотогава, когато от Немско и немци може би не ще има и помен дори.“ В чест на поета са учредени две литературни награди „Хайнрих Хайне“ — през 1956 г. от Министерството на културата на ГДР и през 1972 г. от родния му град Дюселдорф.

ЛОРЕЛАЙ
Не зная какво означава,
Но мъчи ме смътна тъга;
Легенда прастара не дава
Покой на ума ми сега.

В прохлада денят си отива,
А Рейн в полумрака мълчи;
Планинският връх се облива
В сетните ярки лъчи.

Там чудно красиво момиче
Върху канарата седи,
Ликът й е в злато обкичен
И златни коси тя реди.

Разресва ги с гребена златен
И песен запява в нощта;
Звукът й е сладък и властен,
Най-дивният на света.

Лодкаря, замаян от грижа,
Изпълва тя с дива печал;
Скалите подводни не вижда,
А гледа върха онемял.

И вярвам, вълните поглъщат
Каика с лодкаря накрай;
Това с песента си могъща
Е сторила Лорелай.

1823

* * *

Ах, ти си като цвете,
Тъй чиста, нежна, жива;
Поглеждам те и скръбно
Сърцето ми се свива.

С молитва бих докоснал
Главицата лъчиста,
Бог нека те запази
Тъй жива, нежна, чиста.

1823

* * *

Който люби първи път,
Но нещастно, пак е бог;
А повторно, който люби,
И нещастно, е глупец.

Аз, глупецът, пак съм влюбен
Безнадеждно, безответно!
Слънце и звезди се смеят,
С тях се смея - и умирам.

1823

* * *

През прелестния месец май
Потъва в цвят полето,
И ето, любовта
Разцъфна ми в сърцето.

През прелестния месец май,
Ах, всички птички пеят,
Тогава й признах
Копнежа си по нея.

1822

ВЕЧЕРЕН ЗДРАЧ

Седях на сивия морски бряг

Потънал в мисли и сам.
В заревото слънцето хвърляше
По водата огненочервени бразди,
А белите, далечни вълни,
Подгонени от прилива,
Се пенеха и шумяха все по-наблизо
С някакъв странен звук, шепот и свирене,
Смях и роптание, плач и фучене,
Между тях гальовно приспивно пеене -
Сякаш дочувах потънали легенди,
Прастари, чудни сказания,
Които нявга, като момче,
Слушах от съседски деца,
Когато в летните вечери,
На каменния праг пред вратата,
Се гушехме и тихо разказвахме,
С малки, будни сърца
И любопитни, умни очи;
Догдето големите момичета
Седяха отсреща на прозореца
До ухаещи саксии с цветя,
С лица като рози,
Усмихнати, озарени от месеца.

1825